Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

The Times: Правото на осмиване - ключово за свободата на словото

11 август 2018, 19:30 часа • 8831 прочитания

В тези притеснителни времена за свободата на словото, две произведения си струва да се прочетат. И двете са от 18-ия век. През 1729 година сатирикът Джонатан Суифт публикува „Скромно предложение за превенция на децата на бедни хора от това да бъдат товарза родителите или страната си“ и „За това да ги направим полезни за публиката“. Предложението на Суифт е ирландските гладуващи хора да изяждат бебетата си.

Тридесет години по-късно френският сатирик Волтер публикува „Кандидат или Оптимизъм“. На пръв поглед роман, Кандидатът следи прогреса на пътя на първоначално невинен млад мъж през живота и е история за страст, война, сифилис, земетресения и религиозно двуличие. Много написани фрази оцеляват, най-известната от които, „Всичко е за най-доброто в този най-добър от всички възможни светове“ и „Нека да изядем йезуит“.

И двете публикации са обидни в най-крайния вариант. И двете са сурови и никоя от тях не е била „интелигентна“, „конструктивна“ или „внимателна“. Волтер се присмива на Господ и на тези, които вярват в Него. Суифт ефективно визира английските варвари и тяхното отношение към Ирландия. Нито една от работите не съдържа нещо, което може да се нарече наистина аргумент. Нито една не е предизвикала рационален дебат. Нито една не е представлявала уважителен опит за започване на публично обсъждане. Те просто са изказвали мнението си.

И двете книги са били широко неодобрявани, невероятно успешни, никога забравени и оспоримо по-влиятелни от милиони думи от конструктивни дебати. Присмехът, гневът, подигравката, дори омразата, са дълбоко вплетени в начина, по който съревноваващи се вярвания, идеи и практики се борят в едно свободно общество и може толкова успешно да отстраните осмиването от свободата на словото, колкото и солта от сандвич с осолено говеждо.

Вижте: Не ми пука за политиката на Борис Джонсън, неговото поведение или неговите амбиции за висок пост. Мисля, че преценката му е непостоянна, лоялността му липсваща, базовата му компетентност недостатъчна и връзката му с истината - своенравна. И ако той иска да води национална политическа партия, тогава да сравнява мюсюлманските жени, които носят пълно забраждане, с банкови престъпници и пощенски кутии не е начинът да го постигне. Като сериозен играч в сериозната политика, той не трябва да напише това, което написа в своята колонка в The Telegraph.

Но също така бих го поставил сред най-добрите колумнисти на неговото време, познавайки го като един от най-вдъхновените редактори, които списание „Спектатор“ е имало, и вярвам (често несигурно), че има лична политическа философия и че в корена си тя е благородна и либерална.

И въпреки че моята страна е заключена в люта битка с неговата относно Brexit, през тази седмица аз съм по-малко притеснен от необмислената стъпка на Борис за наздравиците на местните, отколкото от езика на цензура, които неговите коментари провокираха от хора, които трябва да знаят по-добре. Това е грозна нетолерантност на искреното изразяване, което е в действие в нашата епоха, и трябва да го забелязваме. Когато изцяло уважавани хора започват да казват, че жените които избират (или са принудени) да покриват лицата си на публични места, трябва да бъдат закривани от знанието че по-голямата част от Великобритания мрази тази практика, тогава по-добре да внимаваме. Либералите, които не харесват Борис и са виждали пръчка, с която да го бият, трябва да внимават да не се превърнат в полезни идиоти за новата в епохата ни Майка Гръндис, която не харесва свободата на словото, освен когато е съгласна с него. Борис може да е тяхната цел днес, но утре те могат да дойдат и за нас.

Нападките и личните обиди са част от оръжията на предизвикателствата и реформите. Винаги са били. Държавната репресия, господарите на роби, офисните хулигани и църквата, или която и да е друга доминираща вяра, разчитат основно на страха и респекта. Тези тролове не се страхуват от нищо както от това хората да започнат да се присмиват на тях и най-добрият отговор на изискването за уважение е неуважението. Много велики реформи са започнати с наглост.

Целта на Волтер в Кандидатът не е да отговори на аргумента на философа Лайбниц (че нашият е най-добрият възможен свят, защото ако Господ е можел да създаде по-добър, тогава е щял да го направи: перфектен аргумент, ако започваш от вяра в благодетелно божество). Волтер просто е искал да накара църквата да изглежда смешно и да подкани неуважение към малтретиращото ѝ духовенство. За това Волтер заразява своя герой Доктор Панглос със сифилис.

Сифилисът не е аргумент. Волтер го е направил като обида. Векът на Просвещението е било време, когато властта, добродетелите и всезнанието на Католическата църква са били оспорени. Нуждата е била да се предизвика институционалния хулиган. Правейки голям и груб шум, Волтер предизвиква толкова сквернослови, колкото и с рационален аргумент, както би направил нашият Джон Лок или нашият Дейвид Хюм. Властта не обича някой да ѝ се изплюва в лицето, тъй като познава силата на уважението, което да охлажда независимата мисъл. Така е и с фундаменталисткия ислям.

Мъжете и жените, които защитават и запазват институцията на пълното закриване на лицето, трябва да знаят, че голямата част от обществото във Великобритания не го харесва и винаги ще е така. Истината е, че ние (повечето от нас) мислим, че бурките са смешни. Прилагателното „смешен“ идва от глагола „осмивам“. Ако нещо е смешно, не трябва да задушаваме осмиването или ще предизвикваме единствено неодобрение под повърхността, където то ще расте.

Но прогресът осигурен ли е? Необратим ли е? Вижте новите вариации на пуританството, новите заплахи за свободата на словото, от които този абсурден спор за пощенските кутии е пример. Дали „езикът на омразата“ ще стане наследник на Оруелската „мислена престъпност“? Започвам да се чудя дали нашата вяра в свободата някога се разширява или само променя фокуса си. Спомням си, когато човек не можеше да е гей. Идва ли денят, в който няма да можем да се присмиваме на гейовете или да се подиграваме на нашите понякога смешни ексцесии или да си кажем да спрем да мрънкаме? Чудя се.

Коментар на британския журналист Матю Перис за авторитетния The Times, цитиран от агенция "Фокус".

Румен Скрински
Румен Скрински Отговорен редактор
Новините днес