„Това е ера, в която е преминал целият съзнателен живот на всеки човек в тази страна. Тази епоха, започна с края на Втората световна война, война, която банкрутира великите сили. В някои случаи морално, в други политически, а в повечето – икономически. А понякога трите едновременно“. Това пише бившият главен редактор на авторитетното британско издание The Times Даниел Финкълщайн в коментар за вестника, представен без редакторска намеса от агенция Фокус.
Това е епоха, която бе дефинирана от решението на президента Труман, по призив на Джордж Маршал и Дийн Ачесън, да се притече на помощ на Европа финансово и да превърне сигурността й в приоритет за САЩ. Епохата бе белязана от културната доминация на Холивуд и рокендрола, от невероятния просперитет на западния капитализъм и от ядреното противопоставяне със Съветския съюз, предшестващо интелектуалния и политически фалит на комунизма.
А сега настъпиха времена, в които се чудим дали е дошъл краят на тази епоха? Дали катастрофата с коронавируса ще бъде краят на Pax Americana?
Откакто за първи път Труман спечели титлата, американският президент винаги е бил „лидер на свободния свят“. Терминът се използва толкова често и толкова небрежно, че почти да подсказва, че е официално звание. Точно както Виктория беше не само кралица, но и императрица на Индия.
И все пак да си лидер на свободния свят не е длъжност. Това е роля. Труман я създаде чрез действията си, а неговите наследници приеха отговорностите. Случваше се да се отклонят от пътя си, някои бяха силни – други слаби, но те винаги приемаха следвоенните задължения, самоналожени задължения, да показват пътя напред, да обединяват либералните демокрации, да подкрепят мнението и действията на свободните нации.
Но в същото време не бива да се заблуждаваме, никой президент не си е позволявал да пренебрегне мнението на американците или да постави ролята си на лидер на свободния свят, над тази на лидер на собствената си държава. А свободните нации много рядко са приемали американските интереси и мнения за свои собствени.
И все пак в повечето от борбите и кризите след 1945 г. светът винаги е можел да разчита на САЩ да го поведе, да покаже пътя напред. Досега.
Коронавирусът не се респектира от никого и не се спира пред никакви граници. Той не говори нито един език и не живее в някоя определена страна. Covid-19 е върховната международна криза. И все пак една изключителна особеност на тази криза е в това какъв беше отговорът на отделните държави.
Изправени сме пред нещо, което представлява заплаха за здравето на всекиго, независимо от богата или бедна страна, и то заплашва да срине глобалната икономика, може би ще унищожи години, дори десетилетия икономически напредък. Но има ли международно ръководство, което се бори с него?
Това е моментът на лидера на свободния свят, но лидер на свободния свят няма. Доналд Тръмп е неспособен да оглави дори отговора на кризата в собствената си страна, а да не говорим да вдъхнови международните институции. Във всеки случай той няма интерес от това. А дори да имаше такъв интерес, кой би го последвал, предвид постоянните му провали и избухвания на несъстоятелните му пресконференции?
Г-н Тръмп е просто въплъщение на американското отношение, което се развива от известно време. И до голяма степен това е разбираемо. Докато Втората световна война и дори Студената война отиваха в историята, много американци започнаха да се чувстват изтощени от своите международни отговорности. Те смятат, че международното ръководство струва пари, време, енергия и живота на американци, но въпреки това считат (може би погрешно), че не слага храна на масата на американските семейства и не допринася за безопасността им. А дали не е точно обратното.
Тръмп може да си тръгне догодина или през 2025-та, но дали тези настроения ще останат?
Разбира се, Pax Americana е нещо повече от световното лидерство на президентите. Може би, в по-голяма степен това е примерът на Америка. Дори когато тази страна се бореше с расовата сегрегация и дискриминация, тя беше пример за мнозина по света за това какво е възможно.
Земя на възможности, мобилност и просперитет. Конституционна демокрация, защитаваща правото на изразяване и свободите на всеки гражданин. Нация, която винаги е една крачка напред, изпратила първия човек на Луната, развиваща новите технологии и раждаща утрешните корпоративни гиганти. Лаборатория за демокрация, в която щатите се състезаваха в изпробването на нови идеи и политики. Място, където класата и наследството значеха по-малко от таланта и предприемчивостта.
Но днес този модел изглежда овехтял и коронавирусът постави под прожекторите една друга Америка. Такава, в която федералното правителство изглежда твърде слабо, за да предприеме необходимите действия, в която науката трябва да се конкурира със суеверията в общественото пространство. Място, където може и да има свобода на словото, но е трудно да повярваш на каквото и да е, от това, което чуваш. Страна, в която волята за подкрепа на икономиката не е толкова голяма, колкото го изискват икономическите проблеми.
Америка доминира следвоенната ера, защото излезе от Втората световна война по-силна от всяка друга нация. Беше по-богата, по-мощна и по-сигурна в себе си. Без тази самоувереност и богатство нямаше да има Pax Americana.
А сега има голяма вероятност след коронавируса Америка да е сред най-тежко пострадалите държави и да има неимоверни трудности при преодоляването на щетите върху икономиката и здравето на гражданите.
Ще бъде ли все още в състояние да ръководи свободния свят? И ако не, тогава кой? Западна Европа все още е финансово и военно зависима от САЩ за нейната отбрана и сигурност. Много от големите индустриални и научни предприятия в света са американски. Дори те да са загубили волята и способността си да ръководят, никой друг не изглежда готов да го направи.
Което ни води до Китай. Той може и да е достатъчно нахален и голям, за да поеме ролята. Ако икономическото и военното му влияние продължат да се увеличават, а Америка остави вакуум, това би било катастрофа за нас. Китай може и да стане лидер, но не и лидер на свободния свят.
Този сценарий изглежда доста песимистичен. Възможно е кризата да възвърне на Америка усещането за нейната уникална роля и отново да осигури лидер, който е достоен за уважение и може да бъде приет. Това, обаче, далеч не е сигурно.
Така че нашата задача, когато всичко приключи, ще бъде да се присъединим към други нации и да създадем световни структури, които не са толкова зависими от Съединените щати, да покажем готовност да ги финансираме и да помогнем за ръководството им. Да приемем споделената отговорност, която прекалено дълго възлагаме на САЩ.
Ако не го направим, съществува опасност не само да видим края на Pax Americana, но и на самия Pax.
Даниел Финкълщайн е британски журналист и политик. Той е бивш изпълнителен редактор на The Times, продължава да е седмичен политически колумнист и сега е асоцииран редактор. Барон Финкълщайн е бивш председател на мозъчния тръст Policy Exchange, който беше наследен от David Frum през 2014 г. През август 2013 г. стана член на Камарата на лордовете от Консервативната партия. През 1997 година получава най-високата държавна награда в Обединеното кралство „Орден на Британската империя“, а през 2013 година е направен Барон на Пинър.
