Европа трябва да помисли за създаването на нова Антанта. Борбата за надмощие в Азия скоро ще стане основен приоритет за Вашингтон и той вече няма да може да покрива проблемите на европейските си съюзници. Това е основната теза в нов анализ:
Помислете за напълно британски сценарий. Един обичан монарх току-що почина и стабилността, която той олицетворяваше, започва да избледнява. Вътре в страната конфликтът се разраства, както индустриален (между капитал и работници), така и конституционен (между сепаратисти и синдикалисти). Външният свят също става все по-враждебен поради ескалацията на съперничеството и надпреварата във въоръжаването в Европа и Азия. Руските военни действия показаха, че ера на въоръжените конфликти не е далеч. Изправена пред тези противоречиви искания, британската държава започва да стене. Изведнъж става ясно, че всичко е заложено на карта.
Това се превърна в сурова реалност за Великобритания в края на епохата на Едуард и отчасти отразява сегашното тежко положение. В отговор едуардианците, както се изрази Арън Фридберг, "опитаха всичко, за което се сетиха", за да осигурят позицията си и да избегнат прахосването на пари. Малко едуардианска дискретност би ни се отразила добре сега.
Зад бързите промени в световната политика цяла Европа очаква стратегически шок - частично оттегляне на САЩ от сферата на влияние на Британската империя води до осъзнаването, че оттук нататък основното бреме за сигурността ще трябва да поемаме сами. Изправено пред такова бедствие, британското правителство трябва да възроди стратегия, стара повече от век: Антантата или "сърдечното споразумение" с други големи военни сили в Европа като Франция и Полша.
В известен смисъл сегашните обстоятелства са по-меки, отколкото в началото на века. От една страна, няма аналог на Кайзерова Германия с нейните претенции за хегемония в региона. От друга страна, по онова време във Великобритания назряваше гражданска война за Ирландия и конституцията. Но в други отношения ситуацията, напротив, е само по-лоша. Ядрените оръжия превръщат дори изтощената Русия в траен проблем, нещо като гигантска Северна Корея на самите граници на НАТО. Освен това Великобритания престана да бъде световен лидер – както по военноморски способности, така и по финансова мощ. Липсва както огромната ресурсна база на империята, така и вековната резервна валута. Настъпиха форсмажорни промени в световното богатство и власт, пламнаха пожари, които Великобритания вече не може да потуши.
Това значи, че САЩ не могат и не желаят да носят товара на европейска сигурност. Британското стратегическо планиране и публична администрация винаги са разчитали, че американският колос ще подаде ръка във времена на нужда. Предното присъствие на САЩ на континента се превърна в нещо естествено, както и уверението за разширено възпиране под американския ядрен "чадър". Независимо дали стратегическите умове се бореха с баланса между континентални и вътрешни задължения, разделението на труда в рамките на НАТО или компромиса между универсализма и ограничеността, всички те предполагаха, че Америка ще продължи да стои на стража.
Желанието на Китай за господство в Азия обаче принуждава Вашингтон да се съсредоточи върху едно поле на действия вместо върху няколко и европейските сметки стават все по-несъстоятелни. Дори политиката на САЩ да се ръководи от приятелски настроени към Европа лидери от по-младото поколение и да продължават усилията американската външна политика да не се променя, рано или късно новите реалности ще се стоварят върху Вашингтон и ще го принудят да даде приоритет на най-големия и богат противник в историята.
Това няма да стане за една нощ. На този етап промяната на бъдещите приоритети се забавя от неотдавнашния завой на Вашингтон към Европа поради конфликта в Украйна. Но битката за надмощие в Азия ескалира и скоро ще заеме централно място в американския дневен ред. Още този месец Пекин тренира за най-голямата военноморска блокада на Тайван, епицентърът на борбата между САЩ и Китай. Съперничеството ескалира: Вашингтон от своя страна се готви да ограничава със закон вноса на чипове от Китай.
Мащабът на това предизвикателство пред американското господство в Индо-Тихия океан е такъв, че е сравним със силата на гравитацията. Той ще изиска всичко от Америка - дипломация, военна мощ, индустриална база и пълния фокус на американския президент. Американците обаче няма да искат да запазят глобалната си позиция непоклатима: нещо ще трябва да бъде пожертвано. И най-вероятно под ножа ще отидат задълженията на Америка към богатите съюзници. Чичо Сам със сигурност би искал да запази влиянието си в Европа, но едва ли би пилял парите си за него.
На фона на подобно разместване на приоритетите от страна на британските или европейските политици би било неразумно кротко да си траят с надеждата, че проблемът ще изчезне от само себе си. Въпреки предполагаемите "специални" отношения, Съединените щати, както всички велики сили в историята, са налагали повече от един път сурови политически промени на своите съюзници отвъд Атлантика без особено предупреждение.
Припомнете си драматичния обрат на курса на президента Хари Труман малко след Втората световна война, когато той отмени Закона за заем и лизинг, който доставяше военна техника на всички ключови съюзници на Америка, прекрати преговорите за ядрено сътрудничество и фиксира долара спрямо паунда - като по този начин потопи Обединеното кралство във валутна и златна криза. Би било също толкова неблагоразумно да се предположи, че САЩ ще забавят изтеглянето си, защото прокси войната в Украйна е сравнително "евтина". Напротив, прехвърлянето на 20 000 войници в Европа е просто стратегически скъпо - особено защото отклонява ценните сили на ВВС и ВМС, както и логистиката, наблюдението и разузнаването. Не е евтино да се изчерпят запасите от оръжия и боеприпаси толкова много, че да нямат време за попълване.
Като се има предвид колко трудно е за Съединените щати да изпълняват задълженията на водещ съюзник на два театъра на война едновременно, би било по-разумно да се предвиди предстоящият шок и да се сключи форма на сътрудничество, изпитана в историята. Това ще бъде някакъв вид неформален канал за сътрудничество между водещите военни държави в региона - Великобритания, Франция и Полша. Те ще могат колективно да преговарят за изграждане на капацитет в съседни страни, различни от САЩ. В това те ще изхождат от факта, че европейските сили скоро ще трябва сами да поемат тежестта на отбраната си и следователно ще трябва да се научат да действат независимо от обичайния гарант. Комуникацията ще бъде установена както на дипломатическо ниво, така и между военните щабове.
Предимството на Антантата е гъвкавостта. Създаването на нова официална организация от нулата е твърде скъпо и отнема много време. Освен това ще предизвика безпокойство за съдбата на съществуващи институции като ЕС и ще изисква определено ниво на доверие. Една незабележима и скромна Антанта, далеч от високопоставени срещи на върха, напротив, би опростила преговорите относно реални способности, разузнаване, оперативна съвместимост и стабилност на отбраната като цяло (включително киберсигурност, запаси от материали и вериги за доставки). По този начин тя ще има силен политически фокус, като се фокусира върху обща кауза и ще се съпротивлява на всякакви враждебни опити за отслабване на НАТО или постигане на господство в региона, като същевременно избягва идеологически разделения поради либерални ценности, които могат да изострят отношенията.
Политически всичко това е постижимо. Новата Антанта е в съответствие с призива на Франция за "стратегическа автономия" и ще го преведе в по-практична и ефективна форма. То ще омекоти посланието за автономия, като го преформулира като ангажимент и ще даде на Франция така желаното предимство на влияние върху европейската отбрана. За Полша, която е най-притеснена от последиците от изтеглянето на американските войски, Антантата ще засенчи флирта на Франция с неутралитет спрямо Китай и ще подчертае твърдия ангажимент за защита на Европа. А за Великобритания Антантата ще смекчи пропуските в сигурността след Брекзит и ще затвърди ролята на Лондон в дебата за колективната отбрана, без да изисква общо членство в ЕС.
Може би най-важното е, че със съвместно военно планиране новата Антанта, подобно на своя исторически прототип, ще помогне на участниците да неутрализират други търкания. Ако в епохата на Едуард това беше имперска сделка за сферите на влияние в Африка и Близкия изток, сега ще трябва да се съсредоточи върху преодоляването на различията след Brexit. Именно там има най-много различия между държавите, включително и заради границите и миграцията.
Разбира се, новата Антанта със сигурност ще предизвика търкания със САЩ. И все пак това ще бъде справедлива цена за всички страни. Новият съюз ще задоволи дългогодишното искане на Америка съюзниците да поемат отговорност за собствената си сигурност. И колкото повече САЩ се ориентират към Индо-Тихоокеанския регион, колкото повече това ги ангажира и им тежи, толкова повече ще им става ясно, че новата Антанта прокарва интересите им в азиатския театър: освобождава хора, пари и оборудване, за да концентрира властта там, където са най-силно необходими. Америка ще отслаби европейския си профил и в името на целия западен съюз Европа трябва да е готова за това.
ОЩЕ: Как Китай може да спаси войната на Путин в Украйна
Автор: Патрик Портър, за Unherd. Портър е професор по международни отношения в университета в Бирмингам и сътрудник в института Катон
Превод: Ганчо Каменарски
