Легендата разказва, че най-трудната и рискована работа през Античността била да бъдеш царски пратеник. Такива пратеници били задължени винаги да носят само добри вести, а ако се случело да донесат лоша, която е неприятна за господаря, веднага ги убивали – най-често ги хвърляли в дълбок кладенец, където човекът бил осъден на сигурно, но бавна и мъчителна смърт. Това пише Владо Перев, македонския журналист и публицист. Коментарът е публикуван в tribuna.mk
При последното поклонническо пътуване на Зоран Заев и неговия антураж в София не видяхме никъде неговите „царски пратеници“ Любчо Георгиевски и Владо Бучковски.
От тях няма нито следа, нито звук, нито дума за тяхната мисия. Те липсват напълно от записите и видеоклиповете, сякаш изобщо не са съществували. Остава единствено незададеният въпрос дали изобщо са били поканени на срещите в София. Разбираемо е, ако не са били поканени, но е интересно, ако са били поканени, защо не са дошли и как е обяснено това.. Надявам се, че на никого не му е хрумнало да приложи древния обичай спрямо „лошите“ пратеници и гласове . Да кажем, че не са забравени. Всички се чудят къде са преговарящите – не се виждат наоколо, няма техни изявления, няма ги в медиите, няма позиция, няма мнение, няма идея какво да правим по-нататък... Те по някакъв начин се превърнаха в олицетворение на цялата глупости и стерилност на нашата политика. А трябваше да ги вземат със себе си, за да видят резултатите от своята работа.
Така става, когато на преговори с политическа и държавна сила се изпращат преговарящи без държавна и почти никаква политическа сила. Изказването, че били „приятели на братска България“ е пълна глупост. При преговорите няма „братство“, а сила, която стига до границите на открит конфликт. Що се отнася до „приятелството“, българската държава тук при нас, в Македония и сред македонците има много по-големи приятели с по-голямо политическо влияние от двамата бивши премиери. Даже има и партия с български политически символ, признавам, неуспешна на изборите, но Заев знае това много добре и самият той носи част от вината. Най-трагичното за нас в цялата тази история е, че българите също така знаят добре, какво се случва в Македония, но в името на „приятелството и братството“, а най-много в името на политическата борба за изборите, мълчат мъдро и чакат развръзката на македонската политическа сцена... Впрочем, те не бързат за никъде. Даже напротив – искат малко да „ударят спирачка“, за да си подредят собствената къща.
Заради непознаването на ситуацията и заради „широко затворените очи“ все още в македонските медии можем да чуем глупави изявления, дадени под най-различна форма и с още по-глупавото обяснение, че „на 22 юни има някаква надежда“ за решаване на проблема. Всички знаем, че няма надежда за 22 юни.
Протоколните усмивки на Димитров и Захариева, седнали един срещу друг на срещата при Борисов, бяха истинската снимка на безсмислената македонска политика.
Има нещо, което прави двете срещи на Заев - с Борисов и с Радев, исторически. Очевидното отсъствие на „специалните преговарящи” засенчи отсъствието на необходимите някога българо-македонски преводачи, на които македонската страна държеше толкова много в миналото. Те не бяха там, не ги видяхме на сцената, нямаше ги и зад кулисите, както стана ясно от логично водените разговори.
Добрите познавачи на гръцкия език твърдят, че разговорите на нашите с българите приличали на разговор между обикновен гръцки земеделец с високообразован гръцки политик. Казано по-просто, Радев и Борисов говореха на катаревуса, а Зоран Заев на димотики, с неуспешни усилия да се доближи до катаревусата на събеседниците. Остава дилемата дали е било смешно или трагично и кой е изпълнявал главната роля в тази трагикомедия. Някои от нас се почувстваха засегнати, но се прояви идеята да се влияе на българските медии като се цитират определени текстове от нас на оригинален, македонски език (колкото и да е несъществуващ), а македонските медии да цитират определени текстове на оригинален български език и правопис, без значение колко се преструваме, че не ги разбираме.
С течение на времето всичко се учи... Който е научил сръбски, лесно ще овладее „простият“ български, който толкова прилича на нашия. Това би трябвало да е нашата подкрепа за усилията на Заев, без значение, че знаем как работи той със сръбския, с английския, а сега видяхме, че и със струмишко-българския език.
Кабинетът на Радев изпрати ясно послание за платформата за преговорите с нас. Над входната врата в кабинета на Радев ги нямаше обичайните снимки на български революционери като Васил Левски или Христо Ботев, нямаше дори снимка на Раковски. От двете страни на вратата висяха портретите на Константин и Димитър Миладинови. Как смята някой да преговаря за Гоце Делчев, когато вижда ясното послание за принадлежността на братя Миладинови? Това е не само политическо, но и културологично послание за обема и мащабите на българското разбиране за собствената история.
Все пак нещо се променя в нашата, македонска политическа логика за отношенията с България. Напредваме. Груевски не искаше да преговаря изобщо. Той не искаше дори да разговаря с инакомислещите в страната и затова сега е там, където е заедно с онези, които разсъждават като него, но вече не той е „главният“. Той е фейсбук, виртуална личност. Неговите близки ги влачат по съдилищата и това е цената, която трябва да се плати за безсмислието на непродуктивния инат. Заев преговаря, но неговите „пратеници“ са без политически бекграунд и без влияние на българската политическа сцена. Това трябва да се промени.
България има своите политически лостове в Македония. Заев знае добре кои са те и трябва да положи усилия и да установи контакт с тях. Вместо да дава пари на най-различни алчни лобистки групи из Европа и в самата България за очерняне на „братската и приятелска България“, винаги описвана като фашистка и националистическа, трябва да посвети вниманието си на политическите лостове в собствената си държава.
Публична тайна е, че само наследниците на ванчомихайловистката идея са истинските застъпници за открито и искрено сближаване между Македония и България. Те са базовият елемент за формирането на модерната македонска държава, колкото и грозно да звучи това в ушите на Заевите бивши комунисти и необолшевики. Затова трябваше да попита Любчо Георгиевски и щеше да получи правилния отговор. Ако той и неговата партия, заедно с маловажните, но меркантилни техни сателити, успеят да преболедуват това, успехът в преговорите ще им бъде гарантиран.
Ние не трябва да „убиваме“ преговарящите и пратениците, а трябва да намерим най-подходящите. Така хем те ще бъдат спасени от политическата стигма заради неуспеха, хем ние ще се спасим от гледането на фалшиви усмивки и слушане на протоколни глупости, толкова ненужни на Македония в този момент.
Още: Какви компромисни предложения направи Зоран Заев в София?
