Днес от 18.30 в Младежкия театър е премиерата на новата книга със стихове на Иван Ланджев "Ти, непрестанна новина". За нея ще говорят редакторите Иван Теофилов и Георги Господинов. А ето какво разказа Ланджев малко преди представянето:
Още: 20 бързи въпроса към... Петар Шварц, китарист на ALI
Още: 20 бързи въпроса към... Мартин Михайлов
- Каква е историята зад новата ти книга "Ти, непрестанна новина"?
От предишната стихосбирка минаха около пет години. Това са нещата, които имах да кажа. Нали го знаеш тоя лаф на древните – „Ако си беше замълчал, щеше да си останеш философ“. Може би и с поет важи, знам ли. Аз пробвах, не можах и написах тези стихотворения.
- Защо избра това заглавие, какво влагаш в него?
Още: Живко Джуранов: Всеки герой заслужава да го обичаш
Още: 20 бързи въпроса към... актрисата Адриана Димова
Заглавието е един стих, взет отвътре. С редакторите ми обсъждахме и други варианти, но накрая бяхме единодушни. Това остана по няколко причини. Първо, съдържа противоречие, някакъв оксиморон – нали новината е нещо мимолетно, минава и заминава, после не я помним. Тоест, ако е непрестанна новина, значи има особена трайност – новина, която винаги е нова. Кое е това нещо? Любовта? Добре, самата тя като чувство ли, или обекта на любовта, любимата, това „Ти“? Или изкуството въобще? Поезията в частност? Самият живот? Читателят? Нямам един категоричен отговор.
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Освен всичко останало, хареса ни и по отношение на звука – има готина алитерация в цялото нещо, не само в словосъчетанието, ами и като прибавиш името ми към него. Тези струпвания на АН и НА: „ИвАН лАНджев. Ти, НЕпрестАННА НОвиНА“. Има музика.
- Как работи с редакторите Иван Теофилов и Георги Господинов?
Спокойно. Разбирахме се с малко думи. Те насочват умело, да не говорим, че помежду им също има приемственост, естетическите им принципи са сродни. И двамата притежават особен поглед, който например много си пролича в подредбата на стиховете. Аз в началото не знаех много как да ги подредя, това отне време. Намесата им беше ключова. Също и по отношение на заглавието. Изключително полезно е да общуваш с такива редактори, когато имаш избор от (на пръв поглед) равностойни алтернативи. Всъщност не са равностойни и точно такива хора могат да ти помогнат с окончателното решение. Благодаря им.
Още: Актьорът Богдан Казанджиев: Не мога да изгледам нито един филм като нормален зрител
Още: Владо Карамазов: Припознавам фотографията като съдба
- С музика ли пишеш или без; ако да, кой беше саундтракът на новата книга?
Предполагам, че това сега трябва да изглежда все едно не се познаваме, но ние сме приятели и ти знаеш, че съм меломан. Не мога да оцелявам без музика. Имаше една такава известна фраза – че всички изкуства се опитват да станат музика. Може би е вярно.
В стиховете ми личи какво съм слушал. Не пиша на музикален фон, де – това би пречило на концентрацията, тъкмо защото влияе твърде силно. Но в периода, в който е писана „Ти, непрестанна новина“, съм слушал постоянно разни неща, които са нахълтали в стихотворенията. Една от поемите в книгата се казва „Чет Бейкър“, не само защото той играе роля в съдържанието, ами и защото цялата поема е такава, джазова. Друго стихотворение се казва “Papa Was a Rollin’ Stone” като песента на Темптейшънс. На едно друго място има скрит цитат от Воев... Епиграф от Стоунс. Има и още такива неща.
Като атмосфера: Колтрейн присъства доста – „Наима“ и „Моите любими неща“ са директно споменати... Майлс Дейвис – най-вече Kind of Blue, Sketches of Spain и албума-трибют за боксьора Джак Джонсън. Също Дилън. Ред хот. Остава. Ситизън Коуп. Соул – Ета Джеймс, Отис Рединг, Сам Кук. Малко хип-хоп, добри разказвачи на истории – Кендрик Ламар и Нас. Синатра – защото също е сторителър, без да е автор. Много Бил Еванс – пианото му ми помогна в трудни моменти. Много Пол Саймън – историите му и лиризма в тях провокират човек да пише. Джон Ленън – без него не може.
Това определено е музикална книга. Даже ми се ще след официалната премиера да направим и някакво представяне с приятели музиканти, да стане джем. Ще го помисля.
- Кой е критерият ти за добро стихотворение; кога знаеш, че се е получило?
Усеща се. Със сигурност трябва да звучи неизбежно, тоест всяка дума идва от необходимост и без нея цялото се разпада – нещо такова.
Ако съм особено вдъхновен и напиша нещо по-бързо от обикновено, започвам настървено да го атакувам после, да видя къде ще поддаде, мога ли да му вярвам. Сега, като си говорим, си мисля така – май трябва хем да се поддаваш, хем да се опълчваш срещу вдъхновението, срещу Музата си. Представи си го като отношения с любимата – на всяка жена ще й доскучае, ако просто я оставяш да те води за носа и си съгласен с всичко, през цялото време. Ще започне да те презира и да не ти казва истината. И с право. Не може да си толкова мекушав и да приемаш безропотно всяка дума на Музата. Бъди несъгласен, опълчвай се. И накрая може да се получи стихотворение от тая борба помежду ви.
Някъде в отговора на въпроса ти трябва да сложим и индивидуалността, да се знае, че това си ти. И честността – тя е важна в поезията по един много особен начин. Можеш да си измисляш, но пак трябва да си честен – ако не си, читателят ще те усети. Защото никой не пита дали композиторът или художникът са се престрували в произведенията си. Но за поета всички питат.
- Преподаваш поезия в академията "Заешка дупка"; кое може да се научи, преподаде и кое не?
Никой не може да те направи поет, това е ясно. В тези курсове споделям неща, които съм научил като читател, както и минималния инструментариум, с който всеки уважаващ себе си автор на стихове трябва да може да борави, поне на базово ниво. Ако си тръгнал да нарушаваш правилата, първо е добре да знаеш горе-долу какви са. Говорим си за любими поети и любими стихотворения, анализираме какво конкретно кара даденото стихотворение да работи по завладяващ начин.
Опитвам се да ги запаля да обичат нещата в изкуството, които и аз обичам – усещам такова влечение в себе си, да споделя това, което ме впечатлява силно, да разкажа тази любов и тя да стане и тяхна.
А хората, които идват, са ми интересни и защото са много по-различни от мен. Аз никога не съм посещавал такива курсове, не ми е хрумвало, а и като по-малък не съм имал възможностите да се запиша, тъй като това е донякъде скъпо удоволствие. Бил съм сам с книгите. Много по-късно ми се отвориха шансове да се запозная с живи автори, които да ми дадат съвети.
- Как се промени от първата ти "По вина на Боби Фишер" до сега?
Аз ли? Със сигурност съм преживял повече. Имам едно стихотворение в книгата, където казвам, че е важно „опитът да те запази глупав“. Дано досегашният ми опит ме пази все така глупав, наистина държа на това. Все повече си мисля, че криенето зад разни мъдрости или постмодерни остроумия и хрумки не струва пред тежестта на искрената дума, ако можеш да я кажеш както трябва. В тази книга много повече и по-често назовавам директно – „обич“, „обичам“, „любов“. Това не е лесно, убедих се.
Сигурно има и още неща. Знаеш ли, допреди две години май никога не се бях провалял в истинския смисъл на думата. Разбира се, претърпявал съм много поражения като всеки, но истински провал като провал – никога. Това също се случи, за което съм благодарен.
- По особен начин, заради връзката между краткостта на статуса и този на стиха, поезията се озова масово в социалните мрежи; какво мислиш за писането през facebook?
Да ти кажа честно, дори не го разбирам – фейсбук може да е само някаква платформа, окей. Но платформата да диктува как да се пише?!... Много ми е чуждо това. Нали сега са супер модерни тези неща „Instapoetry”, не знам си какво, където самите социални медии (инстаграм, фейсбук, туитър) определят какво да става и пишещият се нагажда по тях – харесва се това и това, да пиша така и така, до толкова знака, с такава снимка, пък такава фен-страница, където да имам толкова и толкова последователи, да качвам „content”... Добре, и като направиш всичко това, какво ще стане? Пак не си написал никаква поезия.
- Преди година издаде книгата си за Толстой, а сега преподаваш руска литература в Софийски университет; кое те привлече към този съдбоносен за литературата руски 19-ти век?
В този отрязък от време, който всъщност и трае по-малко от сто години, става нещо много особено. То не се е случвало по-рано. Не се случва и след това. Руската литература няма традициите на западноевропейската. В някакъв смисъл е нейно дете. И в един момент детето се захваща да догони родителите си по постижения и само́ да стане законодател на вкуса. Взема готови жанрови форми, цели сюжети от родителите си – нормално, откъде другаде да ги вземе? Но ги прави някак свои, по-различни. Хвърля се и стига до неподозирани дълбини. Залогът в руската класика е огромен всеки път – житейски, философски, религиозен, всякакъв. Проблемите са вечни, а подходът към тях – безкомпромисен. Иронията също е забележителна.
- Години наред пишеше сценарии на български сериали ("Под прикритие", "Революция Z" и много други); доколко този жанр се разви и може ли да оцелее в конкуренцията на световни хитове като Breaking Bad, Game of Thrones и други?
За да се развие този жанр, в него трябва да се инвестира. Лошата новина е, че излиза по-евтино и сигурно да се купи цял пакет сапунки от съседните страни (и хората ще си ги гледат), отколкото да се продуцира авторски български сериал. Това положение трябва да се промени.
Game of Thrones не гледам, защото не си падам по такива неща, но Breaking Bad e гениален, какъвто е и The Wire. В България такива неща никога не са правени, дано някой ден...
- Немалко твои политически статии в "Площад Славейков" натрупаха популярност, а разговорите за политика у нас бързо стигнаха до статута на "бесове" (по Достоевски). Нещо стана след протестите на 2013-та и оттогава насетне политиката се превърна в масова обсесия; накъде се движи всичко това и за добро ли е?
Що се отнася до протестите – ние опитахме. И се провалихме. Говорим, защото не знаем какво друго да направим. Аз понякога пиша за тези неща по същата причина. А също и защото често намирам нещо много комично в тях.
Интервю на Райко Байчев
