Историята ни даде важен урок: най-сигурният начин за унищожаване на цивилизацията е да бъде обезценена нейната валута. Само че сега политическият и финансов елит забрави за това в напразния си и безнадежден опит да се преструваме, че все още можем да живеем извън възможностите си.
Арогантността, презрението, икономическата амнезия и краткосрочните некомпетентни решения разбиват паричната политика от години, както във Великобритания, така и в чужбина. В резултат на това капитализмът започна да губи способността си да работи ефективно и балансирано. Манията за почти нулеви лихвени проценти и количествено облекчаване води до неправилно разпределение, помага на изтощени политици и дава възможност на класа от непродуктивни бизнес бюрократи с промити мозъци.
Последната отвратителна проява на този неуспешен опит за противодействие на тежката икономическа ситуация е скокът на потребителските цени. Тези, които имаха спестявания, бяха ограбени: през последната година нарастващата инфлация неусетно отне поне 4,2%, а може би дори 6% от средствата в банковите сметки. Средната работна заплата намаля в реално изражение. Десетки милиони работници, с нарастващо неудоволствие, наблюдават как покупателната способност пада пред очите ни. И всичко това въпреки разговорите за „изравняване“ и реални увеличения на заплатите в някои области, като шофьорите на камиони.
Преди четвърт век лейбъристите и поучилите се от опита си от 70-те и 80-те години тори приеха идеята за твърда валута, което в крайна сметка доведе до независимостта на Английската централна банка. Вече е ясно, че планът се оказа провал: както и в други области на икономиката, ние тръгнахме по пътя на регресия. Традиционно се смяташе, че банката не може да накара икономиката да расте сама: може да съсипе всичко или да изглади нередностите, но със сигурност не може да ни обогати. Тази задача принадлежи на частния сектор и държавната политика в областта на данъчното облагане и разходите. Най-доброто, което банката можеше да направи, беше да поддържа инфлацията ниска и стабилна.
Три фактора промениха тази идея, заменяйки я с ново, токсично групово мислене.
Първо, доскоро изглеждаше, че ниските ставки и паричното предлагане не могат да провокират голямо увеличение на потребителските цени. Така се наложи погрешното схващане, че глобализацията и технологиите са укротили инфлацията (като се пренебрегва фактът, че от 1997 г. насам цените на стоките и услугите в Обединеното кралство са се повишили с около 90%).
Второ, идеологически неконтролираните тори вече нямат представа как да увеличат БВП на глава от населението: планираната декарбонизация и увеличените разходи за северната част на страната не го съкращават. Торите смятат, че растежът се е забавил по естествени причини и не могат да признаят, че причината за това са нови регулаторни ограничения, нефункционални и възпрепятстващи развитието на системата за данъчно облагане, образование и социално осигуряване и, разбира се, парично-кредитна политика.
И накрая, по време на финансовата криза, държавниците осъзнаха, че могат да разчитат на централните банки да отпечатат повече пари и да ги спасят. Централните банки от своя страна успяха да избегнат отговорност за ужасни грешки, като създадоха за себе си образа на героите и спасителите на света.
Какво имаме в резултат на това? Политиците и банкерите по споразумение си затварят очите за инфлацията и тъпчат икономиката с евтини пари, за да запазят по някакъв начин растежа. Те подкрепят данъците и разходите и повишават стойността на активите, за да заблуждават мнозинството да си мисли, че става по-богато. Банката не иска да бъде обвинявана за унищожаване на икономиката или намаляване на държавните разходи. Министерството на финансите, пристрастено към ниските лихви, се преструва, че не е засегнато от инфлацията, и е наясно, че Банката на Англия се е спасила, като е напечатала куп пари по време на пандемията.
Прекомерното нарастване на инфлацията обаче е само видим симптом на болест, която унищожава нашето общество: егоистичните интереси на управляващата политико-технократична класа доведоха до катастрофални последици, които се засилват.
Евтините и лесни пари унищожават консерватизма и либерализма и отвеждат Великобритания наляво политически, културно и морално. От една страна, работните места станаха по-малко платени, а от друга, през последните няколко десетилетия, свръхниските заеми и количественото облекчаване значително обогатиха 65% от населението с жилище, докато 35% от тези, които не притежават това, се оказаха изхвърлени назад. Собствениците на някои финансови активи са постигнали добри резултати благодарение на евтините заеми, подобна е ситуацията и с индексираните пенсии, но пострадаха други спестовници. Кредиторите губят, длъжниците печелят.
Това не е истински капитализъм на свободния пазар, а негово извратено подобие, разрушаващо обществения договор и подкопаващо институцията на семейството. То изпраща дестабилизиращ сигнал, че единственият начин да забогатееш е вече да бъдеш богат, че пестеливостта и упоритата работа са загуба на време, отложеното удовлетворение е за глупаци и финансираният от дългове хедонизъм ще реши всички проблеми. Това ще доведе до чудовищна класова война, крайната левица ще поиска да се въведе данък върху скъпите недвижими имоти и изобщо върху всички богатства, да се вдигнат минималните заплати и да се развържат ръцете на синдикатите, унищожавайки всичко, което е останало от икономиката.
Евтините пари вече убедиха политиците, че бюджетът вече не е ограничен и че харченето е безопасно. Количественото облекчаване на хората, първоначално насърчавано от крайната левица, сега е широко разпространено; много "експерти" сега казват, че нашият "изключително нисък" държавен дълг трябва да бъде увеличен с поне 50%.
Евтините пари също така насърчиха развитието на прогресивни корпорации, включително непродуктивния, но високоплатен сегмент от средната класа, посветен на демонстрирането на морално превъзходство. Като нанася вреди на такива надеждни видове спестяване като пари в брой и висококачествени ценни книжа, инфлацията стимулира по-рискови инвестиции в акции и облигации и помогна на мениджърите на големи фондове, особено на индексни фондове, да затегнат хватката си. Тези фондове не се опитват да победят пазара. Те поеха алтернативната роля на прогресивни охранители, принуждавайки частните фирми да се регистрират за проекти по безкрайно постигане на екологични и социални резултати.
Заради евтините пари компаниите се включват в проекти с ниска печалба, стават мързеливи и по-малко ефективни. Това засили най-лошия вид корпоративна бюрокрация, подкопавайки дейността на много фирми, които сега жертват печалбите за прогресивност.
Тази лудост трябва да спре. Английската централна банка трябва да повиши лихвите. Трябва да се отдалечим от количественото облекчаване. Правителството трябва да следи разходите. Или това, или изчакайте, докато най-накрая дойде най-голямата финансова разплата в историята и обществото загуби последното, което му е останало.
………………..
Анализът е на Алистър Хийт, в. „Телеграф“
