Три документа, които съдържат препратки към много по-стар текст – един от указите на крал Уилям I Завоевателя, е открил Никълъс Карн, историк от университета в Саутхемптън (Великобритания), докато проучвал средновековни лондонски архиви.
Този текст, преведен от староанглийски на латински, се съдържа в Liber Ordinationum – книга със закони и статути за управлението на Лондон, написана през XIV век. Освен това нейно кратко съдържание има в Letter-Book K – книга с ежедневните записи на кмета и съветниците, едната от които е добавена през 1428 г., а другата е стенограма на старо съдебно дело от 1321 г. Карн обобщил тези три документа, а изследванията са публикувани в History: Journal of the Historical Association.
Историкът смята, че в края на 1067 г. или в началото на 1068 г. крал Уилям се е обърнал към жителите на Лондон със следната инструкция:
„Крал Уилям изпраща приятелски поздрави на епископ Уилям и шериф Суагън и всички [негови хора от Мидълсекс и Лондон]. И аз ви информирам, че ви дадох на вас, моите хора, които живеете в тези граници, всичките си крайбрежия и земи, на които вие живеете. И не искам да знам, че някой, независимо дали французин, или англичанин, ви е причинил вреда в това.“
Огромна пътна мрежа на Римската империя е открита във Великобритания
Смисълът на надписа се заключава в това, че Уилям предоставя на жителите на Лондон правото на собственост върху града и крайбрежието му, въпреки че те вече живеят там. Но защо да дава на собственика неговата земя? За отговор на този въпрос нека си припомним при какви обстоятелства нормандският херцог Уилям II става краля на Англия Уилям I.
През 1042 г. на английския престол се възкачва Едуард Изповедник, който обръща повече внимание на въпросите на християнските добродетели и аскетизма, отколкото на държавните дела. Кралската власт отслабва и аскетизмът на краля води до ситуация, в която тронът на Англия отново няма пряк законен наследник.
Но има много непреки. Основните претенденти за английската корона, според съвременните историци, са кралят на Норвегия и херцогът на Нормандия. Последния обявява за свой приемник самият крал Едуард. Подобно обявление обаче не повлиява на плановете на владетеля на Норвегия Харолд Хардрада. Англосаксонското благородство също има собствено виждане по въпроса за наследяването на трона.
Едуард Изповедник умира на 5 януари 1066 г. и на същия ден благородството и духовенството избират за нов владетел Харолд II Годуинсън, граф на Есекс. Едновременно с това нахлуване в Британия подготвят кралят на Норвегия Харолд и херцогът на Нормандия Уилям.
Първи в началото на септември 1066 г. на бреговете на Англия акостират норвежците. Но на 25 септември, в битката при Стамфорд Бридж, армията им е напълно разбита от англосаксонците под командването на крал Харолд.
Но само два дни след победата на англичаните Ламаншът е пресечен от корабите на армията на нормандския херцог Уилям. На 14 октомври същата година в битката при Хейстингс норманите разбиват армията на последния англосаксонски крал, който също загива в тази битка.
Уилям е коронован, но короната не му донася любовта на новите му поданици. Като начало той обявява всички земи на Англия за своя собственост. Според него всички, които подкрепят други претенденти за трона, са бунтовници и следователно губят правото върху своите земи.
Теорията с календара се провали. Учените все още не знаят за какво е служил Стоунхендж
След това кралят започва да представя тези имоти на близки до него или да ги продава на бившите им собственици, както се вижда от примера на открит документ за прехвърлянето на собствеността върху Лондон на самите лондончани.
Карн подчертава, че крал Уилям не просто е демонстрирал власт. По-скоро жителите на Лондон наистина е трябвало да платят на новия си владетел значителна сума пари за тази привилегия.
Около 1067 – 1068 г. кралят сключва подобни сделки с победените представители на английския елит, включително земевладелци и граждани, принуждавайки ги или да платят за своите владения, или да загубят законните си права върху тях.
Ако англосаксонец имал замък, той се считал за собственост на короната дотогава, докато англосаксонецът не развърже кесията си и освен това не даде васална клетва на Уилям. Новото изследване за първи път показва, че лондончани (като общност, а не отделни граждани) са били въвлечени в този процес.