Днес чуваме много за цензура в новините, но това не е нищо ново. Всъщност думата идва от латинската дума censeo, което означава „оценявам“. Почти веднага след като печатарската преса е въведена на Запад през 1450 г., властимащите започват да забраняват книги, които оспорват статуквото или властта им.
Но забраната на книги е стара като времето и съществува под една или друга форма от хиляди години. Книги и свитъци, които не са били напълно забранени, често са били цензурирани или просто изгаряни. Но за щастие знанието трудно може да се скрие, след като се е появило. Ancient Origins представя списък, в който вероятно всяка забранена книга е важна по самото си естество.
1. Авторът на „Теология на висшето благо“ е принуден да изгори собствената си книга
Средновековният теолог Пиер Абелар не е имал лесен живот. Той е най-известен с трагичната си любовна връзка с Елоиз, която завършва с кастрацията му. Но друго го принуждава да изгори делото на живота си – „Теология на висшето благо“ (Theologia Summi Boni). През 1121 г. той е призован на Съвета в Соасон, където книгата му е осъдена като ерес от Църквата.
ОЩЕ: Неразказаната история за библейския Ной
В работата си той използва диалектически разсъждения и философия, за да изследва теологичните въпроси. Този подход поставя под въпрос някои традиционни богословски методи и интерпретации. Неговите възгледи за природата на Бог и Светата Троица също са повече от малко неортодоксални. И Църквата не е щастлива.
На Съвета в Соасон Абелар е принуден публично да изгори собствената си работа, акт на пълно унижение. Освен това той е осъден на доживотен затвор в абатството Сейнт Медард (от което той бързо бяга).
Учението на Абелар от Франсоа Фламенг, стенопис в Сорбоната. Снимка: StarTigerJLN / CC BY-SA 4.0
За съжаление, докато Абелар оцелява, по-голямата част от работата му не успява. Вследствие на средновековните палежи на книги всичко, което сме наследили днес, са фрагменти, откъси и препратки към неговите писания, които са запазени в трудовете на по-късни теолози и учени. Въпреки усилията на Църквата някои от произведенията на Абелар успяват да повлияят на по-късните мислители.
2. Овидий и неговата Ars Amatoria – цензурирана от Август
Римляните са правили много неща и едно от тях е създаването на впечатляващи обществени библиотеки в края на първи век пр.н.е. Преди това Империята е била дом на огромни частни колекции от текстове, но тези библиотеки сериозно помагат за разпространението на важни текстове и знанието, съхранявано в тях.
ОЩЕ: Как за една нощ Херострат унищожи древно чудо на света
Овидий сред скитите, Йожен Дьолакроа, 1859 г. Национална галерия Лондон / Public Domain
По време на управлението на Август Храмът на Аполон, Атриумът на свободата и Портикът на Октавия функционират като впечатляващи обществени библиотеки. Но това не означава, че Рим е свободен от цензура. Август обича да е наясно точно каква информация разпространяват библиотеките.
Поради причини, загубени за историята, Август праща в изгнание римския поет Овидий през 8 г. сл.Хр. След това Август забранява неговата дръзка Ars Amatoria („Изкуството да обичаш“) от обществените библиотеки. За щастие не успява да забрани книгата напълно (тя била невероятно популярна) и колекционери успяват да измъкнат някои копия.
Овидий, изгонен от Рим, от Джоузеф Търнър / Public Domain
Овидий продължава да бъде трън в очите на императора, като пише от своето изгнание: „Идвам в страх, една книга на изгнаник, изпратен в този град: любезни читателю, подай ми нежна ръка в моята умора: не ме отбягвай в страх, в случай че те засрамя: нито един ред от тази книга не учи за любов“. Добрата новина е, че Ars Amatoria е оцеляла почти непокътната и днес е достъпна за изучаване и оценка в своята цялост.
3. Манихейските текстове са забранявани многократно
Манихейските текстове са религиозни писания, свързани с манихейството – дуалистично и синкретично религиозно движение, основано от пророка Мани през III век сл.Хр. Подобно на много религиозни текстове, появили се преди и след тях, в историята е имало няколко опита за забрана на манихейските текстове, главно от римляните.
ОЩЕ: Нетрадиционна проверка на пола. Защо папата е използвал стол с дупка
Икона на Мани, изобразена върху висящ свитък, Южен Китай, XIV – XV век. Открита през 2019 г. от проф. Ютака Йошида, в Музея на изкуствата Фуджита, Осака, Япония. Неизвестен автор / Public Domain
Диоклециан, изглежда, е бил първият римски император, който не харесал религията. По време на управлението си той наредил събирането и изгарянето не само на манихейските текстове, но и на проповедниците на религията.
Августин от Хипон, известен също като свети Августин, също се противопоставя на манихейството, което е ирония, тъй като той започва като манихей. Около 400 г. сл.н.е. той пише, че манихеите трябва да „изгорят всички [техни] пергаменти с техните фино орнаментирани подвързии; така ще се отървете от безполезно бреме и вашият Бог, който търпи затвор в тома, ще бъде освободен“. Оказва се, че ранните християни са били също толкова ревностни в изгарянето на книги, колкото и тези, които идват по-късно.
Но текстовете не са забранявани само в Римската империя. Докато религията първоначално намира подкрепа в Сасанидската империя, в крайна сметка е обявена за ерес от проповедниците на зороастризма – доминиращата религия на Персия, и манихейските текстове са цензурирани.
Илюстрация от XIV век на екзекуцията на Мани. Неизвестен автор / Public Domain
По същия начин, след като се разпространяват в Азия и Китай по Пътя на коприната, манихейските текстове са забранени, след като са обявени за еретични. През 923 г. сл.н.е. в Абасид, Багдад, колекции от текстове отново са изгорени, тъй като, както се досещате, са обявени за еретични.
За съжаление, всичко това означава, че според учените по-голямата част от манихейските текстове са изгубени. Тук-там са открити фрагменти, най-вече в началото на ХХ век в египетския оазис Фаюм. Това, което е останало, не позволява манихейската традиция да избледнее напълно в историята, давайки ни поглед към техните вярвания, традиции и ритуали.
4. Сибилските книги и християнизацията на Римската империя
Сибилските книги са колекция от древни пророчески писания или оракулски предсказания, приписвани на Сибилите, пророчици и пророци в Древна Гърция и Рим. Тези книги се смятали за изключително свещени и с тях се консултирали при кризи или важни събития.
ОЩЕ: Агент 666. Каква работа е вършил мистикът Алистър Кроули за британското разузнаване
Кумската сибила, с която се свързва появата на Сибилските книги (фреска от Микеланджело, Сикстинска капела) / Public Domain
Твърди се, че през VI век пр.н.е. римският цар Тарквиний Горди купил оригиналните три книги на сибилските оракули от мистериозна жена, която твърдяла, че е Сибила. Тези книги били съхранявани в храма на Юпитер Оптимус Максимус на Капитолийския хълм в Рим и римските власти се консултирали с тях по време на национални бедствия.
През 83 г. пр.н.е. пожар избухва в храма на Юпитер и Сибилските книги са частично унищожени. За възстановяването им са събрани допълнителни книги от различни източници, което прави общо девет книги. Тези книги продължават да играят роля в римския религиозен и политически живот.
Но в началото на V век сл.н.е., по време на християнизацията на Римската империя, Сибилските книги са смятани за езически и еретични. Християнският император Теодосий II заповядва да бъдат изгорени през 405 г. сл.Хр. Това бележи края на древните Сибилски книги и тяхното съдържание остава до голяма степен изгубено за историята.
Интерпретация на Троянската (Хелеспонтска) сибила от Монтфорт. Троянската сибила живее през VI век до н.е. по времето на персийския цар Кир Велики и атинския политик Солон. В ръце тя носи класове пшеница. Троянската сибила била известна, особено в Късния римски имперски период и Ранното средновековие, с твърдението, че е предсказала разпъването на Исус Христос. Anthonie Blocklandt van Montfoort / Public Domain
Изгарянето на Сибилските книги представлява важен момент в прехода от езическата древност към господството на християнството в Римската империя, което води до потискането на езическите практики и вярвания. Знак за това, което предстои.
5. Божествената комедия на Данте обижда могъщи хора
Въпреки че не е необичайно авторите да включват своето недоволство в творбите си, Данте Алигиери го извежда на следващо ниво, когато написва „Божествена комедия“. Създадена между 1308 и 1321 г. и състояща се от три части – „Ад“, „Чистилище“ и „Рай“, тази епична поема се смята за едно от най-значимите произведения на световната литература. Това е впечатляващо, като се има предвид, че някога е била забранена от Църквата.
ОЩЕ: Калигула обявил война на морето
Данте и Вергилий, картина на Уилям Адолф Бугеро (1850 г.), която изобразява Данте и Вергилий в осмия кръг на Ада, наблюдавайки две прокълнати души във вечна битка. Public Domain
Поемата разказва за пътуването на Данте през Ада, Чистилището и Рая, воден от римския поет Вергилий и неговата идеализирана любов Беатриче. Това е сложна алегорична творба, която изследва темите за греха, изкуплението и божествения ред. Това означава, че през XIV век елементи от „Божествената комедия“ се озовават в Индекса на забранените книги на Католическата църква – списък с текстове, смятани за еретични или опасни за вярата.
Работата служи като критика на йерархията на Църквата и изобразява няколко бивши папи и политически съперници като пребиваващи в Ада. Изследването от Данте на теми като божествената справедливост, изкуплението и състоянието на човека оспорва преобладаващите религиозни и обществени норми. Целият текст наистина има защо да изнерви максимално Църквата.
Данте, държащ „Божествена комедия“, до входа на Ада, седемте тераси на Чистилището, Флоренция и Небесния Рай, на стенопис от 1465 г. на Доменико ди Микелино в Катедралата на Флоренция / Public Domain
Всъщност Църквата никога не е забранявала официално „Божествена комедия“, но е смятала поемата за забранена и е направила всичко възможно да я праща в забрава в продължение на няколко века. За щастие поемата издържа и продължава да пленява публиката. Ярките и символични описания на Данте за Ада, Чистилището и Рая, както и използването на тоскански диалект, допринасят значително за развитието на италианския език.
6. „Сатирикон“ от Петроний – твърде дързък, за да бъде позволен
„Сатирикон“ е чудесен пример за опасностите от цензурата. Това е известна творба, написана от римския автор Петроний през първи век сл.Хр. Ранен пример за сатира, той предлага завладяващ и забавен поглед върху хедонистичното и упадъчно общество на Римската империя чрез приключенията на неговите герои – най-вече Енколпий и неговия спътник Асцилт.
ОЩЕ: Носенето на поли се смятало за мъжествено в Древна Гърция
Провокативното съдържание на тази забранена книга, пикантният хумор и критиката към висшата класа на Рим незабавно водят до широка цензура. Roberto Bompiani / Public Domain
Творбата е смесица от проза и стихове и проследява приключенията и злополуките на двойката, които обикновено включват доста сексуален и скатологичен хумор. Вероятно не е изненадващо, че е бил цензурирана през цялата история.
Първата цензура идва почти веднага след като е написана. Достатъчно е да се каже, че богатите и могъщи в Рим не се радват Петроний да им се подиграва. Пикантното съдържание на произведението, пикантният хумор и сатирата на елита на Рим бързо довеждат до цензуриране на произведението. За щастие някои копия все още са останали почти непокътнати.
За съжаление през Средновековието християнските власти също не харесват произведението и неговото непочтително изобразяване на римските ексцесии и критиката му на обществените норми. Въпреки че „Сатирикон“ никога не е бил напълно забраняван, той е бил цензуриран и църквата се е погрижила да бъде държан в сянка.
Илюстрация на „Сатирикон“ на Петроний от Жорж Антоан Рошгрос / Public Domain
Едва по време на Ренесанса, когато хората стават по-отворени и интересът към класическите текстове се съживява, книгата се появява отново (въпреки че някои все още са загрижени за нейния сексуален контекст). Цензурата на произведението през годините означава, че по-голямата част от него е изгубена и учените смятат, че само около една трета от текста е оцелял до наши дни.
7. Трите книги на окултната философия – неизненадваща забрана
Наистина изглежда така, сякаш ако озаглавите книгата си „Трите книги на окултната философия“, вие просто молите Църквата да се намеси. Но точно това прави Хайнрих Корнелий Агрипа (немски ерудит, философ, теолог и окултен писател от Ренесанса).
ОЩЕ: Потомците на Клеопатра оцелели ли са, за да създадат легендарната царица Зенобия?
Heinrich Cornelius Agrippa / Public Domain
Написано през 1533 г., произведението навлиза дълбоко в сферите на магията, астрологията и окултното и е посрещнато както с възхищение, така и с осъждане. По-голямата част от осъждането, разбира се, идва от Католическата църква.
Книгата е разделена на три тома, като всеки изследва различен аспект на мистичното и езотеричното. Първият том се занимава с природната магия, вторият – с небесната магия, а третият – с церемониалната магия. Тези томове черпят от широк набор от източници, смесвайки елементи от неоплатонизма, херметизма и еврейската кабала в цялостна система от окултни знания.
Католическата църква е предпазлива към работата на Агрипа поради възприеманото от нея предизвикателство към установените религиозни и теологични доктрини. Неговите книги, които застъпват идеята, че човешката воля може да влияе и контролира природните и свръхестествените сили, са разглеждани като еретични и подривни.
Човек, вписан в пентаграма, от „Трите книги на окултната философия“ на Хайнрих Корнелий Агрипа. Знаците по периметъра представляват 5-те видими планети в астрологията. Heinrich Cornelius Agrippa / Public Domain
В резултат „Трите книги на окултната философия“ са обречени на забрани и осъждания, а самият Агрипа се сблъсква със съпротива от страна на религиозните власти. Въпреки това работата му има трайно въздействие върху развитието на западния езотеризъм и повлиява на по-късните мислители и практикуващи окултизъм. Въпреки трудната си история с Църквата, работата на Агрипа продължава да бъде изучавана и почитана от онези, които се интересуват от мистичните и окултни традиции на Ренесанса.
8. Тиндъл оспорва монопола на църквата със своята Библия
Когато се стигне до забраната или цензурирането на книги, това е свързано с власт и няма по-добър пример от превода на Новия завет на Уилям Тиндъл. Това произведение бележи ключов момент в историята на англоезичната Библия. В началото на XVI век страстта на Тиндъл да направи Библията достъпна за обикновените хора се сблъсква с религиозния авторитет на времето.
ОЩЕ: Мавзолеят в Халикарнас. Какво е направило първия мавзолей чудо
Уилям Тиндъл Foxe's Book of Martyrs / Public Domain
През това време Църквата държи Библията. Всички копия са на латински и почти единствените хора, които могат да четат латински, са свещениците. Тиндъл ненавижда това състояние на нещата и си поставя за цел да предостави английска версия на Новия завет директно от оригиналния гръцки текст, вместо да разчита на латински интерпретации, контролирани от Църквата. Това е пряко предизвикателство към монопола на Църквата и религиозната власт.
Тиндъл нарежда хиляди копия от своя Нов завет да бъдат отпечатани в Германия и тайно внесени в Англия. Римокатолическата църква реагира така, както прави винаги, когато нещо не ѝ харесва, и обявява работата на Тиндъл за еретична. Това води до публичното изгаряне на тези английски Нови завети през 1526 г. в опит да се спре тяхното разпространение.
Първата страница на Евангелието от Йоан от Новия завет на Уилям Тиндъл, публикуван през 1526 г. – първият английски превод на Новия завет от оригиналния език. British Library Board / Public Domain
Но Католическата църква едва започва с Тиндъл. Благодарение на заговор, организиран от английското крило на Католическата църква, Тиндъл е заловен в Белгия през 1536 г. и е обвинен в ерес. Присъдата му е особено мрачна. Той е удушен и изгорен на клада близо до Брюксел заедно с копия от работата му.
Днес оцеляването само на три оригинални копия на Новия завет на Тиндъл свидетелстват за огромната му жертва, благодарение на която Библията е четена и разбирана от обикновените англоезични хора, допринасяйки значително за развитието на английския език и религиозната реформа.
