Преди една година вече бившият председател на БАН и бивш министър на образованието акад. Стефан Воденичаров представи на обществото стратегия за развитие на България с името "Възгледи за национални цели и приоритети за устойчиво развитие на България". Сега стратегията е доразвита, като в съставянето ѝ са взели участие общо 100 учени, интелектуалци и общественици. Идеята е тази своеобразна управленска платформа да стане поле за дискусии с цел постигане на национално съгласие за бъдещо, дългосрочно управление на България, без резки смени в поддържания курс, независимо от политическия спектър, в който се намират съответните управляващи. За стратегията и за бъдещето на България акад. Воденичаров сподели своите мисли пред Actualno.com.
Г-н Воденичаров, преди година представихте стратегия за развитие на България, която сега сте доразвили заедно с още 100 интелектуалци, учени и общественици. Да приемем, че бъде постигнато политическо съгласие тази стратегия да се превърне в основа за управление – колко време ще е необходимо, за да бъде усетен ползотворен ефект?
Има някои процеси, които ще траят дълго време до получаването на очакваните резултати. Например въпросите с демографията, образованието, въпросите, промяна на системата на здравеопазването.
Има области, в които резултатите ще се почустват до няколко години. Държавата трябва да встъпи в ролята си на помощник на хората, които създават продукти и блага. Говорим за креативните хора, за тези, които си плащат данъците, създават работни места, хората, които искат България да върви напред. Те срещат различни пречки от държавната администрация и големия брой постановления и разпоредби.
В по-краткосрочен аспект може да се почувства резултатът от решенията какво да прави България с малкото суровини, с които разполага. Досега, по отношение на нашите суровини сме като държава от Третия свят – тези суровини излизат необработени извън българска територия. Това може много бързо да се регулира – да се направят стъпки да се възстановят някои от производствата ни. Например – редица европейски държави (Германия, Холандия, Франция) обявиха, че се стремят изцяло да залагат в средносрочен аспект на електромобили. България има изключително голям опит по отношение на производството на акумулатори, притежаваме и суровини. Освен класическите оловни акумулатори, България има и разработки за цинко-никелови акумулатори, които ще бъдат по-добри от литиеви акумулатори. По отношение на използването на акумулатори е много важно те да са рециклируеми, което при литиевите акумулатори е невъзможно.
Застъпвате тезата, че без институционален ред няма как в България да има икономически, социален и дори духовен напредък. Означава ли това, че според Вас първият приоритет на България трябва да бъде ефективна съдебна реформа?
Не само съдебната система. Просто държавата е отстъпила от много неща. Въпросът със съдебната система е много сложен, защото някои се опитват да я моделират отвън. Голяма част от работещите в съдебната система са добри професионалисти и много добре подготвени и ако те бъдат окуражени и подпомогнати да се направят желаните промени, нещата ще тръгнат. С външни разпоредби, както се правят сега някои опити, няма да има успех. Реформата на системата трябва да се направи със съвместни действия. Важното е държавната администрация да се обляга на хора, които са професионалисти и които желаят нещата да станават по-добре.
Откъде трябва да започне първо съдебната реформа – от институциите или от законодателството?
Чувал съм от юристи, че по принцип голяма част от нашите закони са доста добри, но тяхното прилагане невинаги се извършва по един добър начин. Следващото нещо – съществуват много закони, които са обрасли от допълнения. Голяма част от тези допълнения са почти изцяло лобистки. Явно е, че три-четири такива основополагащи закона трябва да бъдат преразгледани и направени по-прости за изпълнение.
Кои са тези закони?
Във "Възгледи за национални цели и приоритети за устойчиво развитие на България" юристите са ги подредили. Има една друга област, която е много важна – в България не е добре развито арбитражното правораздаване. Давам пример със Сърбия – преди няколко години там са приели закон, според който, ако имате недобросъвестен партньор, който не си изпълнява задълженията, е достатъчно да занесете в местния съд договора и да покажете, че той е некоректен – автоматично на този човек му се запорират всички сметки. В България такива дела, които могат да бъдат разрешени арбитражно, се точат с години и това спъва цялата съдебна система, която е претоварена.
Самата съдебна система също трябва да бъде реформирана, защото има съдилища, които са затрупани с работа – в София и в големите градове, а други са с недостатъчна заетост.
По въпроса със сектор "Сигурност" давате препоръка да се наблегне на превенцията. Какви реформи трябва да бъдат направени в сектора, за да се наложи политика на пренция?
Според мен в целия сектор "Сигурност" големият проблем е човешкият фактор – и във вътрешната сигурност, и в отбраната. Първо, социалният статус на служителите в двете структури е много нисък. Второ, в големите държави, всички, които работят в тези структури, усещат безусловната подкрепа на държавата. Затова тези хора са достатъчно отговорни към държавата – защото, ако си загубят мястото, си губят бъдещето – най-малко ще загубят хубавата пенсия. В България не е така. Трябва да се вземе модел, в който работещите в сектор "Сигурност" да знаят, че ако те са лоялни към държавата, и държавата ще е лоялна към тях и ще стои плътно зад тях. Сега не е така – погледнете протестите на полицаите, от тях се разбра, че те трябва да си купуват униформите, което, меко казано, не е сериозно.
Здравеопазването е друга жизненоважна област, в която реформите са належащи, но все не биват завършени. Кой е основният проблем там?
Във "Възгледи за национални цели и приоритети за устойчиво развитие на България" колегите, които писаха главата за здравеопазването, посочиха основните проблеми, но аз ще споделя и моето лично мнение. Със сегашното състояние на здравната реформа се наруши едно от основните правила на Хипократовата клетва – че лекарят трябва да бъде съпричастен към болния и да направи всичко възможно да му помогне. В момента не е така – цялата здравна система с т.нар. джипита, които са преотоварени от пациенти и бумащина, а освен това имат ограничения по отношение на необходимите медицински изследвания, не върви. Преди години, когато съществуваха поликлиниките, човек като влезеше в тях, се правеха всички необходими изследвания и пациентът получаваше веднага съвет какво да прави. Сега пътят е много сложен и объркан.
Освен това част от медицинския персонал доби много търговски подход. Съгласен съм, че неговият труд е много сложен и отговорен и медиците трябва да получават много, но някак пътищата, които си отвориха някои от тях, не са добри за обществото. Ще дам пример – т.нар. помощни материали т.е. медицински пособия като протези, други подобни пособия. Те струват в България многократно повече, отколкото в Румъния или в някои от други съседни страни. Затова лечението в България става много трудно за много хора. Погледнете и цената на лекарствата – колко струват в България и колко струват в съседните ни държави. Съществуват изкуствено издигнати бариери, които трябва да се намери начин да бъдат разчупени и нещата да влязат в нормалния си вид. Говорим за много тежки мерки, защото има много силен лобизъм – има вече изградени мрежи, които много трудно могат да бъдат пресечени, но е наложително!
Кой е по-правилният отговор за здравеопазването – частно-ориентирано здравеопазване или секторът да е изключително под държавна грижа?
Частното си има своите преимущества. Проблемът в момента е, че има много частни клиники и болници, в които се поставят собствени стандарти за обслужване, които не отговарят на възможностите на НЗОК и на хората. Така е и в цял свят – едно лечение струва едно, друго – друго. Нашата цел трябва да бъде насочена към това средностатистическият българин да бъде здравноосигурен и то напълно! Това може да бъде постигнато лесно.
В този ред на мисли трябва ли системата на клиничните пътеки да бъде зачеркната?
Тя трябва да бъде променена. Тя не беше замислена по добър начин. Тя позволява волности. Работата е, че някои клинични пътеки са нарочно създадени, за да свършат работа на някои определени лекарски съсловия.
Очаквайте утре, 12 септември, втората част от разговора ни с акад. Воденчаров.
Интервю на Ивайло Ачев
