През последните дни Facebook страницата ми е изпълнена с цитати от статии, които обрисуват катастрофалното бъдеще на белия континент. Това са профили на хора – умни, образовани, които ценя.
Но, хора, които не са живели извън България за по-дълго време. И не са живели в арабски държави.
Живяла съм известно време в Алжир, където беше абсурд да изляза сама на улицата, но съм живяла и в Тунис, където никога няма да забравя гостоприемството и толерантността на местните хора.
Обществото се люшка от Осанна до Разпни го! И някак забравихме за „християните“ Брайвик, Лубиц, Хитлер, Сталин…
Като потомък на три поколения свешенници по майчина и бащина линия, род от Батак, повярвайте ми – милея за православната вяра с цялото ми сърце.
Спомням си обаче и друго – когато отидох в Тунис и се представих на класа и казах, че съм от България, учителят възкликна: „Ah, Bulgarie, les communistеs!“ – А, България, комунистите! След това, ако сбърках нещо, той ехидно ми правеше забележка: „В България така ли правите!?!“
Това се случи през 1989 година. Войната в Персийския залив. Тогава живеех в близост до американското посолство. За часове тихият и красив квартал бе обграден от бодлива тел (наистина боде, нямате представа как), а колите се пропускаха само по списък. През два метра имаше въоръжени с автомати. Знаехме, че са заредени. Не война, само мерки за сигурност и много страх. Една нощ карето бе обградено от БТР-и. Никога няма да забравя този звук. Знаете какво е страхът от земетресение, нали? Само преди 3 години ни се случи. В Сирия това „земетресение“ се случва всеки ден от години насам. Хора, като нас, родени и отгледани умират всеки ден.
Това е - човек се ражда – човек. За човека – бебе се грижиш - храна, облекло, после се появяват други неща, като вярата.
Страх ви е за вярата ни? Как ще я защитим ако не проявяваме състрадание към Човека? Може ли някой, който не обича Човека, да обича и защитава своя Бог?
И, да, играта с емоциите е жестока, и въпросът не може да се реши с един цитат или снимка. Сложно е, действително!
Много е лесно да кажеш: „Не ги искам!“ Инстинкт е, разбираемо е. Но когато има сложна ситуация, довела до това хиляди да рискуват живота на децата си през моретата, би трябвало да се замислиш какъв е този ужас, който ги е подтикнал към това и най-вече КАКВО е довело до това? И знаете ли, защо? Защото, докато викате: „Не ги искам!“ те, така или иначе, ще продължават да прииждат. Но ако се замислите защо го правят, какви са причините, какво е довело до това, какво Аз мога да направя за това… нещата се променят. Променят се, както в осъзнаването, така и до търсенето и намирането на решение.
Защото - нищо не се знае. Климатът ни дава сигнали. Европа може да се превърне в пустиня и хиляди европейци, след време, да търсят храна и убежище по други континенти (както от години някои се молят за „зелена карта“). Помислете, просто помислете, по-широко…
И може би, може би след много години, когато вашата, нашата, тяхната реакция бъде анализирана, отразена, запазена, тя ще е дала основата на една друга Обща вяра - тази в Доброто и в Човека.
*Откъс от романа на Антон Дончев „Време разделно“
Баба Сребра каза:
— Кажи, Севдо, чие е детето, на Горан или на Караибрахим? Севда глухо рече:
— Не зная.
И наведе хубавата си глава над главицата на детето. Баба Сребра каза:
— Ако това дете е на Горан, ние трябва цял живот да го носим на ръце. Ако е дъщеря на Караибрахим, трябва да го убием — него и майка му.
Аз казах:
— Горан и Караибрахим бяха братя. Бабата ме погледна накриво и рече на Севда:
— Кажи, че детето е Горанова дъщеря, и ще имаш хляб през всичките дни на живота си, а дъщеря ти ще вземе най-достойния мъж на планината.
Севда все тъй глухо повтори:
— Не зная.
Воеводите мълчаха.
Полека и тихо проговори баба Сребра:
— Човек не е цвете, та по листата му да разбереш дали има отровен корен, или е целебна билка. Човек се познава по делата си.
Автор: Евгения Гигова
