Бяха необходими само няколко седмици за това надеждите, възникнали в резултат на подписването на споразумението за първата фаза на търговската сделка между Доналд Тръмп и Си Дзипин, на фона на търговската война, да се смени с криза, свързана с коронавируса COVID-19. Глобализацията отново се натъкна на подводен камък и това е истинско откровение. Това казва в своя статия финансистът и специалист по макроикономика Никола Гетцман в статия за френското издание Le Figaro, която предоставяме без редакторска намеса.
Постепенното разрушаване на веригата на доставки от западните компании показва, че самият термин "глобализация" вече не е приспособен към процеса, започнал в началото на 2000 г. Резкият завой в началото на хилядолетието, предвещаваше възхода на страни, като Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка. 20 години по-късно постиженията на Китай потиснаха резултатите на неговите конкуренти.
Докато Китай, в периода от 2000 до 2018 година премина от 3% до 16% от световния брутен вътрешен продукт, нито една от разглежданите страни не успя да премине границата от 4%. Думата "глобализация" вече не скрива реалността - става дума за почти монополна китаизация на световната икономика от 2000 година насам и крайна концентрация (почти 30%) на световното промишлено производство в тази страна.
Още през 2015 година британското издание The Economist констатира следните факти: Китай произвежда 80% от климатиците, 70% от телефоните и 60% от обувките на планетата. Пет години по-късно се появява почти пълен контрол на Китай върху производството на лекарства с фирмени знаци на западните страни. Икономическите рискове, отнасящи се към кризата на коронавируса, са свързани със силната зависимост от производствените вериги на Пекин и от сътресението заради политическия му избор.
След 2-годишна търговска война западната уязвимост става все по-очевидна. Провежданото от Пекин регулиране на кризите, което някои политически деятели смятат за ефективно,докато други го сравняват с непрозрачното управление на Чернобилската катастрофа от Съветския съюз, е насочено към засилване на атмосферата на недоверие.
Особено болезнено подобно събуждане се оказа за Европа. Брюксел, Берлин и Париж, потънали в културата на свободната търговия, която считаха над своите политически интереси, отстояващи отново и отново стратегията на "конкурентоспособността" и необходимата адаптация към света "такъв, какъвто е", се оказаха в капана на собствената си игра. Производството на стоки на ниска цена в най-голямата диктатура в света, която 60% се снабдява с въглища, все по явно демонстрира своите геополитически цели, става политически неприемливо и икономически опасно.
Но Европа все още притежава всички инструменти за това да намали своята зависимост от китайската икономика и да възстанови контрола над своята икономика, опирайки се на своите силни страни. Европа безусловно зависи от китайското производство, но Китай в още по-голяма степен зависи от европейското търсене.
Колкото и да е парадоксално - кризата на глобализацията е наистина удобен случай. Това е възможност да се регулират глобалните дисбаланси с помощта на нова икономическа стратегия, насочена към подкрепа на вътрешния пазар на най-големите световни икономики. От такава стратегия в продължение на няколко години се ръководи англосаксонския свят. Тя позволява да се намали зависимостта от външните пазари, едновременно с това, способствайки за вътрешния икономически ръст, посредством поддържането на заетостта и покупателната способност на местното население. Точно от това много много силно се нуждая Европа сега.
Така че кризата с коронавируса, покрай стоящите зад него проблеми в здравеопазването и икономиката, предоставя на Еманюел Макрон удобен случай за истински постижения през втората половина на неговия 5-годишен президентски мандат. Сега той има възможността да отговори на въпросите на европейското население, поставяйки отново политическите интереси на Франция и на Европейския съюз над икономическата стратегия, която днес показва всичките си предели.
Ето какво се случва с коронавируса!
