Дългоочакваният ден дойде и отмина. Суверенът се произнесе и резултатите се броят – по традиция трудно, мъчно и с много сигнали за нарушения. Маски, калкулатори, химикали, протоколи и чували – шоуто е гарантирано и изправя нацията за пореден път в търсене на всички възможни спекулации, хипотези и писане на помпозни речи.
Обзор на случилото се през очите на един емигрант, с дистанция от емоционални нюанси, анализира Калоян Буковски за Консерваторъ.
Условия и процеси
Избирателна активност се оказа прилична. На фона на пандемичната обстановка може да се определи като успех. Системните партии по традиция се надяваха на по-ниска избирателна активност, доминирана от ядрата и непоколебимия вот, докато непарламентарно представените кандидати насочиха цялата си енергия върху традиционно колебаещите се. За справка – през 2019 г. Борис Бонев привлече голяма аудитория от негласуващите и това му осигури завиден процент в битката за кмет и общински съветници в София. Това загатна на анти-системните партии за потенциална целева група, която да ги легитимира в борбата за парламентарно присъствие.
Трябва да се отбележи и честата липса на разбиране за това как се образува преоразмеряването на вота към квоти към парламентарно присъствие. Независимо от спектъра от причини, се наблюдава обществено мнение, че негласуването е някакъв вид наказание за политическите субекти. Процедурите за изчисление на ЦИК обаче, най-просто казано показват, че ако не харесваш никого от “големите”, техните квоти в бъдещия парламент са пропорционално печеливши от негласуване. Разбира се, личният избор е неприкосновен в демократична обстановка и не е предмет на настоящия анализ.
Пандемичната действителност определено предполагаше затруднен процес на гласуване. Казусът с карантинираните между 1 и 4 април е нетривиален и рационалната логика трябва да бъде следвана – конституционното право на всеки българин трябва да бъде спазвано, но организацията на масови избори е труден процес и не може да бъде компроментирано с форс-мажорни обстоятелства. Изявлението на говорителя на ЦИК Димитър Димитров, че карантинираните в този период могат да гласуват “на своя отговорност” е спорно, особено предвид, че въпросните гласоподаватели са потенциални разпространители на COVID-19 и това би следвало да бъде по-важно от правните наредби и потенциалните съдебни производства. Вероятно алтернативното решение беше да се създадат малък брой допълнителни мобилни секции “на повикване”, които да приемат вот на въпросните граждани.
Българите в чужбина (в частност САЩ и Западна Европа) демонстрираха нарастващ ентусиазъм за изразяване на гражданските си предпочитания и опашките в редица европейски столици, на моменти километрични, го потвърждават. Прави чест на огромния брой членове на комисии, които успяха да организират локално своите секции в чужди държави и под засилени противопандемични мерки.
Дебатите
Кампанията на повечето политически кандидати премина под надслов “анти-ГЕРБ”, а самите управляващи заложиха най-вече на включвания от превозното средство на премиера и обиколки из страната.
Реториката на първите има своето естествено обяснение по линия на протестите от лятото на 2020 г. и серия вълни на недоволство в последните десетина години, но често липсваха качествени аргументи в медийните дебати, както и конкретика в предложенията по линия на реформи. Изредиха се поредица от прекрасни предложения за финансиране на различни ресори и социални обществени групи, но без конкретика и план за източниците на финансиране за въпросните идеи. Преобладаваха обосновки от типа на “ще спрем кражбите на публични средства и ще ги пренасочим към А, B и C”. Това е ефективно от гледна точка на отричаща реторика, но сериозна част от обществото често бива демотивирана от гласуване именно заради аргументи от твърде общ и идеалистичен тип. От своя страна, ГЕРБ не положиха достатъчно усилия да неутрализират комерсиалните контра-аргументи на опонентите си и съвсем естествено загубиха част от подкрепата си.
Лимитираните изборни програми бяха компенсирани от публичното налагане на известни личности – както познатите лидери, така и такива от популярната културна и медийна сцена. Очерта се идеята за запазване на модела “Бащица”, но с ново лице. Слави Трифонов, Христо Иванов, Манолова/Хаджигенов, Каракачанов/Джамбазки, дори Цветан Цветанов, Васил Божков, Марешки/Симеонов, Костадин Костадинов и Атанас Мангъров бяха типични примери. БСП не се състезаваха на тази писта, ДПС също не заложи на едноличен лидер, с уговорката, че все пак лицето на почетния председател Ахмед Доган се появяваше на агитационни материали.
Големите печеливши
“Има такъв народ” опровергаха съмненията на социолозите. Преди вота често се наблюдаваше мнението, че Слави Трифонов би бил “новият Бареков”, но малцина отчитаха, че за разлика от последния, Трифонов има зад гърба си голям екип, успешен бизнес и близо 30 година в праймтайма на телевизионния ефир. Затвърди се мнението, че той е една от най-известните личности в България, неотстъпващ на Бойко Борисов. Дори превъзхождащ го в контекста на патриотичната линия, която заедно с Ку-ку Бенд промотират от десетилетия. Други го асоциират с определен музикален стил, но реалната оценка би следвало да отчита и факта, че Слави Трифонов за мнозина е интересен проекто-лидер на същия принцип, на който Бойко Борисов проби преди години – алфа излъчване и непоколебима осанка в громенето на политически конкуренти.
Масовата подкрепа за “Има такъв народ” зад граница е напълно очаквана. Концертът на Слави и Ку-Ку Бенд през 2018 г. в една от най-големите концертни зали в Европа – О2 Арена в Лондон, го загатна. Пълна с близо 20 хиляди души зала далеч от родината – политическия дневен ред на все още несъществуващата партия сам започна да се подрежда. Слави Трифонов от години описва на сънародниците по света една България, каквато те искат да виждат. Емоционалния вот от чужбина е коз, който за първи път се очертава да има някакво количествено значение в изборните резултати.
Парадоксално или не, почти пълната липса на публични изяви и популяризиране на програма или експерти от страна на “Има такъв народ” не се оказа пречка за избирателите. Това затвърждава извода, че голяма част от гласувалите за Трифонов и компания са дали превес на емоционалните и дори фенските пристрастия.
“Демократична България” (“Да, България”, ДСБ и Зелено Движение) бяха очаквано подценявани, най-вече заради скромния самостоятелен резултат на “Да, България” през 2017 г. и бутиковия минимален успех на изборите за Европарламент през 2019. Също така, ДБ традиционно залагаха на столицата в последните години и бяха много слабо разпознаваеми из страната – нещо, което тазгодишната кампания промени.
Конкурентите на ДБ и социологическите агенции подцениха два сериозни фактора. Първият, разбира се, беше акцията при Росенец, която показа, че макар и либерално-демократичен политически субект, те могат да говорят на патриотичен език, който е традиционно използван от националистически общности, поддържащи партии като ВМРО и Възраждане. Вторият фактор е непрестанният онлайн прогрес, върху който коалицията работи още от 2017 г. и все по-осезаемата подкрепа сред сънародниците, които предпочитат социалните мрежи за информиране пред конвенционалните медии. Демократична България промотира иновации (насочващи към важната идея за електронна инфраструктура), заложи традиционно на дебат за правосъдни реформи и даде приоритет на експертни мнения. Макар отново да се насочи към т.нар. “градска общност”, този път вложи усилия в областните градове и чужбина и резултатът не закъсня. Мнозина прогнозираха, че това е недостатъчна целева група и ДБ продължава да се простира предимно сред жълтите павета, но коалицията успя да я консолидира много добре, като вероятно добави и автентични “сини” избиратели от 90-те, които се бяха дистанцирали от активно гласуване в последните години. За сравнение – СДС не промениха особено изборната подкрепа за ГЕРБ, т.е. по-скоро присъстват като марка в коалицията им, но на практика участието им се изчерпва като абревиатура. ДСБ в състава на Демократична България изглежда биват асоциирани със “синята идея” далеч повече.
Големите губещи
БСП затвърди тенденцията за намаляваща подкрепа. Този път, обаче, левицата претърпява поражение, което я изпраща на трета позиция – нещо, което е нетипично от началото на ерата “Борисов”. Наблюдаваният отлив изглежда е в две основни посоки – ГЕРБ (вероятно частичен ефект от надбавките към пенсиите, осигурени от кабинета “Борисов 3”), както и “Изправи се! Мутри, вън!”, предимно заради симпатии към екс-кадъра на БСП Мая Манолова. Видно е, че БСП се проваля в разширяването към нов електорат и разчита предимно на твърдото ядро, базирано на соц-носталгия. На дневен ред тепърва излиза идеята за оставка на Корнелия Нинова и нейната замяна с вероятно про-европейски настроен лидер, което би наложило промяна на ляво-консервативната линия на партията от последните години. Все пак, възможно е Нинова да задържи лидерския пост, предвид неотдавнашната победа срещу вътрешната опозиция, но определено реформите в идеологията и посланията на социалистите са неизбежни.
ВМРО – единственият представител на “малката коалиция” в кабинета на “Борисов 3” с някакви шансове за участие в следващия парламент, очаквано заложи на комерсиални послания и опит за консолидация на патриотичния вот. Няма как да се игнорира фактът, че “Има такъв народ” залага на сходна патриотична линия, но с по-изявен лидер, което се харесва на привържениците на модела “Бащица”. Все пак, позициите по отношение на Северна Македония запазиха ВМРО на политическата карта, но 4-процентовото спасение за политическата структура не се осъществи, до голяма степен заради участието в управлението в последните 4 години.
Задача с повишена трудност
ГЕРБ
На пръв поглед управляващата партия печели, но фактът, че реториката срещу тях се материализира в по-висок общ процент от техния, е ясна червена лампа. Нощното включване от Борисов пред дома си и вербалната смесица от смирение и атака срещу опонентите, издава очевидна несигурност и вероятно бележи началото на предстоящи промени. Партията далеч не може да бъде възприета като структура, която би могла да сменя лидери и да продължи да присъства трайно в политическата ни действителност. Най-лесният пример за загинала партийна структура от близкото минало, създадена с ексклузивен фокус върху една личност, е НДСВ.
Интересно е, че Борисов за пореден път се опита да изпревари конкурентите си, предлагайки това, което се очаква те тепърва да дискутират. Намеците за експертно правителство не са лишени от логика и вероятно извънредното му включване във Фейсбук в изборната вечер беше с цел да съхрани шансове за последния влак за участие в следващо правителство. Подобен ход Борисов направи в разгара на протестите през 2020 г., когато излезе с предложение за ВНС и нова Конституция – нещо, активно поставяно на масата от двигателите на протеста, в комбинация с оставка на правителството и главния прокурор. Политическите инженери около Борисов и ГЕРБ оцениха премерения риск и с неочакваната “контра атака” и игнориране на другите две искания на протестиращите, неутрализираха част от вълната срещу себе си. Ходът бе оценен изключително високо от политолозите, но се съмнявам, че втори опит за подобен похват ще има същата ефективност, още повече, че повечето конкуренти изградиха кампаниите си с анти-ГЕРБ реторика.
Движение за Права и Свободи – нищо ново под слънцето, обичайното “ядро” в страната и чужбина носи на движението на Доган обичайния, макар и малко занижен резултат. Въпреки невключването на Делян Пеевски в листите си, ДПС по-скоро бе припознато от мнозина като твърде отдавна познат политически субект в едни избори, преминали под мотото на нужда от промени и нови играчи.
По-голямото предизвикателство за ДПС е очертаващото се 4-то място от 6 в парламента и вероятно задължителната роля на малка по размери опозиция. Ролята на балансьор се очертава да бъде изгубена поне в рамките на предстоящия парламент.
“Изправи се! Мутри, вън!” – самото име на тази коалиция, както и комбинацията Мая Манолова – Отровното трио (на практика дуо в това поприще) – Татяна Дончева предвещаваше ярка и звучна кампания, както се и случи. Може би единственият кандидат за парламента, преминал на 100% в реторика срещу ГЕРБ, изстиска горе-долу максимума на гласове. Харизмата на Манолова от времената на омбудсман, близките отношения със Слави Трифонов покрай кампанията “Системата ги убива”, както и “отровната” реторика на Хаджигенов, Бабикян, а и Дончева, пасваща на много обществени нагласи, сработиха. Единственият шанс за промяна на системата, залегнала като основен елемент в кампанията им, е да бъдат включени като малък партньор в анти-ГЕРБ коалиция.
Екзотиката
БНО (Българско лято) – Васил Божков вероятно откъсна част от потенциалната протестна подкрепа за “Има такъв народ”, въпреки налудничавата и определено екзотична кампания, идваща онлайн от Дубай. Ясно е, че подкрепата за неговия политически проект идва не толкова на база конкретни политики, а образът на преследван от властите бизнесмен с пура в ръка.
Воля-НФСБ – скоропостижният развод между двете партии е неизбежен. Отчаяните опити за събиране на останки от подкрепата за тези две партии претърпя очакван крах и доказа, че и двете са “прилъгали” избирателите веднъж преди 4 години, но с това приключва техният политически път.
Възраждане – крайната реторика и идеи на ПП Възраждане винаги са носили симпатии сред малък процент от хора. Прави впечатление, че Костадин Костадинов и компания бавно се придвижват нагоре, но все още далеч от това да имат достатъчни аргументи за по-широк кръг от избиратели.
АБВ, Атака, КОД, “Републиканци за България” – очевидно е, че политическия живот на тези партии е на изчерпване. Последните не успяха да привлекат симпатии, въпреки доброто финансиране, добронамерените прогнози в социологическите проучвания и добрата вътрешна организация. Затвърди се мнението, че Цветанов извън ГЕРБ не е възприеман като нещо по-различно от Цветанов в ГЕРБ. За останалите – просто не успяха да впечатлят. Не успя нито комерсиалното присъствие на доц. Мангъров в АБВ, нито Волен Сидеров, напомнил за себе си с ексцентрични появи на телевизионни дебати, нито опитът на Петър Москов да обхване голям консервативен диапазон от избиратели.
Три сценария за предстоящите месеци
Служебно правителство и избори “2 в 1” наесен
Противно на общото мнение, смятам, че служебен кабинет и избори “2 в 1” наесен всъщност биха били в полза на ГЕРБ. Макар и организирани от избрано от президента служебно правителство, те най-вероятно ще преминат под сянката на намален протестен вот. Наблюдавайки енергичната мобилизация на сънародници в чужбина, в частност Западна Европа, както и сред определени социални групи у нас, по традиция по-пасивни в гласуването, настоящата ситуация предполага очаквания за промени в съзнанието на мнозина. При липса на качествено обединение за алтернатива на досегашните системни партии, голяма част от настоящата енергия съвсем естествено ще угасне. Както у нас, така и в частност сериозния вот за “Има такъв народ” сред емигрантите.
В допълнение, съставянето на служебно правителство би било голямо предизвикателство за президента Радев, тъй като традиционно близките до левицата кандидати не биха били удачен вариант, предвид изборното фиаско на БСП. Също така, едно служебно правителство би работило в условия на здравна криза, огромен обществен натиск покрай нормализацията на след-пандемичния живот и най-вече, очертаващата се глобална финансова криза. Борисов и ГЕРБ имаха лукса да управляват в почти непрекъснат макроикономически растеж на глобално ниво – време, в което дори слабите икономически политики изглеждат по-малко слаби заради добрия климат.
Експертно правителство по модела “Любен Беров”
За мнозина този вариант е обречен поради историческия неуспех на въпросната концепция. Все пак не трябва да бъде отписвано, тъй като през 1992 г. нашата демократична култура все още е твърде крехка и не особената популярност на онзи кабинет сред обществото допринася за нестабилността на въпросната концепция.
Трябва да се отбележи, че правителството на Пламен Орешарски бе комерсиално облечено с етикети като “експертно”, макар и почти целият кабинет да беше съставен от представители на БСП и ДПС. Именно горчивия опит и огромните протести срещу модела #КОЙ през 2013 г. вероятно биха направили идеята за експертно правителство сравнително утопична днес.
Анти-ГЕРБ тройна коалиция и подкрепа от БСП
Вероятно най-желаният от мнозина и най-плашещият за други сценарий – това е споразумение за съвместен анти-ГЕРБ кабинет между “Има Такъв Народ”, “Демократична България” и “Изправи се! Мутри, вън!”. Независимо от добрия общ резултат на трите партии, те все пак не биха могли да съберат математическо мнозинство. Предвид сравнително ясното им разграничаване от ДПС, те ще се наложи да потърсят неформална подкрепа от БСП. Казвам неформална, тъй като Слави Трифонов безусловно заяви нежелание за коалиране с никоя от доскорошните парламентарно представени партии. Вероятността да си смени позицията на 180 градуса към момента изглежда по-скоро трудна за вярване, но вероятно би бил склонен на разговори за неформална подкрепа. Очаквам “Демократична България”, Мая Манолова и Отровното трио да бъдат дори по-склонни на същото.
Ползата за БСП е, че въпреки големия срив, си гарантират мандат, в който да застанат на ключова роля в между евентуалните управляващи и опозицията в лицето на ГЕРБ и ДПС. По този начин левицата получава картбланш и 4 години, в които да се опита да изгради отново разрушеното, а и евентуално да се възползва в случай на крах от страна на въпросната тройна коалиция и да поеме отново ролята на основна опозиционна алтернатива.
