След почти месец и половина войната в Нагорни Карабах приключи. Обявеното от Азербайджан, Армения и Русия споразумение за прекратяване на огъня не слага край само на бойните действия. То променя изцяло ситуацията в Южен Кавказ, пише БГНЕС.
Споразумението предвижда Азербайджан да възстанови контрола върху големи части от своята бивша провинция Нагорни Карабах, населена предимно с арменци, и граничещите с тях окръзи. Президентът на Азербайджан Илхам Алиев се представи като категоричен победител.
Турция, която подкрепи Баку, и преди всичко Русия, която сега разполага мироопазващи войски в Нагорни Карабах, също спечелиха. И двете държави разшириха своето влияние в региона.
Провал на дипломацията
Големите губещи са Армения и подкрепяната от нея непризната Република Нагорни Карабах. Но не само те. Губещ е и дипломацията. Над 30 години в рамките на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) се търси решение на конфликта – без реален резултат. От 1994 г. насам конфликтът за Нагорни Карабах реално е замразен.
Някои могат да смятат това за успех, но “Минската група” на ОССЕ, която отговаря за конфликта и е водена от Русия, САЩ и Франция, се оказа безсилна. Безброй са мирните предложения, отхвърлени от Азербайджан и Армения. Докато Баку не се почувства достатъчно силен, за да демонстрира, че „военно решение“ е възможно, както се изрази Алиев. Сега той триумфира, а подходът, лансиран от Запада, за мирно разрешаване на замразени конфликти, изглежда провален.
Когато войната в Нагорни Карабах отново избухна в края на септември, ОССЕ се ограничи до рутинни призиви за прекратяване на насилието. Но ако дипломацията се налага с половин уста, тя може само да загуби. След седмици на ожесточена борба Азербайджан промени условията. За момента е постигнат пробив без ОССЕ и възниква въпросът дали “Минската група” изобщо е необходима. Възможно е сега да бъдат създадени нови формати, от които Турция вероятно също ще бъде част.
Западът отново предостави инициативата на Путин
А Русия? Президентът Владимир Путин за пореден път демонстрира, че може и предпочита да използва военната си сила като политически инструмент. Включително като официално се държи настрана, а оставя другите да си цапат ръцете – в случая Илхам Алиев. Във военно отношение Армения и Русия са съюзници. Но Москва ясно заяви, че ще се включи в конфликта само в случай, че арменска територия е пряко засегната от войната.
Едва когато намери условията за благоприятни, Кремъл се намеси. От една страна, Путин искаше да отслаби арменския премиер Никол Пашинян. Пътят на Пашинян към властта премина през улична революция, която Москва прие през зъби. От друга страна, Русия видя добра възможност най-накрая да разположи свои войски в региона - в допълнение към съществуващата база в Армения. Ереван се обявяваше срещу руските мироопазващи войски години наред. Сега трябваше да се съгласи заради перспективата за поражение в Нагорни Карабах.
Западът отново предостави иницативата на Путин - както в Грузия, Украйна и Сирия.
