Изоставя ли САЩ кюрдите, противно на договорка да не го прави? Този въпрос стана доста актуален отвъд Океана, а анализ в списание Foreign Policy хвърля интересна светлина върху отговора - с исторически препратки.
Действията на САЩ всъщност са предвидими предвид класифициран документ, написан през 70-те години на XX век от Хенри Кисинджър.
На 30 юни, 1972 година, двама кюрди - Идрис Барзани и Махмуд Отман, пристигат без много шум в разширяващата се централа на ЦРУ в Ленгли, щата Вирджиния и са въведени в кабинета на легендарния директор на агенцията Ричард Хелмс. Те обсъждат зашеметяваща промяна в политиката на САЩ. Хенри Кисинджър, съветникът по национална сигурност на президента Ричард Никсън, лично упълномощава Хелмс да изрази американската съпричастност към тежкото положение на кюрдите и да ги увери в своята "готовност да разгледа молбата им за съдействие". Повече от десетилетие кюрдите се борят срещу иракското правителство и отправят безрезултатно безброй молби за американска помощ. Хелмс заявява, че САЩ са променили решението си. Той не споменава, че скоро то ще се промени отново.
Дългата история на изоставянето на кюрдите от САЩ е добре разбрана от повечето наблюдатели. Това, което най-вече е забравено, е, че подобни евентуални предателства са напълно предвидими предвид начина, по който двете страни се съюзяват. Всъщност е невъзможно да се разбере решението на президента Доналд Тръмп да подкрепи Турция във воденето на война в Сирия срещу кюрдите-съюзници, без да се разбере до голяма степен неразгаданият произход на отношенията между САЩ и кюрдите.
Историята започва през 1920 година, когато на кюрдите, най-голямата етническа група в света, която няма собствена държава, е била обещана автономия в Севърския договор. Двете велики сили по онова време, Великобритания и Франция, не изпълняват обещанията си и през 1923 година превръщат кюрдските територии в съвременна Турция, Иран, Ирак и Сирия. Кюрдите се разбунтуват срещу това предателство и са смазани от новите си колонизатори Великобритания, Франция, Иран и Турция. След десетилетия на относително мълчание, кюрдите отново се опитват да постигнат автономия след революцията в Ирак през 1958 година, при която беше свалена тамошната монархия.
След избухването на войната в Иракски Кюрдистан през септември 1961 година, правителството на САЩ бездейства. Основната цел на политиката на САЩ по това време е поддържане на добри отношения с Багдад, но винаги съществува разяждащото подозрение, че кюрдският бунтовнически лидер Мустафа Барзани е комунистически агент, предвид 11-годишното му изгнание в Съветския съюз от 1947 година до 1958 година.
Въпреки това, двама близки американски съюзници в региона - Израел и Иран, бързо стигат до заключението, че иракските кюрди са идеологически и стратегически съюзници, които могат да бъдат използвани за поставяне на радикалния арабски националистически режим в Багдад - и неговата голяма армия – под контрол. В средата на 1962 година иранският шах нарежда на разузнавателната агенция SAVAK да помогне за финансирането на кюрдските бунтове в Северен Ирак, за да подкопае стабилността на режима в Багдад. Израелците се присъединяват към ръководената от Иран интервенция през 1964 година, след като премиерът на страната Давид Бен-Гурион признава кюрдите за стратегически съюзник срещу радикалния арабски режим в Багдад. През следващото десетилетие иранската и израелската стратегии са прости: докато кюрдите представляват ясна и непосредствена опасност за Багдад, иракските военни не могат да бъдат разположени срещу Израел в случай на война или заплаха на иранските амбиции в Персийския залив. Това се отплаща през 1967 година, когато Ирак не е в състояние да разположи силите си в общоарабската война срещу Израел и в следващата война през 1973 година, когато може да изпрати само една бронетанкова дивизия, тъй като 80% от военните му са в Северен Ирак.
Американците не бързат да се намесят. От средата на 60-те години и иранците, и израелците се стремят да убедят Белия дом да преразгледа своята политика за ненамеса; както и иракските кюрди, които редовно се срещат с американски представители на службите. Винаги са посрещани с любезен, но твърд отказ.
Това се променя през юли 1968 година, когато партията Баас – в чието ръководство влиза младия Саддам Хюсеин - завзема властта и твърдо се утвърждава като доминираща политическа сила в Ирак през следващите 35 години. През март 1970 година Садам заключава, че войната срещу кюрдите е пропиляно усилие и лично пътува на север и се среща с Барзани. Садам се съгласява с всяко искане за кюрдската автономия в рамките на обединен Ирак, но посочва, че програмата няма да бъде изпълнена до 1974 година. По същество споразумението от март купува време и за двете страни. Саддам успява да консолидира властта, а Барзани успява да си осигури мощен нов съюзник - САЩ.
След споразумението, Саддам хвърля Ирак здраво в обятията на Съветския съюз. През декември 1971 година Ирак подписва оръжейно споразумение с Москва, а през април 1972 година подписва Договор за приятелство и сътрудничество. Следващия месец Никсън посещава Техеран при завръщането си от успешна среща на върха в Москва, където успява да осигури разведряване със Съветите. По време на посещението си шахът оказва натиск върху Никсън, за да помогне на кюрдите за дестабилизиране на Ирак.
След внимателен преглед на рисковете, администрацията на Никсън заключава, че съветско-иракската заплаха за западните интереси е достатъчно значима, за да оправдае подпомагането на кюрдите. След зелената светлина на Никсън, кюрдската операция се води от офиса на Кисинджър в Белия дом. Между август 1972 година и края на 1974 година, когато въоръжените конфликти в иракско-кюрдската война се възобновяват, администрацията на Никсън често се консултира с иранците, израелците и кюрдите как да ги подготви за неизбежна конфронтация с Багдад. Това означава складиране на оръжие и обучение на кюрдските бойци на съвременни военни техники, докато отношенията между кюрдите и Багдад се влошават бързо.
В началото на 1974 година Саддам нарушава условията на мартенското споразумение и едностранно налага ограничена автономия на кюрдите. Барзани отговаря като пътува до Иран, където се среща с шаха и с началника на централата на ЦРУ, за да поиска подкрепа от САЩ за план за създаване на иракско арабско-кюрдско правителство, което ще претендира, че е единственото легитимно правителство на Ирак. Както Кисинджър пише в мемоарите си от 1999 година, искането на Барзани "предизвиква потоп от комуникации" сред американските служители, които се съсредоточават върху два въпроса: дали САЩ ще подкрепят едностранната декларация за автономия и какво ниво на подкрепа са готови САЩ да дадат на кюрдите. В частност ЦРУ предупреждава за увеличаване на американската помощ.
Но Кисинджър се отнася с презрение към предпазливостта на директора на ЦРУ Уилям Колби, като пише: "Нежеланието на Колби беше също толкова нереалистично, колкото ентусиазма на Барзани". Никсън в крайна сметка решава да увеличи американската помощ за кюрдите, включително осигуряване 900 000 единици съветски оръжия, които ЦРУ има на склад и 1 милион долара еднократна помощ за бежанците. През април 1974 година Кисинджър изпраща заповедите на Никсън до американския посланик в Техеран. Тази телеграма е важна, тъй като представя накратко интересите на САЩ спрямо кюрдите. Целите, пише той, са "(а) да предоставят на кюрдите способността да поддържат разумна база за преговори за признаване на правата им от правителството на Багдад; (б) да поддържат обвързано настоящото иракско правителство, но в) да не разделят трайно Ирак, тъй като независима кюрдска зона няма да бъде икономически жизнеспособна и САЩ и Иран нямат интерес да затворят вратата за добри отношения с Ирак при умерено ръководство".
Изяснено е също така, че подкрепата на САЩ за кюрдско правителство в дългосрочен план не е възможна, тъй като тя не може да бъде прикрита и вътре в правителството на САЩ има дълбоки опасения относно жизнеспособността на кюрдската държава, да не говорим за притесненията на шаха относно кюрдската независимост, предвид голямото кюрдско малцинство на Иран. Тази позиция е предадена на кюрдите в началото на отношенията им със САЩ и е повтаряна през цялата кюрдска операция.
Това хвърля светлина върху основния проблем, с който кюрдите винаги са се сблъсквали, който е географски. Независим Кюрдистан със сигурност ще бъде в вплетен в нечии територии, което го прави неспособен да участва в международната икономика, без да разчита на външни и враждебни сили като Турция, Иран, Ирак и Сирия. Например, ако кюрдите искат да изнасят нефт или природен газ, тръбопроводът ще трябва да премине през територия на съседна държава, за да достигне международните пазари. Ако никоя от тези страни не се съгласи, кюрдската икономика ще бъде обречена. Дори основни услуги като самолетни пътувания биха разчитали на външни покровители, тъй като полетите, свързани с Кюрдистан, ще трябва да преминават през въздушното пространство на враждебните държави, които вече имат връзки със САЩ. Ето защо, въпреки дълбокия афинитет към кюрдите и тяхната кауза, Съединените щати винаги са били ясни - ако не винаги публично - за нежеланието си да подкрепят кюрдската независимост.
В края на 1974 година иракската армия започва цялостна офанзива срещу кюрдите, като жъне победи в планините, благодарение на стриктното ръководство на съветските военни съветници. Но въпреки значителните ирански и израелски усилия за военно укрепване на кюрдите, иракчаните успяват да удържат позициите през зимата на 1974-1975 година. Това подтиква Кисинджър и израелците да изработят план за осигуряване на кюрдите на оръжие на стойност 28 милиона долара.
Но е късно - геополитиката се измества от кюрдите. На 18 февруари 1975 година шахът се среща с Кисинджър в Цюрих. Той информира Кисинджър, че при кюрдите "няма останала душа" и обмисля да се срещне със Саддам на конференцията на ОПЕК през март, за да види дали може да изтъргува подкрепата си за концесия. Кисинджър твърди в мемоарите си от 1999 година, че е оспорил предложението на шаха и му е напомнил за "собствените му многократни предупреждения, че крахът на кюрдите ще дестабилизира целия район".
Нищо от това няма значение. Решението на Иран да се откаже от кюрдите е представено на Съединените щати като факт, сключена сделка. На 6 март шахът и Саддам обявяват споразумението, което разменя частичен суверенитет над стратегическия воден път Шат ал-Араб по границата между Иран и Ирак, с ненамеса в взаимните отношения. Шахът нарежда затварянето на границата на Иран с Ирак, като ефективно хвърля кюрдите на вълците. При затворена граница, американците и израелците са неспособни да предоставят на кюрдите непрекъсната помощ. На следващия ден иракчаните отприщват цялата сила на своите военни срещу кюрдите, принуждавайки хиляди цивилни да бягат в Иран. Служителите на ЦРУ и израелските специални части, които помагат на кюрдските си съюзници в борбата срещу иракчаните, са смаяни. Така е и Кисинджър, който е прекарал по-голямата част от последните три години в неуморна работа, за да даде на кюрдите шанс за борба. Не може да се направи нищо, което да предотврати клането. След като Иран е отрязан, няма път, по който да продължи да бъде предоставяна американска помощ. Силите на Саддам побеждават кюрдите, разрушават 1400 села, арестуват хиляди последователи на Барзани и налагат управлението си в региона.
Този трагичен край на американската намеса в подкрепа на кюрдите поставя началото на нестабилната връзка между САЩ и кюрдите, която съществува и до днес. Хиляди кюрди в Ирак губят живота си, след като САЩ, Иран и Израел оттеглят подкрепата си през 1975 г. През 80-те години на XX wek, кюрдите и САЩ се озоваха на противоположните страни на Иранско-иракската война, по време на която Саддам редовно използва химическо оръжие срещу Иран и кюрдите и довела до масов геноцид в Иракски Кюрдистан. Течението ще се обърне отново в началото на 90-те години. След като Ирак нахлува в Кувейт през 1990 година, САЩ призовават кюрдите да въстанат срещу правителството на Саддам, само за да може администрацията на Джордж Буш да ги изостави по време на нужда. През април 1991 година Белият дом осъзнава грешката си и осъществява операция, с която се установява забранена за полети зона над Северен Ирак и позволява на иракските кюрди най-накрая да живеят в мир. През 1992 година иракските кюрди създават автономното регионално правителство на Кюрдистан, което се превръща в незаменим американски съюзник по време на войната в Ирак и войната срещу ИДИЛ.
Изглеждаше, че най-накрая Съединените щати са поправили грешката, направена през 1975 година - засега. Но дори и това последно предателство не трябва да шокира. Това е напълно в съответствие с интересите към кюрдите, които САЩ имат от самото начало.
Автор: Браян Р. Гибсън, сп. Foreign Policy; Превод: БГНЕС
