Тихоокеанските острови Нова Каледония отхвърлиха възможността да придобият независимост от Франция на референдум, провел се на 4 ноември. Нова Каледония е бивше колониално владение на Петата република. Островът, заедно с архипелазите Луайоте и Честърфийлд, образуват френската отвъдморска административна единица Нова Каледония. Този остров вече много години дава на Франция наистина уникални възможности и преимущества и едновременно с това и досега е символ на колониалния гнет срещу аборигените.
Групата острови в Тихия океан е открита от знаменития мореплавател Джеймс Кук. Именно той дава името на най-големия остров Нова Каледония. В този момент на островите живеят от 40 до 80 хиляди аборигени канаки, които са се заселили по тези земи още преди 3500 години. Но европейските колонизатори не ги възприемали като хора. За тях това била само част от живописния ландшафт. Цялата история на Нова Каледония се свежда до разграбването на богатите острови и поробването на аборигените.
Френските и английските търговци започват все по-често да посещават Нова Каледония през 19 век, заинтересовани от скъпоценното сандалово дърво. Практически всички сандалови гори са били варварски изсечени за продажба. През 1853 година Нова Каледония е обявена за колония на Франция. Появяват се военна база и каторга. В продължение на няколко десетилетия на острова са били изпращани престъпници, осъдени за най-тежки престъпления. Излежавайки присъдата си, тези престъпници обикновено оставали в Нова Каледония, като завладявали земите на местните жители, избивали и убивали аборигените. Скоро в Нова Каледония се преселили и обикновени французи. Постепенно колонизаторите завземали земите на канаките и ги използвали за плантации за кафе и кокос. На плантациите работели канаки. Формално това бил наемен труд, но по същността си е било класическо робство, пише "Взгляд."
През втората половина на 19 век става ясно, че в недрата на Нова Каледония има много полезни изкопаеми. Французите построяват кариери и започват да добиват никел, кобалт, хром, желязо и олово. В шахтите работят местните жители. Но условията на труд били такива, че те умирали на самото работно място. Заради недостиг на работна сила, колонизаторите провеждат операция, благодарение на която докарват от съседните острови около 40 хиляди местни жители. Всички са пратени в мините, където повечето от тях загиват. Постоянният приток на новокаледонски полезни изкопаеми превръща Франция в началото на 20 век в един от лидерите на световната икономика и ѝ позволява да развива най-новите технологии. На островите обаче положението е повече от печално. В началото на 20 век числеността на аборигените вече е едва 21 хиляди души. Де факто канаките от Нова Каледония са били на границата на изчезването. Местните не са имали никакви права, но според френските закони е трябвало да плащат данъци, да участват в обществените работи и безропотно да продават земите си на белите хора. Аборигените били покосявани от епидемиите, идващи от Европа. След няколко въстания френската администрация създава резервати и изпраща там канаките.
Едва през 1946 година на върха на вълната на световната деколонизация аборигените от Нова Каледония получават френско гражданство, а с него и някакви права. В същото време островите стават полигон за нов социален експеримент. Френските власти организират и масова миграция на острова на жители от съседните острови, както и на такива от други страни в Азия. Много скоро в резултат на тази политика канаките от национално мнозинство се превръщат в малцинство на своята собствена земя. Днес те са около 40% от цялото население на Нова Каледония. Те имат право да участват в политическите процеси, но така и не могат да се възползват от тази възможност. По-голямата част от населението на Нова Каледония са европейци и азиатци, които все още блокират инициативите на аборигените. Получаването на френско гражданство не решава проблемите им. Отнетите земи така и не са върнати. Единствената социална възможност за новото поколение аборигени е образованието. Новите представители на местната младеж отиват във Франция, за да получат образование. Там през 1960 година те се запознават с целия спектър на левите теории.
Завръщайки се у дома, образованите канаки довеждат със себе си най-различни версии на комунизма, социализма, анархизма и национално-освободителното движение. На тази теоретична база възникват партии, които започват активна борба за независимост от Франция. Най-влиятелната от тях е Канакският социалистически фронт за национално освобождение (КСФНО). Практически всички национално-освободителни партии на Нова Каледония изповядват една или друга версия на комунизма или социализма. Особена популярност набира "меланезийския" социализъм. Според тази концепция социалистическите убеждения са изначално присъщи на всички коренни меланезийци.
Борбата на жителите на архипелага Нови Хебриди срещу френските и английските колонизатори, независимо от редицата редицата кървави сблъсъци през 70-те години, се увенчава с успех. През 1980 година островите придобиват независимост и стават република Вануату. Успехът на Вануату вдъхновява канаките от Нова Каледония. През 1980 година островите са разтърсени от демонстрации, митинги и протестни акции. Радикалите от КСФНО се въоръжават и започват бунтове. Но освобождението от колониалното робство на Нова Каледония е много по-трудно от това на техните съседи.
Английските и френските колонизатори дават свободата на Нови Хебриди, защото от тях не е имало какво да се взема. И днес република Вануату е една от най-бедните страни в света, а Нова Каледония е извънредно богата на природни изкопаеми. Особено привлекателни са находищата на 23% от всички разработени запаси на никел. Нова Каледония заема първо място в света и цялото това богатство се пада на 275 хиляди души население.
Акциите на канаките през 80-те години на миналия век поразяват със своя размах. Кулминацията на техните въстания се случва през 1988 година, когато радикалистите от КСФНО взимат 27 заложници, сред които има френски съдия и полицаи. Правителството на Франция не започва преговори. На острова е изпратен френски десантен батальон, който освобождава заложниците и убива 19 канаки. След тези кървави събития френското правителство прави няколко символични отстъпки на новокаледонските националисти. Година по-късно лидерът на КСФНО Жан-Мари Тжимау и неговият заместник са убити. Национално-освободителните партии на островите навлизат в криза. Днес КСФНО е в състава на Националния Съюз за независимост и агитира жителите на островите да гласуват за отделяне от Франция на референдума.
През 1987 година лидерът на КСФНО Жан-Мари Тжимау, син на племенен вожд и възпитаник на Сорбоната, дори представя проект за Конституция на независимата държава на канаките пред ООН. Но срещу независимостта на островите се сплотяват потомци на френските колонизатори и азиатските мигранти. Тогава те се страхуват, че ако успеят аборигените просто ще ги изгонят от островите и ще национализират цялото им имущество. Ожесточението, с което Франция се сражава за своята бивша колония се обяснява и с военни, и с икономически интереси. Островите на Нова Каледония са ценна и най-важната военноморска база на Франция. А никелът, който Франция извлича от местните мини, дава неоценими преимущества за нейните високотехнологични отрасли, като осигурява конкурентоспособността на френското авиационно строителство и космическите отрасли.
По парадоксален начин водеща страна в света развива своите най-нови технологии, изтощавайки недрата на своята най-бедна задморска територия. За полезните изкопаеми Париж дава на Нова Каледония ежегодни дотации. Островите целенасочено се поставят в икономическа зависимост от Франция, за да може канаките да се страхуват и да не мислят за независимост. Страхът да се загубят тези дотации е главният довод на противниците на суверенитета.
Френската политика "разделяй и владей" отлично работи на островите. Това позволява на министър-председателя Едуард Филип да заяви, че държавата остава строго неутрална до деня на референдума. Населението на Нова Каледония гласува "правилно" и без неговата намеса.
