Това, че отне толкова дълго време след началото на руската намеса в Сирия преди година и половина, за да се случи инцидент, който пряко да изправи руските и американските сили една срещу друга, не е нищо друго освен чудо. Този късмет обаче приключи тази седмица със свалянето на сирийския правителствен самолет, обвинен, че извършва въздушни удари срещу подкрепяните от САЩ опозиционни Сирийски демократически сили – първи случай откакто по време на Косовската кампания американски изтребител сваля друг самолет във въздушен бой.
В своята внимателно изготвена гневна реакция Кремъл предупреди, че от сега нататък, Москва ще приеме за враждебен всеки самолет, прелитащ над Сирийска територия без изричното съгласие на режима на сирийския президента Башар Асад, но това, което е най-важно е, че не нареди на руския контингент в Сирия да предприеме действие. Изглежда, че Москва внимателно премерва думите си, за да избегне начертаването на червена линия, която може би не иска да прилага, или както анализаторът от Международния център „Уудроу Уилсън“ във Вашингтон уместно посочва, може би няма техническите възможностите да наложи. Както може да се предполага, коалиционните самолети, летящи във въздушното пространство на Сирия може сега да бъдат осветявани от радарите на руската противовъздушна отбраната, всъщност предизвиквайки американските и съюзните пилоти към реакция или да приемат повишения риск от извършването на операциите си. Но това, което е най-важното е , че сега отношенията между САЩ и Русия ще зависят от нервите и бързите реакции на пилотите и на наземния контрол, а не от плановете и предпочитанията на президентите и дипломатите. Това носи притеснителна прилика със сюжета на постапокалиптичната антиутопична новела „Уви, Вавилон“ (автор Пат Франк – бел. прев.), в която случаен изстрел по съветската база в Латакия, Сирия е пряката причина за ядрена война между суперсилите.
Пентагонът ще е подготвен за всякакви непредвидени случайности, които могат да изникнат, но ако се анализира стратегията на руския президент Владимир Путин след последния голям инцидент – свалянето на руския самолет през ноември 2015 г. от турски изтребител, случило се след наистина кратко нарушение на турското въздушно пространство – става ясно, че Путин никога не реагира, както се очаква. Той се въздържа от пряк военен отговор, такъв, който можеше да предизвика реакция от съюзниците на Турция в НАТО, спазвайки своите ангажименти според чл. 5 на Алианса в полза на серия невоенни, асиметрични отговори. Комбинацията от ловко използвани икономически санкции и много ясни сигнали за възможно изместване на руската позиция по кюрдския въпрос, помогна след шест месеца да се постигне желаното извинение от страна на турския президент Реджеп Тайип Ердоган. Ако има продължаващи проблеми в Сирия, Москва може да не пожелае пряко да предизвика възможностите на армията на САЩ, а по-скоро да намери начин да използва други инструменти, за да усложни живота на Щатите в региона – и с възможността за нови санкции на САЩ на хоризонт, Путин може да реши, че няма какво повече да губи, заемайки дори по-конфронтационна позиция.
Това повдига нов въпрос. Има признаци на когнитивен дисонанс при вслушването в чутото за Русия в медиите през последните седмици. Русия е описвана и като мощен противник, който може да разруши и подкопае събраната сила на НАТО, и като режим на ръба на колапса, податлив на американския натиск. С този подход има риск по-конфронтационната позиция срещу Русия да бъде приета без особена ангажираност или подготовка от страна на САЩ.
Очевидно е, че ранните цели на администрацията на президента на САЩ Доналд Тръмп да опита някаква голяма сделка с Кремъл са днес изцяло премахнати от дневен ред. Може би разминаването между руските и американските ценности и интереси да е толкова голямо, че да не може да се превъзмогне чрез каквито и да е компромиси. В такъв случай, то САЩ трябва да помислят трезво относно следващите си действие – и да не се натъкне на сблъсък с Русия в небесата на Сирия, който нито е предвиден, нито е желан.
National Interest
