Демокрацията е лошо нещо, но нищо по-хубаво не е измислено. Тези думи на Уинстън Чърчил придобиха нова, но и все така позната окраска след случилото се през изминалото денонощие в Каталуния и Испания.
Правото да се чуе гласа ми – това е свещеното право на демокрацията. И то влезе в тотално противоречие със свещения инструмент на демокрацията – гласуваната от избрани чрез гласуване народни представители конституция.
Този парадокс отдавна се превърна в ахилесовата пета на демокрацията. Кое е по-демократично – референдумът или конституцията? Пряката или представителната демокрация? Кое води до по-добър живот, до просперитет – изказването на всички по всички въпроси с постоянния риск често-често да се сменя мнението по една и съща тема или действията на неколцина избрани разумни от всички "със сърце и разум"?
В по-тесен аспект този философски въпрос с пълна сила е поставен само пред анализаторите на дневен ред след случилото се в Каталуния. За обикновените хора на дневен ред излязоха далеч по-прозаични въпроси - и за съжаление всичките са следствие. Като например – как така законът позволява да бъдат брутално нападани и бити хора, вдигнали ръце във въздуха? Можеше ли Guardia Civil да действа по друг начин, да приложи по хитър план? Защо испанският премиер Мариано Рахой прати сили за борба с безредиците, вместо да остави гласуването да мине и да обяви референдума за невалиден моментално след приключването на база испанската конституция? Защо не опита да активира противниците на независимостта в самата Каталуния - според редица проучвания мнението там е 50 на 50? Защо Брюксел, в лицето на Европейската комисия, замълча тотално за Каталуния, но не пропуска да налага шумно позицията си за референдума в Иракски Кюрдистан? Или и демокрацията е с различен стандарт географски – както и храните? Все въпроси, на които бюрократичен Брюксел няма смислен отговор – и заради които евроскептицизмът преживя истински ренесанс през последните години.
Най-вбесени ще са обикновените хора заради меренето с различен аршин. Чувството за справедливост е едно от най-дълбоко вкоренените в човешката душа. Когато справедливостта системно е по различна мярка, душата не търпи – в нея се натрупва горчилката, която е основата на революциите. И обикновено всичко тръгва от това кой колко има.
Ироничното в случая Каталуния е, че тя съвсем не е провинцията, която най-много страда от прогресивната система на внасяне на данъци в централната хазна и преразпределението им след това. Мадрид, Андалусия, Валенсия – всички те са по-зле като разпределение на финансите от страна на испанската държава. Каталуния е на минус в съотношението данъци:инвестиции с 207 евро на глава от населението. За сравнение Мадрид е на минус с 247 евро, а Андалусия - с 358 евро. Най-зле е Валенсия - 702 евро на човек. Всичко това гласят данни на испанското финансово министерство.
Усещането в Каталуния обаче явно е друго. И мисълта на мнозина е, че "онези в Мадрид" може да си говорят каквото си искат, но ние не им вярваме - защото например според каталунското правителство Каталуния произвежда годишно БВП на стойност 16 млрд. евро, според Мадрид обаче става въпрос за 10 млрд. евро. Няма как и каталунците да вярват на Рахой, който направи всичко възможно, за да отмени широката автономия на Каталуния, договорена по времето на Сапатеро – с голямата цел Каталуния да не се "отърве" от данъчните си задължения към испанската държава. Но когато сърцето излиза пред разума, става опасно. Защото тогава дори най-дребният проблем се превръща в голяма грижа. И се намира кой да го експлоатира – показателно е как руските полуинформационни "флагмани" Russia Today и "Спутник" се захванаха и раздухаха темата. А когато почна да се лее кръв, бързо-бързо се забравя как точно се е стигнало дотам и настъпва пълното разделение.
Случилото се в Каталуния е особено опасно за Европейския съюз, защото палките надделяха над усещането за демократични ценности. Вместо мъдрост, политиците, от които зависят нещата, за пореден път проявиха глупост. Направиха го както управляващите в Испания, така и бюрократите в ЕС. С такива действия те заличават всичко хубаво в демокрацията. Насила хубост не става – това е най-често пренебрегваната мъдрост в историята на човечеството. Пренебрегнаха я и Мариано Рахой, и Брюксел. Сега ще берат плодовете – дано само не са твърде горчиви. Защото в Европа има доста места, където сепаратистките настроения дремят и чакат искра, за да бъдат подпалени и да дойде хаосът.
Автор: Ивайло Ачев
