Датата е 13 август 1945 г. и „Демоничното ядро“ е готово, чакайки да бъде детонирано върху зашеметена Япония, все още обзета от хаос от най-смъртоносните атаки, които някой някога е виждал. Седмица по-рано „Малчугана“ се взривява над Хирошима, последван бързо от „Дебелака“ над Нагасаки.
Това са първите и единствени атомни бомби, използвани някога във война, отнели живота на около 200 000 души. Според други източници загиналите са 330 000, ранените – 476 000, а 9 200 000 души остават без дом. И ако нещата се бяха развили малко по-различно, трети смъртоносен удар щеше да последва след първите два, пише ScienceAlert.
Но историята има други планове.
След като Нагасаки доказва, че Хирошима не е случайност, Япония капитулира на 15 август, като японското радио излъчва записана реч на император Хирохито, който се съгласява с исканията на съюзниците. Всъщност ролята на атомните бомбардировки в решението на Япония за безусловна капитулация все още е обект на спорове.
Луис Злотин с бомбата Gadget по време на опита „Тринити“. (Неизвестен автор / Public Domain)
В същото време за учените от лабораторията в Лос Аламос, Ню Мексико, известна още като Проект Y, събитието има по-неотложно значение. Функционалното сърце на третата атомна бомба, върху която работят – 6,2-килограмова сфера от рафиниран плутоний и галий – в крайна сметка няма да е необходимо за военните усилия. Ако конфликтът продължи да бушува, както в продължение на почти петте изминали поредни години, тази плутониева сърцевина ще бъде монтирана във второ тяло като на „Дебелака“ и ще бъде взривена над друг нищо неподозиращ японски град само четири дни по-късно.
Но съдбата дава отсрочка на тези души и устройството в Лос Аламос – с кодово име „Руфъс“ – е задържано за по-нататъшни опити. Именно по време на тези опити ядрената бомба, която в крайна сметка става известна като „Демоничното ядро“, си печели това име.
Първият инцидент се случва по-малко от седмица след капитулацията на Япония и само два дни след датата на отменената бомбардировка на „Демоничното ядро“. Тази мисия може и никога да не се е състояла, но „Демоничното ядро“ в Лос Аламос все пак намира възможност да убива.
Учените от Лос Аламос знаят добре рисковете от това, което правят, когато провеждат експерименти за критична маса – начин за измерване на прага, при който плутоният ще стане свръхкритичен, точката, в която ядрената верижна реакция ще отприщи взрив от смъртоносна радиация.
Трикът, извършен от учените в проекта „Манхатън“ – от който е част и лабораторията в Лос Аламос – е да открият колко далеч може да се стигне, преди да се задейства тази опасна реакция. Те дори имат неофициално наименование за високорисковите експерименти, което намеква за опасностите от това, което правят. Наричат го „гъделичкане на опашката на дракона“, знаейки, че ако имат нещастието да събудят разярения звяр, ще бъдат изгорени.
И точно това се случва с физика Хари Далиан от Лос Аламос.
Хари Далиан (в средата вляво) и Луис Злотин (в средата вдясно) по време на подготовка за опита „Тринити“. (Los Alamos Archive / Public Domain)
В нощта на 21 август 1945 г. Далиан се връща в лабораторията след вечеря, за да „погъделичка опашката на дракона“ сам – без други учени (само охранител) наоколо, което е нарушение на протоколите за безопасност. Докато Далиан работи, той огражда плутониевата сфера с блокове от волфрамов карбид, които отразяват неутроните, изхвърлени от ядрото, обратно към него, приближавайки го до критична точка.
Тухла по тухла, Далиан изгражда тези отразяващи стени около ядрото, докато оборудването му за наблюдение на неутроните не показва, че плутоният ще стане свръхкритичен, ако постави още.
Той издърпва една от тухлите, но при това случайно я изпуска директно върху върха на сферата, предизвиквайки свръхкритичност и генерирайки блясък от синя светлина и вълна от топлина.
Далиан протяга ръка и веднага вади тухлата, забелязвайки изтръпване в ръката си. За съжаление вече е твърде късно. В този кратък миг той е получил смъртоносна доза радиация. Изгорялата му, облъчена ръка се покрива с мехури и той в крайна сметка изпада в кома след седмици на гадене и болка. Далиан умира само 25 дни след инцидента. Несмъртоносна доза радиация е получил и дежурният охранител.
Но „Демоничното ядро“ все още не е завършено. Въпреки прегледа на процедурите за безопасност след смъртта на Далиан всички направени промени не са достатъчни, за да предотвратят подобен инцидент през следващата година.
На 21 май 1946 г. един от колегите на Далиан, физикът Луис Злотин, прави подобен експеримент за критичност, спускайки берилиев купол над ядрото.
Подобно на тухлите от волфрамов карбид преди него, берилиевият купол отразява неутроните обратно в ядрото, тласкайки го към критичност. Злотин внимава куполът – наречен тампер – да не покрива плътно сърцевината, използвайки отвертка, за да поддържа малък отвор, който действа като клапан, позволяващ на достатъчно неутрони да избягат.
Методът работи, докато... Отвертката се изплъзва и куполът пада, за миг напълно покривайки „Демоничното ядро“ в берилиевата полусфера, която отразява твърде много неутрони обратно. Друг учен в стаята, Реймър Шрайбър, се обръща при звука на падащия купол, усеща топлина и вижда син проблясък, когато „Демоничното ядро“ става свръхкритично за втори път в рамките на една година.
Възстановка на инцидента от 1946 г. Плутоният се намира под полусферата на рефлектора, държан с отвертка. Los Alamos National Laboratory / Public Domain
„Синият проблясък беше ясно видим в стаята, въпреки че (стаята) беше добре осветена от прозорците и вероятно от горното осветление – пише Шрайбър по-късно в доклад. – Общата продължителност на проблясъка не беше повече от няколко десети от секундата. Злотин реагира много бързо, като отхвърли тампера.“
Злотин е невероятно бърз в поправянето на смъртоносната си грешка, но отново щетите вече са нанесени. Той и още седем души в стаята – включително фотограф и охранител – са изложени на изблик на радиация, въпреки че Злотин е единственият, който получава смъртоносна доза, и то по-голяма от тази на Далиан.
След първоначален пристъп на гадене и повръщане той първоначално, изглежда, се възстановява в болницата, но след дни губи тегло, изпитва болки в корема и започва да проявява признаци на умствено объркване. Съобщение за пресата, дадено от Лос Аламос по това време, описва състоянието му като „изгаряне от трета степен“.
Девет дни след изплъзването на отвертката Злотин умира. След двата смъртоносни инцидента, само месеци един след друг, най-накрая се случват истински промени в Лос Аламос. Новите протоколи означават край на „ръчните“ експерименти за критичност, като учените са заставени да използват машини за дистанционно управление, за да манипулират радиоактивни ядра на разстояние от стотици метри.
Те също така спират да наричат плутониевото ядро „Руфъс“. От този момент нататък то е известно само като „Демоничното ядро“. Но след всичко, което се случва, времето на остатъчната ядрена бомба също изтича. След инцидента със Злотин – и произтичащото от това увеличаване на нивата на радиация в ядрото – плановете за използването му в операция Crossroads, първите следвоенни ядрени опити, които започват на атола Бикини месец по-късно, са отменени.
Симулация на инцидента от 1945 г. Плутониевата топка е заобиколена от рефлекторни блокове - волфрамов карбид. (Los Alamos National Laboratory)
Вместо това плутоният е претопен и реинтегриран в ядрения запас на САЩ, за да бъде преработен в други ядра, ако е необходимо. За втори и последен път на „Демоничното ядро“ е отказана детонация.
Въпреки че смъртта на двама учени не може да се сравни с неописуемите ужаси, ако „Демоничното ядро“ беше използвано в трета ядрена атака срещу Япония, също така е лесно да се разбере защо учените са му дали суеверното име. Освен това има странни подробности, които изпълват фона на историята.
Далиан и Злотин не просто са убити от подобни инциденти, включващи едно и също плутониево ядро: и двата инцидента се случват във вторник, на 21-вия ден от месеца, и мъжете дори умират в една и съща болнична стая. Разбира се, това са просто съвпадения. „Демоничното ядро“ всъщност не е демонично. Ако има зло присъствие тук, то не е ядрото, а фактът, че на първо място хора се втурват да създават тези ужасни оръжия.
И истинският ужас – освен кошмарните ефекти от радиационното отравяне – е колко впечатляващо учените от средата на ХХ век не успяват да се защитят от смъртоносните опасности, с които си играят, въпреки че знаят сериозните рискове.
Според Шрайбър първите думи на Злотин веднага след инцидента с отвертката са били прости и че вече е подал оставка. Той е утешавал умиращия си приятел Далиан в болницата и знае какво следва.
– Е – казва той, – чашата преля.
След смъртта на Злотин всички практически експерименти за критичност в Лос Аламос приключват.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Исак Нютон и изгубените ръкописи на "Божествения план"
