Янко Михайлов е френски възпитаник - бизнес консултант, коуч, тренер, предприемач и иноватор. Специалист е по личностно изграждане на лидерски поведения и комуникационни стратегии, процеси на взимане на решения, стратегически анализ, публична и писмена комуникация, мениджърски и търговски високоефективни умения. Консултира и подготвя международни и национални компании по глобално създаване на резултатна стойност чрез човешките ресурси. Повече за предстоящи курсове и програми за личностно развитие, в който той е лектор, може да видите тук. Facebook страница - тук.
“Господине! Не съм съгласен с това, което пишете, но ще дам живота си за да можете да продължите да го пишете.” Думите са на Волтер към абат Льо Риш и символизират толерантността. С тези думи френският философ отстоява тази основна човешка и социална ценност.
Живеем в демокрация и все по-често посещаваме демократични страни с дългогодишна традиция в това отношение. Наличието на закони съвместно с достатъчен контрол помага на едно общество да съхрани ред и сигурност, които са в основата на човешките нужди.
Ако законите трябва да ги има, за да се спазват (с различен успех според държавите) има и едно друго важно условие, за да съжителстваме без да се противопоставяме един на друг - толерантността като поведение на хората.
Да изслушваме е повече от това да чуваме
Животът е щафета. За любителите на атлетиката, 400 м щафета (СР: 36,84”) е доста по-бърза от 400 м самостоятелно бягане (СР: 43,03”). Заедно постигаме повече отколкото всеки сам за себе си. За да вървим с други хора в дадена посока е необходимо да имаме едногласие по нея като дестинация и да се организираме помежду си по цели и дейности. Това са основните принципи за работата в екип, както и в съвместното съжителство.
Но всеки човек е и в различна степен индивидуалист. Всеки иска да покаже, че знае и може, търсейки да постигне каквото иска. И така се появяват ситуации на противовес и с риск за конфликтност. Векове хората са воювали, за да се борят за ресурси и територии, за богатства и власт. Сега това продължава в по-цивилизован аспект, поне във взаимоотношенията.
За да не воюваме постоянно един срещу друг предполага да приемаме другите като им дадем свобода да имат и отстояват своите виждания. Така заедно ще имаме по-богат интелектуален ресурс, а той е още по-ценен. Трудното е да оставим нашето Его встрани, да изслушаме внимателно и да разберем другата гледна точка без да я смесваме с нашата. Особено, когато се случи да се запали хазарта на емоционалността.
Изслушването е техника в комуникацията и се усъвършенства, ако не сме я придобили вече от натрупания ни житейския опит. Състои се в това да отличим и запомним отделните елементи в дадено послание. И ако след това започнем да говорим веднага за нас самите след едно сухо “Разбирам”, дали показваме на събеседника си интерес към него и думите му?
Да оставим другия да говори не е достатъчно, за да проявим толерантност, необходимо е да има дискусия и съпоставяне на идеи и мнения. Използването на колективния интелект е много ценно качество за множество житейски и делови ситуации. Мениджър с екипа си, предприемач с неговата делова среда, политически лидер с партията му, родители с деца. “Имаме две уши и една уста за да слушаме два пъти повече отколкото говорим.”, казва една поговорка.
Когато сме с други хора се проявяват следните поведения:
- налагане на свое или друго мнение - с идея или без
- противопоставяне спрямо идеите и предложенията на другите - аргументирано или не
- бързото и лесно съгласяване - осмислено или не, с последствие или без
- манипулиране на информацията и поведенията на останалите за свои цели
Другите в нашия свят
Когато идентифицираме такива поведения е важно да не ги подминем, например с усещането да не станем за смях или да избегнем конфликт. Иначе си губим времето и не отстояваме позициите си. Ценно е да изискваме конкретика и доказана фактология и да уточняваме къде сме ние спрямо това. Както и да съпоставяме взаимно например ползи и рискове по идеи и проекти стига да са поставени на масата.
Дали винаги имаме право? Много естествено е усещането за това. Както казваше един мой преподавател: “Който не знае, че не знае си мисли, че знае.” Многократно съм го наблюдавал. Ако в спорът се ражда истината хората притежаваме само част от нея: човекът е субективен и чувствителен. Той не знае всичко и е подвластен на различни емоции: страх, тъга, гняв и радост. Може би защото три от тях са негативни и една позитивна ни е трудно да виждаме повече нещата от добрата им страна?
Не знаейки всичко, имаме нужда от интелекта на другите и е ценно да сме отворени за това. Понякога той е по-ценен и от парите. Стив Джобс казва следното: “Докато повечето компании ангажират най-добрите специалисти за да им казват какво да правят, ние ангажираме най-добрите за да ни кажат те - ние какво да правим.”
Като запазваме отворено съзнанието си за вижданията на другите оставяме врата за стойностни идеи и е важно да ги преценяме точно и отбираме в полза на целите ни. Не случайно едно от водещите качества на успелите хора е проницателността. Способността ни да преценяваме нещата по отделни критерии спрямо различни перспективи. И да взимаме адекватни решения.
Култура и поведение
Всеки човек иска да бъде уважаван от другите и е чувствителен на усещането за пренебрежение и унижение. Но това не пречи да правим точно това: да обиждаме, показвайки именно пренебрежение или унижение. Казвам “ни”, защото се е случвало поне веднъж в живота на всеки. Въпросът е дали го правим съзнателно или не.
Как тогава да очакваме уважение без да се грижим за това да го показваме на другите? Ако не коригираме поведенията си така, че да съответстват на нашите общи цели и очаквания, как да променим средата в която живеем? Да мислим за другия и да му отдадем правото да бъде себе си, в съвременния свят, е форма на уважение към всеки, без разлика от пол, произход или социално положение.
Множество ежедневни ситуации може да ни провокират да изпаднем в гняв или да се чувстваме обидени. Дали ако се поведем по тези усещания ще станем повече себе си, този който искаме да бъдем пред останалите? И дали това ще реши тези ситуации веднъж завинаги? Ясно е, че не. Алберт Айнщайн ни подарява следното: “Лудостта е да правим нещата все по същия начин и да очакваме различни резултати.” Остава ни свободата на личния избор за да се променяме към по-добро.
