Славян Стоянов е художник, фотограф, изследовател и главно действащо лице в редица популярни събития, свързани с българските традиции. Сред тях: Виртуалния музей на България, Фестивалът на шевиците, археологически разкопки и реконструкции, и много други. Стоянов гостува в рубриката ни "Пазачът на традиции", в която разказва за неговите проекти, паметта и пандемията. Ето какво заяви той:
Г-н Стоянов, разкажете повече за вашия "Фестивал на шевицата", който намира все повече почитатели; как го популяризихте, какво ще разкажете за него и как си представяте бъдещето му?
Разбирам защо ми задавате този въпрос. Фестивалът беше една наша рожба, в която влагахме огромни усилия. Направихме го с цел да популяризираме българската везбена култура. Той е по-скоро микро фестивал. Най-голяма посещаемост имаше третата година от провеждането му. Може би някъде към три хиляди посетителя и към двеста участника. Популяризирахме го както чрез социалната мрежа, така и чрез всички други дейности, които правим. Изложби и ревюта на автентични български носии, курсове по везба, лекции за семантиката в шевиците. Мои фотографски изложби и съвместна работа с редица регионални музей. Бъдещето на фестивала, колкото и тъжно да е и да ме боли към момента, не мога да си го представя. Съществуването му спря със започването на така наречената „нова нормалност“. Един подобен фестивал е изключително социално събитие. Той не може да съществува виртуално. Не може да съществува без хората, без изключително близкия контакт между участници и посетители.
Вие бяхте и едно от главните действащи лица за възстановяването на Кромлеха на село Старо Железаре - бихте ли разказали повече за него?
Борихме се години наред с бюрократичната машина. Направихме път до обекта. Наградиха ни за най-добър проект за спасяване на културно-исторически обект. Проведохме редица концерти и изложби в подкрепа на проекта. Безброй участия в телевизионни предавания. Стигнахме до разкопки и буквално седмици преди стартирането им всичко беше спряно. Бюрократичната машина поиска повече финанси отколкото имаме. Не е за разказване, абсурдите на които попаднахме. Как хора, на които им се плаща да правят това, което ние с дарения и борба вършихме, се опитват и от това да придобият цифри. Ако задълбая в тази посока се натоварвам. Няма да чуете нищо по различно от това, което до болка ви е добре познато за държавните структури и как и колко добре работят.
Често работите на терен с археолози, когато правите реконструкци ии възстановки - какво ще разкажете за работата си по последните обекти, как художник като вас и археолозите си помагат заедно?
От 2010 година съм част от екипа на Даниела Агре. Тези хора ме приеха сред редиците си с отворено сърце и през тези години сме си били взаимно полезни. Обикновено на терен, освен че рисувам реконструкции понякога, които са в помощ на научните трудове на археолозите, аз извършвам и техническото „заснемане“, което е също рисуване, но върху милиметрова хартия. Всеки разкрит пласт се нанася в съотношение точно от разкритото на терена върху хартията. Всъщност когато не правя това, върша всичко, което и останалите. От копане, до почистване, та ако щете и „оператор на тизгиря“. Така в моя край казват на металната количка, с която се извозва пръстта. Или както се казва, нищо от работата на полевия работник по време на разкопки не ми е чуждо.
През изминалата година започнахме един уникален не само за страната ни обект, но доколкото ми е известно има откривано нещо подобно само някъде към Кримския полуостров. Разликата е че тамошният обект се простира на 8 декара, а тук е на 16-18 декара. Става въпрос за огромна сграда от периода на римска Тракия, чийто вътрешен двор е бил опасан с над 100 мраморни колони. По средата на вътрешния двор беше разкрита кръгла храмова постройка. Проучванията са в самото си начало. Обектът се намира в землището на село Стройно, Елховско. Детайли за онова, което до момента е разкрито, има като информация в медиите и лесно можете да откриете при интерес онова, което археолозите са споделили. Част от моите реконструкции могат да бъдат видени и в постоянната експозиция на музея в Царево. Имах честа да участвам и при едни спасителни разкопки във Варна, където беше разкрит трети халколитен некропол.
Автор сте на проекта "История в шевици", свързан с тяхното задълбочено изучаване и популяризиране, извън най-простата им и първосигнална употреба за бърз национален маркетинг. Кое ги прави толкова специални и какво не знаем за тях?
Специални ги прави самото им предназначение. Везбената култура е съхранила в себе си поради консерватизма на селската култура праисторически идеи и сюжети. За мнозина това звучи невероятно, но това е така само на пръв поглед, защото не са запознати с елементите и мотивите, които присъстват в шевиците ни. Тяхното предназначение, най-общо казано, е апотропейно. Сиреч, да пази от зли сили. Но те са ползвани, като своего рода благословия върху носителя и ползвателя им. Да катализират плодородие, да държат тялото в здравина и способност да се репродуцира, за да продължава рода български. На въпроса какво не знаем за тях, не мога да отговоря в кратце. Те са необятна материя. Има някой български автори и етнографи, които пишат по темата в своите трудове. За мен, най-широко и детайлно ги разглежда изкуствоведът Юлия Боева. Аз също имам редица публикации по тази тема а и наскоро излезе от печат книгата ми „СЪРМАН – въпроси и отговори относно символа свастика и присъствието му в българската везбена традиция“. За съжаление поради световната ситуация ние не успяхме да издадем книгата така, както бихме искали. В момента може да се поръча единствено през фейсбук страницата, посветена на нея. Сами я разпространяваме.
Фотографирате и проучвате различни традиции в правенето на носии - кои са онези райони в страната, чиито носии са най-интересни за самия вас и защо? Какво може да ни разкажете още за носиите, отново извън различни "мейнстрийм" представи и употреби?
Да, това е вярно и е една от страстите ми. Оформихме нещо като малък екип с приятели, колекционери на носии, с които организираме събития, изложби и ревюта. Това са колекционерите Радослав Радков и Илонка Станкова. Радослав е жива ходеща енциклопедия по отношение на българските носии. Той притежава едно изключително ценно качество. Практик е. Познава носиите не само от трудовете на нашите етнографи, но и от местата и самите хора в различните ни етнографски региони. Често обикалям с него, когато мога и архивирам във видео и фотография. Опитваме се не само да популяризираме това, но и да извършваме образователна дейност, защото българинът може да се увлича по тази материя заради огънчето на корена, но не са много хората, които вникват надълбоко, поради което често ставаме свидетели на профанизиране. Илонка Станкова е другият колекционер, с който работим заедно. Тя е технолог по професия. Изключително способна в реконструкцията на повредени стари носии. Буквално съм бил свидетел на чудеса. Виждал съм да възстановява дреха, за която не съм вярвал, че е възможно. Питате ме кои носии са ми най-интересни. Това е като да питате човек с изразено родолюбие коя част от Родината му е най-любима или най-интересна. Не мога да отговоря на този въпрос. Ще кажа едно клише, но то е истина за мен. Всичко българско и родно, любя тача и милея!
В последните години често попадаме в някакъв, бих казал много изкуствен конфликт, в който сме убеждавани да си представяме две общности и двете много затворени в себе си. Едната - почитаща традиции, празници, с повишаващ се интерес към тях. Другата, иронизираща първата за спазването на обичаи, като да кажем скачането за кръста на Богоявление. Има ли някакъв действителен подобен конфликт и ако да, защо настъпи той?
Да, има такъв конфликт. Но питате човек, който е пристрастен. Конфликтът идва от агресивните бих казал опити за обезличаване. За изгубване на самоидентичността. Живеем в глобален свят. Глобализацията е една от причините за този конфликт. Всъщност, това е напълно целево действие и не е насочено само към българите. Нашата уникалност се състои в разнообразието. Заличаването на националната самоидентичност е деструктивно действие, което всъщност ще унищожи цивилизацията, такава каквато я познаваме към момента. И всичко, което ние сме в корена ни. Ние живеем и съществуваме, защото черпим от жизнените сокове на тези корени. Унищожаването и отсичането на корена ни убива бавно, но сигурно. Не ни убива като народности само, убива ни като цивилизация. Цели се в превръщането ни в една аморфна зомбирано сива маса, лишена от себеопределеността на рода. Това ИЗ-родяване е обречено на смърт. Ако успее да съществува отделено от корена си достатъчно дълго, то то ще се превърне в нещо, което няма вече човешки характеристики.
Народ идва от род. Когато рода се народи, се превръща в народ. Когато едно общество се обезличава или превръща в стерилно по един или друг начин, то спира да бъде народ.
Какво привлича самият вас в традициите и ви кара да се посветите изцяло на тях?
Аз не съм привлечен от традициите. Аз съм бил винаги част от тях и те от мен. Така съм възпитан. Посветил съм се на това с надеждата, че повече хора ще се осъзнаят и че това в нашия забързан, съвременен и все по-технологичен свят е последният им шанс да запазят човечността си.
При положение, че голяма част от работата ви е свързана с общности, "дишане навън", как ви се отрази и продължава да ви се отразява пандемията? И какво може да се каже за нея от позицията на човек като вас?
От прочетеното по-горе вече вероятно сте разбрали, че хора като мен са или изчезващ вид, или са тези, които ще оцелеят след като световната система се срине, защото тя неизменно ще се срине и ние живеем в самия й край. Не казвам, че света ще свърши, казвам, че ще се измени до такава степен, че няма да има нищо общо с това, в което живеем и познаваме от хилядолетия, за да се докараме до тук. Няма да ви заблуждавам. Пандемията, за която говорите, ни се отрази пагубно и продължава така да се отразява. Всичко, което имахме като бизнес аз и моето семейство спря рязко да съществува. Фестивал вече няма и лично на мен ми е трудно да прогнозирам кога ще може да го има отново. Въпреки това, ние продължаваме да се опитваме в тази лудница да организирам някакви дейности, някакви събития, които да дават надежда. Пандемията ме отдели за повече от година от семейството ми. Трябваше да изкарам пари, за да покрия онова, което затварянията ни отнеха. Синът ми имаше заведение, което изгуби. От шеф стана месар, който стиска зъби, защото срамна работа няма, за да може да изплаща онова, което дължи, защото с един замах на някой там, мечтите ни бяха смазани. Възниква въпроса дали съм се предал? Не, не съм, защото аз не се страхувам от смъртта. Ние хората сме смъртни същества, но за мен смъртта е преход. Това, от което истински се опасявам, е че хората заменят душите си, с надеждата, че ще запазят живота си. Тълкувайте го както решите.
Аз съм човек, който има вяра. Вярвам в ЖИВОТА, но не в „мъжделеенето в клетка“. Вярвам и че именно хора здраво вкоренени, здраво вклинени в дървото на живота, са тези, които ще дадат искрата за новото ни битие отвъд „новото нормално“. Ако щете разбирайте го и като любов към културата и традициите ни. Но имам предвид по-скоро старите методи на случване на нещата в битието човеческо. Не съм против технологиите, против съм, когато ги налагат като задължителни. Когато една технология е свободно избираема, тя служи на човека. Когато тя е задължителна, тя поробва човека, превръщайки се в средство за контрол. Вярвам убедено, че това, което се случва глобално, е предречено в редица свещени писания. Вярвам, че зад случващото се стои гениален зъл интелект, със своята „армия“, със своите „инструменти“. Вярвам, че човечеството загуби много в този допуснат пречистващ огън. Вярвам и че този зъл гений ще се провали. Вярвам, че всичко това ще се случи и финализира в близките 4-5 години.
