Неотдавнашната дипломатическа разпра между Русия и Европейския съюз, в резултат на която руският външен министър Сергей Лавров заплаши Русия да прекрати връзките с 27-те европейски държави, е само последната пукнатина в отношенията на Русия със Запада, счита американското издание National Interest под заглавие „Putin and the Russian Dilemma”. Въпреки че по-късно коментарите на Лавров бяха оттеглени от Кремъл, международният натиск ще продължи да се упражнява върху Русия заради затвора на дисидента и суров критик на Путин Алексей Навални.
Затворът на Навални и последвалите протести в цяла Русия, при които са арестувани хиляди хора, отново се връщат към авторитарното минало на Русия. По време на процеса Владимир Путин продължи да не се защитава, след като беше разкрито, че както САЩ, така и Европейският съюз ще координират нов кръг от санкции, насочени към Русия. И все пак, както бившият посланик на Съединените щати в Украйна Джон Е. Хербст пише в неотдавнашния си материал „Resisting Russia” в изданието nationalinterest.org, всяка политика спрямо Русия трябва да бъде придружена от разбиране на Владимир Путин и на неговите намерения.
От гледна точка на Путин арестът и затварянето на Навални са не само опит за потушаване на вътрешното несъгласие, но просто поредният случай на отказ на Запада да зачита абсолютния суверенитет на Русия. Въпреки това, заложено в заплахата на Лавров - че продължаващият натиск върху Русия ще я принуди ефективно да се изолира от Европа - е предположение, че по този начин тя естествено ще се обърне още на изток към Китай. По този начин в този разказ могат да се намерят по-широки циклични модели на поведение, които ще продължат да засягат отношенията между Русия и Запада и глобалния баланс на силите, навлизащ в десетилетието.
През 2014 г. след анексията на Крим администрацията на Обама и Европейският съюз наложиха пакет от икономически санкции, целящи да накажат режима на Владимир Путин за действията му в Украйна. Само два месеца преди това обаче Путин и екип от руски бизнесмени и съветници се срещнаха в Шанхай с китайския президент Си Дзинпин. Целта беше да продължи да се насърчава засиленото сътрудничество в областта на енергийната сигурност между двете сили. Както е описано от Даниел Йергин в книгата му „Новата карта: енергетика, климат и сблъсъкът на нациите“, обновените отношения между Китай и Русия в крайна сметка ще завършат с сделка за природен газ за 400 милиарда долара и изграждане на сибирския газопровод. Газопроводът вече започна да доставя в Китай през 2019 г.
През следващите шест години се наблюдава и засилено военно сътрудничество между двете сили. В политическо отношение китайският президент Си и Комунистическата партия не носят непосредствена външна заплаха за Москва; те зачитат тежката ръка на Путин за вътрешните работи на Русия, точно както го правят с други режими в Кавказ и Югоизточна Азия, които също споделят съмнителни разбирания за правата на човека.
В исторически план желанието на Русия да се обърне на изток често е било реакция на това, което тя възприема като предателство или налагане на Запада. Още в средата на 19-и век руският писател Фьодор Достоевски предупреждава за руско възраждане след поражението си в Кримската война, когато Русия ще гледа към своята „азиатска руснащина“ (Asiatic Russiannes), след като християнската британска империя се присъедини към османска Турция.
Независимо от това изглежда, че Владимир Путин използва сътрудничеството с Китай като геополитически и вътрешни гаранции за разбирането от Запада. Не е изненада, че това съвпада с бъдещето му на лидер на Русия. Естествено това води до темата за референдума през 2020 г. за изменение на Конституцията на Русия, което би позволило на Путин да удължи престоя си на власт до 2036 г.
Както пише Йергин в книгата си, преди референдума Путин беше цитиран да казва пред парламента, че „той ще продължи да бъде гарант за сигурността на страната, за вътрешната стабилност и еволюционното развитие“. Това е от съществено значение, твърди той, защото „враговете на Русия чакат да сгрешим или да се подхлъзнем“.
Всъщност Путин не полага усилия да скрие убеждението си, че разпадането на Съветския съюз е може би най-голямата геополитическа трагедия на 20-и век. Въпреки че има различни интерпретации на контекста, в който той говори конкретно, обикновено се смята, че той посочва националното унижение, претърпяно от руснаците в резултат на разпадането на Съветския съюз и последващото изместване на глобалния баланс на силите несъмнено на Запад. При това вината е хвърлена в един или друг момент на Михаил Горбачов, чието въвеждане на реформаторски либерални идеи от дисидентски интелектуалци в крайна сметка се проявява в перестройка и гласност.
През 80-те години бързият упадък на съветската икономика се комбинира с опитите на Горбачов да въведе демократични реформи чрез комбинация от плурализъм, културен обмен и „ново мислене“. Това ще бъде отразено в усилията му да затвори изцяло главата за ерата на съветския изолационизъм и ограничения при старите апарати от ерата на Сталин.
Впоследствие Горбачов ще започне да се обръща към уестърнизация (възприемане на практиките и културата на Западна Европа – бел. превод.) и заедно с това да се опитва да насочи нововъзникващата суперсила към по-демократично социалистическо общество. Това би имало обратния предвиден ефект, тъй като светът ще бъде свидетел на постепенното разпадане на съветския комунизъм и обновяване на национализма в различните републики.
В Съветския съюз този национализъм в крайна сметка ще се слее в комунистическите кръгове, за да формира консервативна, твърда реакция първо срещу Горбачов, а след това и срещу Борис Елцин като новоизбран президент на Русия.
Както се случи с Горбачов, а след това и с Елцин, руската месианска тенденция да бъде свидетел на „довършването на историята и началото на свръхисторическия процес, в който ще се реализира царство на равенство, свобода и блаженство на земята“, грабна лидерството от Съветския съюз. Всъщност всеки нов етап трябваше не само да се раздели с предходния, но и да въведе нов тип руски морал, съсредоточен върху отхвърлянето на предишната историческа епоха.
Владимир Путин беше свидетел от първа ръка на всичко това. Времето му като лидер на Русия е идеологически центрирано върху силно отвращение към руското комунистическо революционно минало и вътрешното обществено разделение, което то е причинило. Впоследствие той се е проявил като защитник на „традиционната“ Русия от либералния демократичен Запад. На лично ниво той без съмнение има дълбок финансов интерес да запази властта. Въпреки това, на идеологическо ниво той също вероятно е осъзнал максималистичните тенденции на своите предшественици да създадат нов руски образец.
Ако разбирането на Путин за руската история е вярно, тогава усилията му да осъществи конституционни промени са в съответствие с желанието да насочи Русия по този еволюционен път и да не й позволи да се поддаде на западния либерализъм и културна хегемония.
Впоследствие не би трябвало да има очаквания от страна на САЩ и техните съюзници, че Русия ще промени поведението си скоро, особено в светлината на продължаващия епизод с Навални. Русия ще продължи ефективно да провокира външна намеса във вътрешните си работи чрез поведението си. Все пак, продължавайки да се придържа към тези минали престъпления, Путин представя Русия на света и като жертва, и като насилник и неволно продължава да игнорира благосъстоянието на своя народ. Точно както някога неговите съветски предшественици, този образ не съответства на огромните природни ресурси на Русия, богатото културно наследство и мултикултурен и мултинационален грим.
Образът на благородна и зряла Русия, която има традиция на здравословно либерално несъгласие, хуманизъм и културен афинитет към Запада, продължава да отстъпва на иредентистката, реакционна и авторитарна версия. В резултат точно както усилията на болшевишката пропаганда през 1917 г. бяха засенчени от един наистина демократичен компонент, вграден в Октомврийската революция, толкова голям е броят наскоро арестувани протестиращи, засенчващи изключително успешното руско разпространение на ваксина срещу коронавирус. На свой ред, ако Путин иска да насърчи наистина многополюсен ред в ерата на глобализацията, трябва да приеме известна глобална хуманитарна отговорност, която идва заедно с него.
И обратно, както администрацията на президента Джо Байдън опитва да очертае външната си политика спрямо Русия след неотдавнашното удължаване на новия договор за СНВ, възможността за взаимно уважителни отношения между двете страни през следващите години все още трябва да бъде желана цел. Като начало, подновеното чувство за отговорност от страна на администрацията на Байдън и нейните критики към Обама-Клинтън за различните гафове във външната политика през последното десетилетие трябва да продължи във всяко пламенно търсене към Путин.
Като лидер на свободния свят и като човек, който е бил дълбоко ангажиран с външната политика на Америка през по-голямата част от три десетилетия, президентът Байдън трябва да упражнява отговорен контрол върху безбройните намеси на САЩ в Близкия изток. Воден от това, той трябва да се ангажира и да се отклони от традиционния парохиализъм (тесногръдие – бел. прев.) и да ангажира Русия на равна основа на двустранно дипломатическо ниво. За да успокои руските страхове от дипломатическа изолация от Западна Европа и заплаха от разширяването на НАТО трябва да има някакво ниво на доверие, култивирано от страна на Съединените щати, за да се гарантира, че те наистина искат Русия да бъде отговорен член на европейската общност.
Превод: Ганчо КАМЕНАРСКИ
Още: Предстои ли преврат в Русия?
