Развитите страни вече похарчиха огромни суми за оказване на антипандемична помощ на домакинствата, както и на малките и средните предприятия. Според икономистите в условията на сегашните ниски лихви държавният дълг ще се задържи на много по-високо ниво, отколкото в миналото. И те ще са прави, ако темповете на ръста на номиналния БВП се върнат към разумните нива, лихвите останат ниски, а бъдещите правителства ограничат разходите си. Но ако първите две условия се материализират, третото ни кара да направим оценка на качеството на текущите разходи. Това пише в своя статия професорът по финанси в университета в Чигако Рагурам Раджан за Project Syndicate. Ето неговият анализ на ситуацията.
В нормални времена отговорните правителства се стремят към баланс в хода на бизнес цикъла - по време на икономически подем те погасяват това, което са заели по време на спада, при това групите, които получават изгоди в хода на първата фаза, осъществяват изплащания по време на втората.
Не съществува обаче и най-малкият шанс огромните дългове, натрупани по време на настоящата криза да бъдат бързо погасени. Дори след повишаването на данъците за богатите (а тази мярка ще се сблъска със силна опозиция и аргументи против) значителен дял от натрупаните дългове ще трябва да преминат върху бъдещите поколения.
В миналото да се изплати такъв дълг е било по-лесно. Високите темпове на икономически ръст означаваха,че всяко следващо поколение е по-богато, затова размерът на миналите дългове намаляваше спрямо размера на доходите. Но днес фактори като застаряване на населението, ниското ниво на държавни инвестиции, влияят темп на ръста на производителността не позволяват на децата ни да станат много по-богати от нас. Дългът, който ще прехвърлим на следващото поколение, ще ограничи още повече способността му да осъществява държавни инвестиции, което ще повлияе отрицателно върху бъдещите доходи. А ако сега изтощим общия потенциал, то бъдещите поколения няма да могат да похарчат толкова, колкото е необходимо, когато се сблъскат с поредната катастрофа, "случваща се веднъж на 100 години", подобна на тези две катастрофи, които преживяхме за последните 12 години.
Междупоколенческата справедливост трябва да бъде не по-малко важна от вътресоциалната за онези, които живеят днес. Ние вече предаваме в наследство два огромни проблема: да се грижат за нас, когато пенсиите ни останат без финансиране и да решават проблема с климатичните промени, за което ние на практика не направихме нищо. Дори по-лошо - ограничихме инвестициите в тяхното образование и здраве и затова значителна част от новото поколение се оказа неподготвено към воденето на продуктивен живот.
На практика това означава, че идеята, съгласно която трябва да се изплатят компенсации, защото пандемията "не е по тяхна вина", веднага става несъстоятелна. Много страни изплащат компенсации на собственици без застраховка, които са пострадали от локално наводнение или земетресение, а хората в непострадалите части на страната с готовност плащат за това (под формата на повишени данъци), защото знаят, че могат да разчитат на същото отношение. Но при такъв голям шок, като настоящата пандемия, подобни сметки престават да работят. Бремето на плащанията неизбежно трябва да падне на раменете на бъдещите поколения, които напълно очевидно не носят никаква отговорност, нито за пандемията, нито за мерките за борба с нея. Точно затова ние трябва да разпределим разходите много внимателно.
Тъй като пандемията (и нейните последици) продължават, ние сме задължени да защитим работниците, а не всички работни места. Всички уволнени или изпратени в неплатен отпуск служители трябва да бъдат обезпечени с достойно ниво на държавна помощ, докато не започне да се възстановява общото ниво на заетост. За богатото общество ще бъдеще правило от морална гледна точка да предостави социална защита на всички. И в интерес на всички е работниците и техните деца да запазят и дори да разширят потенциалните си възможности по време на пандемията. Когато направят това властите трябва да проявят повече избирателност по отношение на компаниите, на които оказват помощ, като дадат възможност на пазара да изпълни максимално задълженията си.
Например, в микрорайоните, които в нормални условия процъфтяват, малкият бизнес непрекъснато се отваря и затваря. Банкрутът е болезнен за собственика на бизнеса, но почти не се нанася продължителна вреда на икономиката. Ако има достатъчно търсене на цветя в момент на икономически подем, тогава новият цветарски магазин може да бъде отворен на мястото на стария. Именно затова за властите е икономическо нецелесъобразно да запазят стария цветарски магазин, плащайки наема му, кредитите и заплатите на сътрудниците за неопределено време. И точно така властите не трябва да предлагат грантове или субсидирани кредити на преживяващия трудности едър бизнес - авиокомпании и хотелски вериги. Тези компании ще запазят излишния брой служители до тогава, докато не престанат да получават субсидии.
За правителството е много по-евтино да оказва помощ на уволнени работници в рамките на системата на защита от безработица, отколкото да плати на работодателя, за да може той за неопределено време да пази работните места, които отдавна са станали ненужни. Големите корпорации, които имат нужда от пари, могат да ги заемат от пазарите, благодарение на подкрепата на централните банки. Ако пък са прекалено натоварени с дългове и не получат кредит, тогава те могат да преструктурират дълговете си в рамките на процедура по несъстоятелност и да започнат всичко отначало. Впрочем, в някои ситуации фирмите могат да не се справят с пазарните сили без странична помощ.
В икономически неблагоприятните райони, където има малки предприятия, чиято дейност трудно би започнала отново и са критично важни за живота на местната общност, подкрепата е желателна, както по икономически, така и по социални причини. Но дори в подобни случаи държавната помощ не трябва да се превръща в безплатен обяд. Навсякъде, където това е възможно, правителството трябва да гарантира, че наличният капитал, получен от собствениците на облигации или от акционерите, ще компенсира справедливо загубите, преди да започне да оказва държавна подкрепа и да предава това бреме на бъдещите поколения.
И накрая - при всяка възможност ние трябва да увеличаваме инвестициите в младежта, като частична компенсация за дълговете, които ѝ оставяме. Длъжни сме да даваме пари за откриването на държавни училища след карантината и да се гарантира необходимото оборудване за учениците, за които дистанционното обучение е единственият вариант. Държавните разходи днес са необходими. Но само защото пазарът на държавните дългове до сега не е реагирал отрицателно не трябва да се забравя колко е важно да бъдем внимателни - заради децата ни.
