Eкологията се намира в повратна точка в своята история, като или ще участва в демократизацията на обществата, или ще доведе до авторитарни политики и масово разширяване на сферата на забраните.
Това мнение изрази пред “Фигаро" френският писател Паскал Брюкнер , който периодично коментира обществени процеси за изданието.
"В положението на социализма през ХIХ век се намира екологията днес. Внимателен към бедите на работническата класа, изведнъж той се раздели на два лагера: единият демократичен, загрижен за плурализма, другият авторитарен, довел до болшевишката революция и създаването на СССР.
По същия начин, екологията се намира в повратен момент от своята история, като или ще участва в демократизацията на обществата, или ще доведе до нов тоталитаризъм в името на култа към Гея.
През изминалия половин век, екологията изтъкна опустошенията на прогреса и индустриалното общество. Тя събуди нашата чувствителност към природата, страданията на животните, предусети изчерпването на изкопаемите ресурси. Върху това осъзнаване се изгради цяла сценография на Апокалипсиса, която без чувство за мярка бие шумния барабан на паниката.
Именно в този параклис, сам по себе си разделен, може да се роди диктаторска тенденция. “Зелените” спечелиха в Германия, защото “умерените” надделяха над “фундаменталистите”.
Противно на легендата, във Франция няма климатоскептичен лагер. Малцината, които поставят под въпрос глобалното затопляне, веднага са определяни за опасни и вкарвани в черен списък. Еколозите си измислят въображаем враг, за да атакуват всеки, който не е съгласен с техните анализи. Що се отнася до САЩ, въпреки позициите на Тръмп, забравяме, че става въпрос за Федерална република и всеки щат следва собствена екологична политика, без да се влияе от диктата на Вашингтон. Вижте Калифорния, която се възпротиви на правителството.
Имайки предвид всичко това, аз съм скептик към определена зелена мегаломания. Вземете за пример, “Да спасим планетата”. Планетата ни ще оцелее, каквото и да направим, дори и утре ядрена война да унищожи и последните представители на човешкия вид. Животът ще продължи, безразличен към нашето изчезване. Не земното кълбо трябва да съхраним, а определено качество на отношението на човека към природата. Колкото и да не се харесва на активистите, ние нямаме средствата да контролираме климата: не сме способни да предизвикаме сняг или дъжд по своя воля, да се противопоставим на сушата или да прогнозираме градушка. Как бихме могли, без колосално надценяване на самите себе си, да искаме “да спасим планетата”?
Всеки път, когато ни сполети бедствие, обвиняват глобалното затопляне, следователно човешката ръка: всички пожари, бури, горещини, суши, близки и далечни, били от човешки произход, последици от нашето въздействие околната среда.Климатичната промяна се превърна в швейцарско джобно ножче с много приспособления за разбиране на света: всичко се обяснява чрез нея, глада, войните, тероризма, болестите, проблемите на плодовитостта, любовната мъка. “Белият дроб, белият дроб, ви казвам”, повтаряше Тоанета в “Мнимият болен”, обяснявайки така треските, бубонната чума, водянката. Глобалното затопляне, глобалното затопляне, ви казвам. Ще успее ли човекът за няколко години да поправи това, което векове е разрушавал? Съмнявам се.
Екологията практикува масово разширяване на сферата на забраните: “не” на дизела, на колата, на самолета, на ГМО, на месото. Тя е не толкова изчерпване на прогресизма, колкото негова инверсия: увереността, че човешкото приключение е приключило. Тя използва всички постулати на марксизма, за да посочи крайния виновник: самият човек с неговата воля за власт. Тя отхвърля капитализма, измислен от един Запад грабител на народите и разрушител на Земята. Ето защо толкова пенсионери на болшевизма се преоблякоха в зелено, за да разширят палитрата си с обвинения. Вместо да променят света, живота си, те искат да променят живота, за да спасят света. Но и тук става дума за хитър прогресизъм: увереността, че избирайки отрицателния растеж, човечеството ще бъде по-добре, стига да се превъзпитат своенравните човеци.
Екологията е гангренясала от катастрофизъм. Втълпявайки отровата на ужаса в нашето съзнание, тези радетели на краха ни обезоръжават. Вместо да насърчават съпротивата - човешките общества оцеляват в най-големите бедствия и развиват интелигентност за опасностите - те пропагандират униние. Изобщо не става въпрос да отричаме сериозността на проблемите пред нас, но паниката и страхът винаги са били любимите инструменти на диктатурите. Нека отбележим, че този патос на бездната доминира най-вече в стара Европа и САЩ: сякаш песимизмът е второто жилище на старите привилегировани народи, които са се отказали да градят бъдещето. Тревогата за околната среда е универсална, страхът от края на света е чисто западен. Последният изблик на един континент, ядосан, че вече не е господар на света, който проповядва на другите мъдрост, която сам никога не е практикувал. Част от нашите елити иска изчезването на цивилизацията. Белият човек вече не ридае. Той иска да умре, ни повече, ни по-малко.
Само лобита, без политика, не могат да променят изменението на климата. Не е ли това инфантилното нетърпение на “всичко, веднага”, което изисква незабавно разместване в системата? Екологията трябва да си поставя цели, които са й по мярка: запазване на един район, осигуряване на оцеляването на дивата фауна, забрана на вредните продукти, изчистване, доколкото е възможно, на езерата и океаните, възстановяване на застрашени обекти, промяна на хранителните ни навици и най-вече насърчаване на научните изследвания. Тя трябва да бъде изкуство на възможното, политика на компромиса, а не морал на чистотата. В противен случай, ще възникнат други движения като “жълтите жилетки”, обединявайки граждани, които са ядосани, че ги притискат. Любопитно е, че единствената енергия без емисии на парникови газове, ядрената, единодушно е отхвърлена от Зелените, докато Германия, която замърсява Европа с експлоатацията си на лигнитни въглища, събира всички похвали на този лагер.
Защо да пренебрегнем вече постигнатия огромен напредък, вместо непрекъснато да повтаряме списъка на бедствията: за двеста години гората във Франция се е удвоила, дивите животни се завръщат навсякъде, впрочем дивият планински козел или глиганът поставят сериозни проблеми, също като вълкът и мечката, реките се възраждат, скоро отново ще можем да се къпем в Сена, въздухът в Париж е по-добър, отколкото през 70-те години. И накрая, ние никога не сме живели толкова добре и толкова дълго, в добри условия… и никога не сме обвинявали толкова много своята епоха, казва още Брюкнер.
