Събеседникът ни в това интервю е изключително интересен и ерудиран по различни теми, а опитът му е широк и ценен: Иво Милев е актуален ръководител „Проекти и експозиции“ в Националната галерия, юрист по образование, автор на романи („Случаите на инспектор Тюхчев“) и биографии (Людмила Живкова, Илия Бешков), преводач от немски, продуцент на сериали („Стъклен дом“; „Отплата“ – вкл. сценарист). Говорим си с него за най-“скъпата“ му изложба, кои са ценените на Запад български художници, как да се държим пред картини, така че да изглеждаме адекватни, но също и за мухи и мравки, за инвазията на индивидуалните мнения, за парната машина и електричеството.
Проектите и експозициите, които организираш в Националната галерия, трябва по-скоро да предизвикват емоция или да ни карат да се замислим?
В Национална галерия, както във всяка галерия, имаме досег с визуалното. Този досег трябва да бъде адекватен – нещо изключително трудно в съвременната свръхнатоварена визуална среда, където лесно се е стигнало до обезценяване. Визуалното е сетивно, чувствено. Аз съм поклонник на Шилер и за мен това е основополагащо. Затова той търси спасение за съвременното му общество в естетическото, както и по-късно Людмила Живкова (друг негов поклонник) се опитва да направи у нас. Визуалното черпи директно от природата на човек, от чувственото – най-мощният резервоар на енергия. Именно тази енергия, която е култивирана от красивото (което е и добро), може да извади човек и обществото от жалкото му положение. Построенията на разума са, разбира се, разумни, но кухи и празни, те са абстракции – да се наложат, трябва воля или сила. И от там вече идват проблемите. Светът има горчив опит с това.
Ако трябва да посочиш една изложба, която е твое дело като идея, организация – която най-добре би те легитимирала – коя е тя?
Може би най-скъпа ми е изложбата, посветена на Васил Иванов, през 2019 г. в Национална галерия, Двореца. Не само защото след сравнително дълъг период (от 2015 г.) отново изпълнявах проект за Националната галерия. В тази изложба всичко просто щастливо съвпадаше и като по чудо идваше по местата си. На първо място самите помещения за временни изложби на първия етаж в Двореца... Те, така да се каже, бяха създадени и са чакали именно тази изложба и този автор. С тяхното разгръщане по една централна ос, нещо като наос, който с напречния коридор са реплика на сакрално пространство – мисля, че това е била и умисълта на архитектите на дворцовата палата. Използвахме коридора по централната ос, като в едно храмово пространство да разгънем основните теми от света на Васил Иванов, във всичките тези рисунки с черно върху бяло и с бяло върху черно – неговият космически свят, започващ от най-близкото му обкръжение в горите на Изгрева и свършващ с междупланетни видения. Един свят, който се заражда и развива, танцува под благосклонната палка на велик диригент. Не без много уговорки боядисахме стените в черно и бяло, за да подчертаем това дуалистично напрежение в изкуството му и в светогледа на Васил Иванов. Всъщност това се случваше за пръв път – за пръв път „свещените”, неприкосновени зали на Двореца биваха преоформени, пребоядисвани заради една изложба. Оттогава нататък това, разбира се, стана вече практика, която промени коренно облика на експозициите в Национална галерия. В дъното, в ляво от централния коридор, зад трансепта, като в капела – поместихме мултимедийна експозиция с мапинг, разказваща или по-скоро внушаваща връзките на Васил Иванов с Дънов и Бялото братство. Това беше място, което сякаш „подпира” цялата експозиция, и в същото време е ненатрапчиво, деликатно, както е и отражението на учението на Дънов върху творчеството на Васил Иванов. Разбира се, обичам всеки проект, който съм изпълнил, и всеки ми е донесъл нещо ново, ново откритие, вярвам и за публиката.
Има ли достатъчно талантливи, млади художници и какво според теб най-много им липсва, за да се утвърдят?
Талантът е като Божията благодат, той е сравнително еднакво разпределен сред различните народи, страни и епохи. Въпросът е дали “Развитието на изкуствата води до облагородяване или пречистване на нравите?”. Изкуството вече няма величието от предишните епохи, а това е жалко и тъжно. Какво може да бъде подобно изкуство?
Кой български художник е най-подценен? И кой е най-оценен на Запад?
Най-подценен? Мисля, че времената на „великите географски открития” по терена на българското изобразително изкуство вече са отминали. Предстои най-трудната задача – усвояването на територията. Ценените български автори на Запад са тези, които се вписват в тяхната културна схема, история и традиции, които са станали част от нещо тяхно. Повечето от тях са българи само по местораждане.
Ако можеш да си муха на стената на някой художник – на чия стена би кацнал, чия работа би наблюдавал с най-голям интерес?
С оглед на отговора, който ще дам на този странен въпрос – по-скоро „мравка”, а не „муха”. Та, бих предпочел да съм мравка в компанията на Иван Лазаров. На късния Иван Лазаров, наблюдаващ и изследващ своите мравки. Подобна съсредоточена съзерцателност и внимание към дребното, детайла и съответствията ме очароват. Мисля, че изкуството се нуждае, всъщност неизбежно е, от подобен талант на взирането и съпреживяване на света в подробностите му. Така или иначе не харесвам резките жестове в изкуството – неубедителни и старомодни. Какво в крайна сметка може да ни научи изкуството – да бъдем по-внимателни. Други надежди е самонадеяно да му възлагаме.
Социалните мрежи повече могат да помогнат на един автор (например – по-лесен достъп до публика) или да му навредят (например – критика заради самата критика; практически премахването на авторството в социалките)?
Това е форма на публичност, доста различна от всяка досега. Преди се изказваха и пишеха авторитетите и нещата криво-ляво вървяха. Социалните мрежи и т.н. не са причина за този род публичност, инвазия на индивидуалните мнения, а следствие на свръхдемократизма на времето ни – получихме това, което „най-прогресивната” част от човечеството желаеше. Преди за думи се е убивало, сега никой не им обръща внимание – подобно извратено нещо не е минавало през ума и в най-мрачните тайни канцеларии на император Николай.
Кое изкуство ти е най-непонятно и далечно за самия теб?
Съвременното.
Има ли според теб изкуство, което е ненужно, безсмислено, глуповато?
Изкуството не е необходим продукт на човешкия живот и труд. То е лукс. Изисква много време и усилия да му се посветиш и да се обучиш в него (по-точно изисквало се е). Изисква се много усилия и време, за да бъдеш любител на изкуството и да извличаш от него ползи и удоволствия. Стойности, които нямат реципрочност. В този смисъл всяко изкуство е ненужно, безсмислено и глуповато. За да вирее изкуството и да има смисъл, трябва конвенция за разбирането му. Така, парадоксално, индивидуализмът на модерната епоха, създал най-добрите негови образи, в крайна сметка уби, изяде рожбата си. Всеки автор стана Бог, който сътворява свят и претендира другите да се подчиняват на неговите правила. Сега няма изкуство, има изкуства.
Смяташ ли, че в България вече има критичната маса от хора, които наистина да разбират от изкуство?
Тя намаля.
Каква грешка най-често допускат посетителите на една изложба?
Гледат етикетите към произведенията.
Ако не разбираме нищо от изкуство, но настояваме да посещаваме изложби, как да се държим там, че да не ни личи, че не сме наясно с това около нас?
Не се завирайте първо да четете надписите до или под произведенията, гледайте самите произведения, по възможност по-съсредоточено и по-дълго, но в никакъв случай не се застоявайте еднакво дълго време пред всички.
Автор си на „Животът и смъртта на Людмила Живкова“. Вероятно е изисквало огромно количество труд да събереш, да провериш, да пресееш всички факти. Имаш ли представа колко стотин часове ти отне?
Не съм броил часове и минути. В по-голямата част беше удоволствие за мен. Освен това работата по тази книга ми наложи режим, който и досега спазвам – всяка сутрин от 7 до поне 11 да съм на бюрото си.
Обвиняваха ли те, че в демократично време се занимаваш с биографията на дъщерята на Тодор Живков?
Не получих нито едно такова обвинение, дори и от най-радикални отрицатели на режима.
Кои са съответно най-важният, най-неочакваният и най-неверният факт за Людмила Живкова?
Людмила Живкова и нейното обкръжение всъщност възраждат „най-реакционните” (както пишеше тогава марксическата наука) десни идеи от 30-те и 40-те години - на Шейтанов, Янко Янев и т.н. Дори идеята за „тракология”, която Фол реализира с участието на Людмила, е на Шейтанов – идеологът на българското бранничество и легионерство. За Янко Янев да не говорим... Второто е духовната връзка на Людмила с Учителя Петър Дънов. И третото – Людмила Живкова е убита.
Следвал си право, работил си като юрисконсулт – звучи като доста далечно от това, което сега правиш. Така ли е наистина?
Както е доказала историята, културната история – от юрист става всичко, докато от писател става само писател, от художник – само художник и т.н. (смее се).
Работил си по един или друг начин по тв сериали, книги, изложби. Коя е най-творческата дейност изобщо, с която си се занимавал?
Както казва Людмила – всичко може да и трябва да бъде творчество.
Коя е в твоя случай пресечната точка на правото, продуцирането на сериали, организирането на изложби, писането на биографии?
От правото – знанието как е устроен и как действа изкуствено създаденият свят, регламентиращ човешките отношения, опитът да се справяш с външни пречки и хора. Между продуцирането и курирането на изложби виждам огромно сходство – всъщност това е една и съща дейност в две различни сфери. Пресечната точка е външните отношения с множество различни страни и интереси и с автори, творци – живи или мъртви.
Коя е най-смелата ти постъпка в професионален план? А в личен?
Не се имам за смел човек и не правя подобни жестове.
Кое е онова, което, ако работиш, би се чувствал най-нещастен?
Да греба в галерата на офиса от здрач до зори.
Сещаш ли се за българска историческа личност, за която е направен достатъчно добър филм или сериал, с по-скоро надъхващо и героично, а не трагично разказана история?
Не.
Ти за коя българска личност, извън най-популярните, би направил филм/сериал? С какво неизвестно смяташ, че е интересна тя?
Може би за Св. Иван Рилски... Той е дриуд, езическо божество, което християнството превръща в отшелник и светец.
Кое човешко изобретение би премахнал?
Ако имам такава възможност и за да сме сигурни, че ще изтръгваме отведнъж цялото зло – парната машина и електричеството, ако позволите.
Какво четиво/сериал/изложба/музика би ни препоръчал?
Чета почти само книги писани през XIX век и преди това, така че не вярвам да е интересно на някого. Сериали гледах по задължение, т.е. професионално. Изложби и филми нямам време да гледам. Изборът е необятен, опитвайте и все ще намерите нещо.
Какво ново да очакваме от теб като автор?
Току-що излезе новата ми биография за Владимир Димитров - Майстора на издателство „Книгомания”.
Нещо, което да споделиш за финал?
Не унивайте, но и не бъдете много възторжени – може би за хубаво идват тежки времена.
Интервю на Милен Антиохов
