Иван Петрушинов: Искам да виждам блясък в очите на публиката

В театъра и киното – над 100 роли за над 50 години. А излъчването му е такова, че към удоволствието да го гледаш се прибавя и една голяма доза уют и близост. В живота – голям благ мечок с меден глас. Едновременно добър човек и добър актьор. И ето че разговорът ни с Иван Петрушинов беше като с добър познат, с когото общуваме за пореден път – говорим си не само за театър, роли и кастинг, но и за пиците му с две рохки яйца, по-простите питиета, черешите направо от дървото и обърнатите кожуси:

Още: 20 бързи въпроса към... Петар Шварц, китарист на ALI

Още: 20 бързи въпроса към... Мартин Михайлов

Този сезон играеш в „Зад канала“ играеш в 6 представления. Ако някой никога не е гледал Иван Петрушинов в кое от тях би му препоръчал да е първата му „среща“ с теб като актьор?

Аз, разбира се, съм имал много хубави представления, защото вече съм на 71. Към хоризонта на своята творческа кариера моите роли са все по-малки, нямам с кой знае какво да се похваля или какво да доказвам с тези роли. Аз съм се доказал – който ме е гледал, гледал. Има много хора, които ме помнят от 80-те години, когато играех в едно представление в Театър София тогава – „Пеперудите са свободни“ – и до ден-днешен някои хора казват „Знаете ли, аз помня това представление, то беше великолепно, беше хубаво!“ и това много ме радва. Много по-хубаво е да си популярен с ролите си в театъра, отколкото с някоя реклама например. Защото аз съм популярен и с рекламите.

От представленията, в които сега участвам, няколко са на Теди Москов (б.а. - „Хайде да се трепаме“, „Шекспирин по време на пандемия“, „Недоразбраната цивилизация (или Загадката на пирамидите)“ и „Аз обичам, ти обичаш, тя обича“) - с неговия специфичен хумор, който те кара да мислиш и който си има своята публика – не всеки, за съжаление, харесва неговите представления. Много харесвам и представлението на Бина Харалампиева, по един великолепен роман, „Зимата на нашето недоволство“, от Юрий Дачев (б.а. - представление по мотиви от романа на Джон Стайнбек, драматургична версия: Юрий Дачев) - и харесвам това, което правя, макар и малка роля, но се харесвам. Харесвам също така и представлението на Явор Гърдев, в което участвам – „Празникът“.

Още: Живко Джуранов: Всеки герой заслужава да го обичаш

Още: 20 бързи въпроса към... актрисата Адриана Димова

С Владимир Зомбори в "Аз обичам, ти обичаш, я обича" на МГТ "Зад канала"

Фото: Симон Варсано

Още: Актьорът Богдан Казанджиев: Не мога да изгледам нито един филм като нормален зрител

Още: Владо Карамазов: Припознавам фотографията като съдба

За кой съвременен герой би искал да се напише пиеса и ти да го изиграеш?

Може би са много, но не съм подготвен точно да кажа. Искам да кажа, че в последно време животът и всичко около нас доста се промени. Театърът също се промени и не е това, което беше 80-те, че и до средата на 90-те години. Сега много пистолетно става всичко, много бързо се прави. Режисьорите не влагат всичко онова, което някога колосите на режисурата, в моята младост, правеха. Сега публиката е доста разглезена и в театъра не иска да гледа театър, предпочита да гледа шоу.

Затова много вървят така наречените булевардни пиеси, даже бих казал – и по-ниско ниво от булевардните, в които проблемът е доста елементарен или е никакъв, но в които има доста смях и теорията на зрителят е такава: „Аз съм работил цял ден, уморен съм и искам, като отида на театър, да си почина“. Но това според мен не бива да е и не е ролята на театъра. Аз бих искал да участвам в такава пиеса, в която – след като свърши представление, когато текат последните аплодисменти – да виждам в очите на хората блясък, да виждам сълзи, да им въздействаш с нещо. Както беше казал Иван Радоев в „Човекоядката“ – „Изкуството облагородява“.

Бих искал такова изкуство да правя. А когато аз някой път гледам нещо, се опитвам да гледам като „девствен“ зрител – да се вълнувам, даже да мога да си поплача, да се замисля. Това може по някакъв начин да ми даде отправна точка да се променя. Така искам и аз да направя – така, че този, който ме гледа, да бъде с такъв „багаж“, като си тръгне от представлението.

Известно е, че в 11-и клас си гледал 40 пъти пиесата „Суматоха“. Броил си ги или са грубо казано 40 гледания? И коя е следващата най-гледана от теб пиеса?

Казал съм го може би малко наизуст, може и по-малко пъти да е, но може да са и повече. По онова време представлението се играеше доста често. Беше много харесвано от хората и салоните бяха пълни, затова гледаха да се играе – и аз при всяка възможност съм бил там. Тогава все още бях юноша бледен, ученик. И моята цел беше да ходя в Сатирата и да гледам това представление.

След това беше казармата, там – както знаеш от други интервюта – се явих на един конкурс, спечели го нашето поделение и ме взеха в ДНА Сливен. И оттам-нататък вече, като реших да кандидатствам във ВИТИЗ, тръгнах да гледам и други представления. Спомням си „На приказки с Карел Чапек“ на Ицко Финци, с Меглена Караламбова и Жоржета Чакърова – в Университета се играеше – страхотно представление, толкова съм се забавлявал! По-нататък, примерно, когато Теди Москов изгря с неговата „Улица“ и ред други представления, от първите му, също никога няма да ги забравя. Няма да забравя много представления на Коко Азарян, на Леон Даниел, „Човекоядката“ в Театър София също съм гледал много пъти!

Много харесвах Тодор Колев, не само като актьор, но и като човек с позиция в обществото. Толкова много представление съм гледал и харесвал... Но „Суматоха“ е оставила траен белег в мен, а Сатиричният театър тогава беше едно съцветие от звезди и имаше какво да научиш, а и все пак Радичков е един от любимите ми хора. Сега малко е разредена работата. В театрите се вадят хубави представления, но може би поради лоша реклама и ред други причини... А може би и самата театрална публика се промени, сякаш по-младите зрители нямат такава театрална култура. Така си мисля. Те също се подхлъзват по това шоуто да им е по-интересно и им е по-лесно смилаемо.

В "Хайде да се трепаме" на МГТ "Зад канала"

Фото: Стефан Н. Щерев

Ти си един от основателите на „Зад канала“, 1990 г, и си казвал, че без Руси Чанев е нямало да успеете в това начинание тогава. Замислял ли си се какво би правил по онова време, след като напускаш Театър София, ако поемането на този риск не беше довело до успех?

Тогава послушах повика на Руси Чанев, който ни каза на 15-17 човека: „Хайде да напуснем, не мога да ви обещая къде ще ходим, какво ще правим, но така повече не може“. И аз три пъти си пиша молбата, три пъти я късам и плача. Моето желание беше толкова голямо да бъда в Театър София и там бях един от най-играещите артисти – в почти всяко представление. Тогава в Театър София беше съцветието на българското кино и театър. Беше ми много хубаво, не исках да напускам, но накрая го направих. Аз много харесвам Руси Чанев, той не е фукльо в театъра, не ходи от медия в медия да пропагандира колко е добър. Великолепен артист, който за съжаление, не е толкова използван в последните години, както и всички по-възрастни артисти, а и заради събитията в Народния театър... За мен Руси Чанев е идол в театралната ни общност. Тогава тръгнах след него и не съжалявам.

И първите 4 години в театър „Зад канала“ бяха най-хубавите ми години в театъра въобще! Бяхме една чудесна трупа. По принцип всяко хубаво нещо в театъра трае най-много до 4-5 години, после трябва да има нова ротация, да дойде нов човек. Имал съм много роли – някои от тях са били добри и според мен, и според хората около мен. Аз много харесвах едно представление – „АРТ“, на Ясмина Реза, което имаше страхотен смисъл, игра се близо 14 години. Разбира се, нашият салон е малък, не е видяно от кой знае колко много публика. Но винаги съм получавал страхотни поздравления за участието си в тази роля (б.а. - в „Арт“ е в ролята на Иван). Това е представлението, което в последните 10-20 години аз харесвам най-много. И бих искал да участвам в повече такива представления, но вече няма за кога...

Кой е най-хубавият комплимент, получен от теб за благия ти глас?

Много често, хора, които не познавам, се възхищават от моя глас и не мога да си обясня защо. Аз, като си чуя гласа отстрани, не чувам че е нещо кой знае какво.

Може би, но смятам, че тук не ти, а хората са прави. Затова ще продължа по темата – как се грижиш за гласа си да е все така благ, дълбок, меден: правиш ли жабуркане със специална реколта питие, внимаваш ли вкъщи да говориш тихо, да не го претоварваш?

Не, не, не. Никакви такива не правя. Разбира се, понякога имаме тежки репетиции и много се говори, много се вика, но после е достатъчно да се наспя хубаво. А относно жабуркането – аз обичам по-простите питиета. Не съм заклет любител на алкохола, даже вече не ми се и пие чак толкова много, колкото преди години. Но обичам една хубава зелена салата или салата от домати, които обаче са израсли в моя двор, и да си сипя една-две ракийки. Не обичам много да пия бира, макар да пия – но не мога да ги разбера някои и затова им се възхищавам как изпиват два литра за отрицателно време; аз мога да изпия максимум една бира. Обичам и уиски понякога, особено ако има фъстъци и бадеми.

Ако някой иска да ти се хареса бързо, с какво да те почерпи за ядене, пиене?

Виж сега – преди, когато се случеше да има премиера, веднага след нея имаше маса с питиета, хапки, туй-онуй и това нещо свършваше за десет минути! Сега – остава почти непокътнато. Сега вече има всичко, всички са задоволени и презадоволени. Така че не си мечтая някой да ме почерпи нещо. Аз обичам да готвя и когато съм на гости и е спретната някаква трапеза – ми харесва аз да мога да науча нещо и да се възхитя по някакъв начин. Харесва ми също да ям плодовете направо от дървото.

А коя е твоята специална манджа за гости?

Аз съм се специализирал в това да правя пица. Когато нямам време, правя с готово тесто. Но когато имам време – си забърквам аз тестото. Започвам да редя отгоре, каквото ми хрумне. Гледах един френски филм, в който главният герой работеше в пицария и слагаше по две яйца на очи отгоре. Това някак си много ми хареса – както пицата вече е почти готова, чукваш две яйца отгоре, да станат рохки. Цар съм и на грила. Ако има едно хубаво месо, което не винаги вече се среща в България, трябва да е от български производител, европейските меса не ми харесват, но понякога намирам. Трябва да си направиш преди това марината, да престои поне едно денонощие и става още по-вкусно. Като си идвам тук, на село (б.а, - село Голеш, Софийско), си имам печка, тип камина, която е с фурна и така или иначе зимата се топля, на дърва, и като си взема някакъв – най-често – джолан, на който му правя една марината и го слагам в един брезер... и става като мозък!

Добре известно е, че ти беше Дядо Коледа в рекламата на Кока Кола през 2010 г., снимана тук и излъчвана в над 190 държави. Избрали са те сред 200 човека, след 4 етапа кастинг – това ли е най-сериозното сито, през което си минавал за роля?

Да, може би е най-сериозното сито. Аз не съм очаквал, не съм се и борил... Просто си стана. Когато се явяваш на кастинг, е чист късмет дали ще изберат теб или няма. Но тогава, като видях какъв поток от колеги... Мина една седмица, обади ми се кастинг режисьорът: „Трябва да дойдеш пак“. И аз викам – опаа, избраха ме. Обаче отивам – и не са ме избрали, останали са 50 човека и – нови задачи. На третия път, като ми се обадиха, си казвам – еее, край вече, аз съм. Не! И още веднъж така. Но някои неща просто си стават.

После озвучаваш Дядо Коледа в „Ледена епоха: Мамутска Коледа“ през 2011. Други дядоколедовци бил ли си?

Да, в рекламата на една фирма за кредити. Имам интересни преживявания с този герой – Дядо Коледа. Преди 4-5 години една колежка, от куклен театър, предложи да ходим по адреси и да радваме децата. Аз: добре, имам костюм, ще си го сложа и идвам. И тръгнах. Тя ме прати по един такъв „лъч“ – по южната дъга на София, в кварталите Бояна, Драгалевци, Симеоново. И трябва да ти кажа, че имаше деца, които много ме впечатлиха, деца, с които общувах като Дядо Коледа в частни домове. Разговарях непринудено с децата, някои от тях бяха много интересни, умни, самостоятелно разсъждаващи, с интереси в изкуството! Щастлив съм и впечатлен, че ми се е случило такова нещо.

Кой твой колега е най-подходящ за Дядо Коледа, освен теб?

Уф. Не мога да кажа. Аз като съвсем млад, съм се впечатлявал от образа на Дядо Коледа, който беше пресъздаван от Ицко Финци. Този образ няма нищо общо с прословутия Дядо, но Финци в него беше толкова забавен тогава – в Театър София се правеха такива празници за децата на колегите в театъра – направо съм се възхищавал от него!

Като дете в какви отношения беше с Дядо Мраз тогава? Носеше ли ти играчките, които му поръчваше? Страх ли те беше от него на класическите снимки в детската градина? Хващал ли си баща си, че се облича като него?

В моето детство имаше Дядо Мраз, да, но не знаехме кога е дошъл, не го виждахме, понякога имаше подаръци, понякога нямаше, хората бяха по-бедни. Аз като дете съм израснал с едно дървено камионче. Имахме един съсед, който обличаше обърнат кожух и аз никога не съм го свързвал с онзи Дядо Мраз и се чудех защо се е направил така, с малко недоверие, не разбирах защо се прави. Не сме имали кой знае какви вълнения или съприкосновения с Дядо Мраз.

С Леонид Йовчев в "Шекспирин по време на пандемия" на МГТ "Зад канала"

Играл си с Долф Лундгрен в неговия филм „Механикът“ (The Mechanik (The Russian Specialist), 2005 г.) – не го ли помоли да ти удари лекичко един крак, ей така като спомен, да можеш да казваш после – мен ме е удрял Долф Лундгрен?

Тогава също беше чиста случайност, като се явих на кастинга. Примерно Асен Блатечки, Валери Йорданов тогава бяха още малки сладки артистчета, но знаеха английски, бойни изкуства – идеален материал за филмите на Лундгрен и той ги беше взел за някои от сцените. Това, което той е споделил – ми каза Асен – че му трябва такава руска мутра, която да не е типичната, и как „той е много сладък, много добър изглежда, обаче винаги, когато иска да отмъсти на някого, първо го прострелва в коляното, за да го заболи и след това го убива и много обича да гледа „Ну, погоди!“ - и това на мен много ми хареса. Но тъй като – за съжаление, не можах да го науча този пуст английски, аз нямаше как да разговарям с Долф Лундгрен.

Споменавал си, че твоята страст е футболът, късал си менискус, докато си ритал? Кой ще стане европейски шампион? (б.а. - въпросът е зададен преди началото на Европейското)

Аз виждам едни сравнително изравнени сили между Холандия, Белгия, Франция, Португалия, Хърватия, Италия и Германия. Кой ще стане от тях шампион – за мен това ще е чиста случайност. Няма изявен фаворит. Но не се знае откъде може да изскочи някой и от останалите, които не ги изброих. Аз на клубно ниво имам един любим отбор и той се казва „Ливърпул“! Няма да е същото след Клоп, ще има един период... Но публиката на „Ливърпул“! Една от мечтите ми е да отида на стадиона! Синът ми е бил там и беше много впечатлен. Той ме отвори да бъда фен на този клуб. Аз като малък бях от ЦСКА. Тогава ЦСКА беше симпатичен, хубав отбор, но се намесваше Политбюро... Сега няма материал за млади български футболисти.

Имаш 4 малки внучета: момче и момиче в Канада и момче и момиче – в София. Какво от теб би искал да се е прехвърлило в тях?

Когато моите деца растяха, много не съм се замислял как растат, какви качества развиват. Сега, с внуците, е различно! Виждам, че те се раждат и си носят нещо, което не мога да кажа по какъв начин са го придобили. Моята внучка в Торонто, например, е страхотно артистична. Което не е гаранция, разбира се, защото много от децата са така като малки, а после не се получава. Но тя е страшно артистична – тя е готова!

Нещо, което да споделиш за финал?

Да сме здрави, най-вече! И много бих искал да се събудят по някакъв начин хората, да се събуди българското общество. Когато трябва да се гласува, да гласуват и да гласуват правилно. Трябва младите хора и необиграните в политиката – те да ръководят тази прекрасна наша държава. Може да се учат в движение, но те според мен могат да изведат България на един по-правилен път.

Интервю на Милен Антиохов