В последното десетилетие присъединяването на България в Шенгенското пространство е основна стратегическа цел. За периода от 10 години България не успя да реализра съществен напредък за влизане в Шенгенското простанство.
Свободата на движение в рамките на ЕС е една от основополагащите идеи на Съюза и постигнатата възможност да се пътува свободно от една суверенна държава в друга без да се налага използването на паспорт е безспорен успех. Договорът от Амстердам, действащ от 1999 г., интегрира принципите на Шенген в рамките на Европейското право и присъединяването към Шенгенското споразумение става задължение на всяка една държава член на ЕС. Задължение, което е обвързано с определени ангажименти и критерии за изпълнение. Приемането в Шенген се счита за едно от най-големите постижения на европейската интеграция, водещо до редица икономически ползи за всяка една страна членка – търговия, туризъм, образование, качество на живот.
Какво сме свършили до момента?
За да стане една държава член на Шенген, трябва да бъдат покрити определени технически критерии: прилагане на общите правила на Шенген за контрол на вътрешните граници, ефективно сътрудничество на службите за сигурност, силен контрол върху външните граници, издаване на единни визи за граждани от трети страни и предоставен достъп до Шенгенската информационна система. След това е необходимо Европейският парламент да верифицира официално дали критериите са спазени и в последния етап Европейският съвет единодушно гласува дали дадена държава може да стане част от Шенгенското пространство.
Резолюцията на Европейският парламент от 13 октомври 2011 г. официално потвърди, че България е укрепила своята институционална и правна рамка, засягаща управлението на границите, и съответно, че необходимите технически критерии за членство в Шенген са покрити. Въпреки това, за период от 10 години някои държави не дават зелена светлина на присъединяването на България в Шенгенското пространство, като най-често това е Нидерландия.
Като съществен напредък може да се счете, че на 1 август 2018 г. на България бе предоставен пълен достъп до Шенгенската информационна система. От 2010 г. до 2018 г. България имаше частичен достъп до нея. Неофициалните причини за това бяха съмненията, че международни криминални мрежи биха могли да използват системата чрез корумпирани служители на службите за сигурност.
Защо членството ни е блокирано?
За периода от 10 години, след първия ни официален отказ през месец септември 2011 г. България не е успя да убеди държави като Нидерландия, Франция, Финландия и в по-малка степен Германия, че е надежден партньор. Факт е, че външнополитическите обстоятелства са неблагоприятни и устоите на Шенген в последните години са поставени на изпитание заради мигрантски натиск, заплахи от тероризъм и трансгранична престъпност. На този фон българската държава прояви слабост като не показа категорична и последователна стратегия целяща приемането й в Шенген.
От западноевропейска перспектива България е външна граница на ЕС и превръщането й във външна граница на Шенген би увеличило риска за сигурността за Западна Европа. Съществуват опасения, че с приемането на България и Румъния в Шенген ще паднат границите по земя, въздух и море и ще се създаде отворен сухопътен коридор от Гърция до западните държави. Границата между Турция и Гърция е основна врата за мигрантите от Близкия изток и в този контекст държавите от Западна и Централна Европа искат да оставят България и Румъния като втори буфер пред мигрантските и трафикантски канали.
Друг външен фактор е че политиците от „силните“ държави в ЕС няма как да не се съобразяват с обществените настроения в страните си. Отказите на Нидерландия отчасти удовлетворят настроенията на много холандски граждани към България, които гледат на негативно на страната ни. Имиджовият проблем на нашето общество в западноевропейските очи е комплексен, дълбок и изисква общи усилия за преодоляване.
Правителствените доклади на холандскотото Министеството на правосъдието и сигурността посочват 7 милионна България, заедно със страни като Румъния, Полша и Нигерия като водещи държави-източници на трафик на хора. В допълнение, в официалните доклади на Европейската комисия се посочва, че българските граждани са и сред най-честите жертви на трафик на хора в ЕС. Парелно с това, България е посочена като транзитна страна за граждани от трети страни с крайна дестинация Западна Европа. Официалните статистики са публично достъпни и са често дискутирани в западните медии, нерядко придружени от лични разкази на жертви на трафик на хора. Това допълнително създава негативни обществени настроения спрямо страната ни. Неотдавна, френският президент Емануел Макрон заяви, че предпочита легални мигранти от Африка пред български и украински „банди“ като визираше криминални групи занимаващи се с трафик на хора. В началото на февруари, съдът в Тулуза осъди 16 български граждани за трафик на хора и последваща трудова експлоатация и принуда. Разказите на жертвите, също български граждани, бяха широко тиражирани във френските медии.
През 2009 г. България реформира законодателството си засягащо трафика на хора съгласно европейските препоръки и според данните на НСИ осъдените за това престъпление значително се увеличават. Практиката обаче показва, че това е недостатъчно, за да бъде пресечен трафика на хора. Действията на полицията и прокуратурата не могат да разрешат първопричините за възникването на това явление, а те са фактори като бедност, безработица, неефективни институции и корупция.
В допълнение на това казуси като „пропадащата“ близо 270 км. гранична ограда между България и Турция и пропуснатият без проверка полет от Париж през март 2018 г., създават усещането в публичното пространство, че службите за сигурност имат известни проблеми с опазването на границите на България. Впечатление, което също намира своя международен отзвук.
По време на посещението си в България през февруари 2018 г., премиерът на Нидерландия Марк Рьоте заяви, че много работа трябва да бъде свършена преди България да бъде допусната в Шенгенското пространство. Външният министър на Нидерландия Стеф Блок беше по-конкретен по време на посещението си у нас през юни 2019 г. и заяви, че все още имаме проблеми с корупцията и правосъдната система.
Упреците за проблеми с корупцията и правосъдната система не могат да бъдат оправдани предвид факта, че за периода ни на кандидастване от 2011 г. до 2020 г. Transparency International неизменно посочва България като най-корумпираната държава в ЕС. През същия период препоръките на Венецианската комисия за реформи в съдебната система и конкретно в прокуратурата остават неглижирани. Докладът на Държавния департамент на САЩ за 2020 г. относно инвестиционния климат у нас, посочва, че Съдебната система е една от институциите с най-ниско публично доверие в страната заради съмнения за непотизъм, корупция и неправомерно влияние на политици и хора от бизнеса. В доклада също се твърди, че България има сложна и непрозрачна регулаторна рамка създаваща предпоставка за корупционни практики.
В допълнение, твърдението на премиера Бойко Борисов от септември 2019 г. че за България не е изгодно да се присъединява към Шенген заради съществуващия имиграционен натиск, показва липсата на политическа воля, последователна политика и неразбиране на механизмите на функциониране на Европейския съюз. И това на фона на категоричната заявка по време на кабинета Борисов 1, че присъединяването към Шенгенското споразумение е стратегическа цел пред страната и ще се случи до края на 2011 година.
Оставането на България извън Шенгенското пространство недвусмислено я поставя в периферията на Европейския съюз. Причините за „висящата“ ни кандидатура са комплексни - неблагоприятните външни обстоятелства и редица нерешени вътрешни проблеми. Втората група причини е основното, защото дава аргументи за спиране на българската кандидатура и лошият образ на страната ни в международен план. За последното десетилетие критиките към България от водещите европейски страни останаха непроменени, а България изгуби десет години в опити с предизвестен резултат, без да разреши реалните пречки за влизането ни в Шенген.
Владислав Кръстев (институт РЕГО)
