До президентските избори в Русия остават само седмици и изходът е предизвестен: още шест години управление на Владимир Путин. Предстоящото преизбиране на човек, когото президентът на САЩ Джо Байдън нарече "кървав диктатор и чист главорез", повдига въпроси относно политиката на администрацията спрямо Русия. САЩ искат ли демокрация там? Надява ли се Байдън да свали Путин? Ще се разпадне ли съюзът на Русия с Китай без Путин? Ще се разпадне ли новата ос между Северна Корея, Иран, Китай и Русия? Никой няма представа.
Защо администрацията на Байдън проявява необичайна сдържаност по въпросите за руското лидерство и като цяло в отношенията, които иска да установи с Русия. Каква е политиката й спрямо Русия? Има ли я изобщо?
Краткият отговор е "не".
Колкото и странно да звучи, реалността е, че след края на Втората световна война липсата на тази политика е по-скоро норма, отколкото изключение. Не че Съединените щати пренебрегнаха глобалния комунизъм, поробените нации и заплахата, представлявана от Съветския съюз; по-скоро през по-голямата част от Студената война целта не беше унищожаването на Съветския съюз, а укрепването по концепцията на Джордж Кенан за сдържане. Ограничаването предполага решение на съветския проблем; една истинска политика за Русия би надхвърлила защитата срещу хищническите посегателства на Кремъл и би си представила бъдеще, различно от комунистическата тирания. Още: Съдбата на Джулиан Асанж: Последен опит да избегне екстрадиция в САЩ
В продължение на десетилетия политиката на САЩ наблягаше на конкуренцията със СССР, вместо на постигането на конкретен резултат за наследниците на Йосиф Сталин. И в това нямаше нищо странно, особено след две световни войни, отнели живота на десетки милиони. Ако Съветите искаха да продължат да пилеят живота на собствените си граждани, това беше чисто личен въпрос на Кремъл.
Подходът на Запада
Съединените щати и Европа, обединени в новосъздадения съюз НАТО, се фокусираха основно върху съдбата на окупираните от Съветския съюз страни от Източна и Централна Европа. Забележете за себе си: не толкова, за да се застъпите за унгарците (1956) и чехите (1968) в опит да се отървете от влиянието на Съветите.
Най-енергичните усилия на Запада бяха да се овладее разпространението на съветския комунизъм и неговите агенти. Така Съединените щати се включиха пряко във военните действия в Корея и Виетнам, а по-голямата част от останалия свят прие двуполюсната концепция на Студената война. Въпреки идеологическите елементи на битката срещу Съветския съюз (свобода срещу тирания, демокрация срещу комунизъм), основата на политиката на САЩ е стратегическа. През първите 40 години Студената война се водеше по-малко за ценности, отколкото за студените пресмятания, необходими за възпиране на съветската армия. Още: "Целувка на смъртта" ли е подкрепата на Путин за Байдън?
Повече от един президент е коригирал политиката на САЩ: стратегията на Джон Кенеди за „гъвкав отговор“, разведряването на Ричард Никсън, избягването на конфронтация от страна на Джими Картър по причини, свързани с човешките права. Но повратната точка в американската политика спрямо Русия по време на Студената война дойде при Роналд Рейгън, който нарече СССР „империя на злото“, с акцент върху моралния компонент. Рейгън беше този, който взе фундаменталното решение да даде битка на Съветите по целия свят: в Афганистан, Никарагуа, Ангола, Мозамбик и други страни, непознати досега за огромното мнозинство от американците.
По аналогия с неговите предшественици, доктриналният подход на Рейгън е продиктуван не толкова от специфични амбиции по отношение на формата на бъдеща Русия, колкото от желание да се подкопае силата, обхватът и способността на Съветския съюз да улесни глобалното разпространение на комунизма. Но той осъзнаваше по-ясно от своите предшественици, че тази поява ще определи сигурността както на Съединените щати и техните съюзници, така и на съветския народ.
Едно от първите публични споменавания на очаквания резултат е направено в обръщението на Рейгън към народите на СССР от 1986 г., излъчено от „Гласът на Америка”:
„Всеки пример за възстановяване на човешките права спомага за укрепване на основите на доверието и сътрудничеството между нашите страни. Обратно, винаги когато нечии права са отказани, тези основи са сериозно отслабени. Може и трябва да се направи много повече за тяхното укрепване. Приветстваме напредъка в тази област. Както и в областта на усилията за намаляване на ядрените оръжия. Като цяло е необходим напредък във всички ключови области на нашите отношения, ако искаме да продължим да надграждаме върху тези основи.“
Като цяло Рейгън преосмисли въпроса за политиката на баланса на силите за първи път след обявяването от Уинстън Чърчил за съществуването на Желязната завеса. „Моето виждане за американската политика спрямо Съветския съюз е просто, някои биха казали опростено“, каза Рейгън на свой помощник през 1977 г. и повтори отново по време на президентството си. „Това е така: ние печелим, а те губят.“ Още: "Шантаж, ултиматуми, заплахи": Лавров засипа САЩ с обвинения
В резултат на това СССР претърпя такова поражение, че вероятно дори Рейгън би бил изненадан. Варшавският договор, Съветската империя, страните, които са били сателити на Москва – всичко се разпадна още по-драматично, отколкото човек може да си представи. И поради напълно неочаквания характер на този колапс, повечето западни страни се борят да формулират подход към новата Русия, който да съответства на „края на историята“.
Страните от бившия Варшавски договор постепенно се присъединиха към НАТО. Бяха положени усилия за контрол над въоръженията и разоръжаването. Имаше общи усилия да се подкрепи трансформацията на Русия в по-нормална степен и дори беше обмислено да се помогне на Москва с американски долари. Но след края на Студената война нямаше визия за Русия, нямаше съгласувано разбиране на по-широката политика, която да ръководи ежедневните тактически решения.
След администрацията на Клинтън моделът не се промени: грандиозни надежди за интеграция на Русия в „общността на нациите“, а след това „нулиране“ с неизбежно връщане към предишното статукво. Президентът Бил Клинтън изостави първоначалната си политика, ориентирана към Борис Елцин, включително легитимните обещания да не разширява НАТО, но обстоятелствата и собствените избори на Москва скоро го принудиха да разшири НАТО, да наложи санкции на руски организации и да бомбардира руския съюзник Сърбия.
Президентът Джордж У. Буш позорно създаде толкова силно приятелство с Владимир Путин, че след терористичните атаки от 11 септември 2001 г. Москва помогна за снабдяването на американските войски в Афганистан. Но краят на администрацията на Буш донесе разочарование от пропадането на споразумението за ядрено сътрудничество с Русия заради намесата ѝ в отцепилите се от Грузия региони Южна Осетия и Абхазия.
Почти същото се случи при Барак Обама, чийто подход към Русия започна с държавния секретар Хилари Клинтън, която връчи на руския външен министър Сергей Лавров червения бутон за „нулиране“ и завърши със сериозни санкции срещу Русия за нейното анексиране на Крим през 2014 г. Още: Посланикът на САЩ в Русия почете Навални пред паметник в Москва (СНИМКА)
Ролята на Тръмп
Дори президентът Доналд Тръмп, разглеждан от някои като руски агент, дошъл в Белия дом с надежда за разведряване, в крайна сметка наложи строги санкции на Путин, въпреки че последните му изявления може да показват радикална промяна за САЩ. Но като президент Тръмп успешно принуди членовете на НАТО да увеличат бюджетите за отбрана и намали руското дипломатическо присъствие в страната си заради предполагаемото отравяне от Кремъл през 2018 г. на избягалия шпионин Сергей Скрипал. Последвалото значително изостряне на двустранните отношения само се влоши след избирането на Байдън и пълномащабния конфликт между Русия и Украйна.
Периодът след Студената война приказка ли е за добри намерения, добри политики и разочароващи резултати? Не точно.
Не трябва да има съмнение, че всеки американски президент след Удроу Уилсън се е надявал да види свободна и демократична Русия - поне без имперски амбиции. Но надеждата не може да действа като външна политика. И настоящият курс, особено след края на Студената война и изоставянето на концепцията за взаимно гарантирано унищожение, има малко общо с вътрешната политика на Русия, но много с нейните външни отношения. Дори рестартирането от Обама беше по-скоро за „важни области за обсъждане с руснаците“, отколкото за бъдещето на самата Русия.
Основният проблем е, че вътрешните работи на Русия са неразривно преплетени с нейната външна политика. Дълго време изборът на Кремъл се определя от диктатори, които мечтаят за световно господство и възстановяване на предишното величие на Руската империя, въпреки опустошителните последици по света. При отсъствието на конкретна руска политика политиката на САЩ ще остане индуктивна и подложена на постоянни тактически корекции.
Изолационистите и реалистите неизбежно ще твърдят, че преследването на дългосрочна продемократична политика спрямо Русия не е по-добро от неоконсервативната рецепта за безкрайна и неефективна американска намеса. Но този избор е грешен. Без стабилност в Кремъл САЩ и техните съюзници ще бъдат принудени отново и отново да влизат в конфронтация с ръководството на Москва. Сега е заради Украйна, но преди причините бяха Крим, Грузия и Сирия. Няма защо да считаме, че цикълът ще се прекъсне, ако политиката на САЩ спрямо Русия остане същата.
Трябва да започнем с нова декларативна политика в полза на свободата в Русия. Това означава активна подкрепа на местната опозиция – не с пари и оръжия, а с подкрепата на Вашингтон за „рационално управление.“ Това означава повдигане на въпроса за човешките права в стила на Рейгън, по-агресивна информационна война и пропаганда и гарантиране на поражението на Русия в Украйна.
Трябва да говорим и за прекратяване на наказателната политика, която обединява руските олигарси около Путин. В момента онези, които забогатяха с благословията на Кремъл, експроприират и замразяват своите яхти, вили и сметки. Не е нужно да симпатизирате на тези крадци, за да разберете, че обвързването на съдбата им с тази на Путин само стабилизира неговата базова подкрепа. По-добре е да обърнете внимание на руските пари, а именно 300-те милиарда долара валутни резерви на Кремъл в чуждестранни банки. Тези пари трябва да бъдат изтеглени, за да се компенсират щетите и да се възстанови Украйна.
Ако Русия загуби – а загубата й трябва да бъде заложена в основната политика на НАТО – унижението ще бъде петно върху репутацията на Путин. Но дори и в този случай администрацията на Байдън (както много от нейните предшественици) няма политика да използва провала на Путин. Още: В САЩ заговориха за "Путиново крило" в Републиканската партия след смъртта на Навални
Ако политиката е „ние печелим, вие губите“, как би изглеждало поражението на Путин? Дали Вашингтон ще бъде доволен да види друг безмилостен клептократ на негово място? Руски националист? Или целта на САЩ е да видят руски дисиденти да водят някога тази велика нация към свобода? Ако е така, тогава е време да направят живота по-малко приятен за техните тъмничари и преди всичко за самия Путин. Време е не само да откриете и замразите многобройните му активи, но и да ги конфискувате. Време е да разкажем на руския народ подробностите за тяхната корупция чрез "Гласът на Америка" и Радио Свободна Европа/Радио Свобода.
Поддръжниците на контрааргумента, че това само ще вкара Путин в ъгъла, пропускат факта, че той отдавна се е нарисувал там. Единственият изход е да се надяваме, че след като проблемът с Украйна бъде решен, че той може да се върне в общността на нациите, забравяйки за всичко и надявайки се на ново нулиране. Но без фундаментални промени от страна на Москва няма да има нулиране. Дойде време да се съсредоточим отново върху допринасянето за тези промени по всякакъв възможен начин.
Превод: Ганчо Каменарски
