И така, кипърците преглътнаха горчивия хап, изпитвайки национално унижение. Сега бъдещето им се вижда в мрачни краски. Кипърците са недоволни – техният малък народ беше принуден да се подчини на волята на голямата и немилосърдна Германия, пише „Файненшъл таймс”.
Местните вестници вече изобразяват канцлера на Германия Ангела Меркел като дива варварка, а министъра на финансите Волфганг Шойбле е наричан фашист, отдавайки се по такъв начин на антигерманските настроения, които преобладаваха в Гърция и Италия.
Но германофобията е несправедлива, тъй като за оказване на помощта в рамките на еврозоната отново в значителна степен ще платят немските данъкоплатци. И затова всички обвинения на Германия в неонацизъм, докато Германия раздава кредити за стотици милиарди евро на съседите си, вече са прекалени.
Въпреки това сега европейският вътрешнополитически дебат се върти около темата за засилването на германската мощ и нарастващото недоволство от същата тази мощ. В това се състои и историческият парадокс, тъй като основната цел на целия европейски проект, като се започне от 50-те години, се състоеше в това да се утвърди следната идея: независимо от цялата си мощ Германия е способна комфортно да съжителства със съседите си. В много европейски столици – и в Берлин, и в Париж, и в Брюксел – постоянно говорят за необходимостта от „европейска Германия”, а не от „германска Европа”.
Но след кризата в Кипър все по-отчетливо започнаха да се очертават контурите точно на „германска Европа”, тъй като в периода на кризата Европа се задвижва преди всичко от идеите и предпочитанията на берлинските политици и чиновници.
Безспорно в преговорите по кипърския проблем инициативата принадлежи на Европейската комисия, МВФ и Европейската централна банка. И все пак на всички беше ясно, че без участието на германското правителство нищо не може да се реши. Ключов представител на Европейската централна банка по време на цялата криза беше немецът Йорг Асмусен, а не италианецът Марио Драги, поради което именно германският акцент по време на кризата се слуша все по-силно и отчетливо.
Ръководството на Германия трябва да си зададе въпроса: Как се случи всичко това? По какъв начин европейският проект, който трябваше да постави край на всеки намек за конфликт между Германия и съседите й, доведе до възраждане на антигерманските настроения? И колко още ще продължи това противостояние?
Отчасти отговорът е такъв: тъй като сега рисковете станаха прекалено високи, Германия вече не се стеснява да отстоява своите национални интереси, а понеже оцеляването на единната европейска валута е под въпрос, то именно немските данъкоплатци най-много ще се бръкнат за различните фондове помощ.
Освен това германците са напълно способни да предложат ясно обяснение на кризисните явления. Според тях причината за кризата е финансовото разточителство и използването на дефектни модели на управление, а кризата може да се преодолее със строги икономии в съчетание със структурни реформи. Многобройните противници на мерките за строги икономии твърдят, че тази рецепта е опасна, но засега не са предложили алтернативен модел, който би могъл да грабне умовете на интелектуалците.
Така че тук следва да се говори по-скоро не за германската мощ, а за останалите европейски държави, които до неотдавна уравновесяваха силата на Германия. И се получава следната картина – правителствата на Испания и Италия отслабнаха, сблъсквайки се с финансови проблеми. Великобритания не е член на еврозоната, така че няма да я слагаме в сметката.
Има още една забележителна особеност на кризата – почти не чуваме мощния глас на Франция. Както знаем, Жан Моне, Жак Делор и други французи винаги са се гордеели с това, че Франция е съхранявала интелектуалното си лидерство в европейския проект.
За френските интелектуалци решаващо значение е придобила идеята, че Европа трябва да се задвижва от френско-германското партньорство. Този принцип намери въплъщение в решителните действия, предприети от бившия президент Никола Саркози с цел формиране на тесни партньорски отношения с госпожа Меркел. Самата мисъл, че Европа се движеше напред под управлението на „Меркози”, винаги отчасти е била илюзорна, но в крайна сметка тя подчертаваше стремежа на Франция да бъде в самото ядро на събитията.
Но при Франсоа Оланд изчезнаха дори най-малките намеци, че Франция е на едно ниво с Германия. Дори финландците са по-ангажирани в решаването на кипърската криза, отколкото французите. Отчасти президентът Оланд показа, че не одобрява призивите на Германия към въвеждане на мерки за строги икономии, въпреки че не предложи приемлива алтернатива.
Освен това Оланд не успя да установи нормални работни отношения с госпожа Меркел. А и френските чиновници престанаха да играят важната роля, която играеха по-рано в европейските дела. След като Жан-Клод Трише напусна своя пост, на кормилото на Европейската централна банка не останаха повече французи. Остана само един европейски комисар по вътрешната търговия – Мишел Барние, но неговата политическа тежест не е толкова голяма.
Дори германските политици се надяват, че всичко това е временно и след като нещата се успокоят и се формират новите структури на ЕС, Германия няма да има необходимост толкова ясно да подчертава своята значимост. Какво пък, красива мечта. Вярно, кризата в еврозоната още е далече от своя край и не е съвсем ясно какви нови структури на ЕС ще се появят след нейното приключване. Освен това не е съвсем ясно дали те ще отслабят, или напротив – ще укрепят силата на Германия.
В резултат Германия управлява всичко – тя подписва чековете, налага формирането на правила и тяхното спазване. И тази ситуация е опасна не само за Европа, но в крайна сметка и за самата Германия.
