Елена Каменарова е съосновател на "Леб и вино" със съпруга си Яне Каменаров, където е вокал и свири на тарамбука. Елена е също художник и текстилен дизайнер на свободна практика, преподавател в "Школа по изкуства и естетическо възпитание", инструктор по традиционни танци и водач на танцова група Клуб "Леб и вино". Завършила е Националната художествена академия в София и е организатор на множество събития, свързани с традициите в страната. Сред тях: "Божик", "Гергьовден" в с. Спатово, "Кемене Симпозиум", "Първи Старовремски Неделен Събор Леб и Вино" и много други. Ето какво заяви Каменарова в разговор за рубриката ни "Пазачът на традиции".
С формацията ви "Леб и вино", изпълнявате различни старинни мелодии, но кое всъщност наричаме "старинна мелодия"? Кои са онези песни, които са останали съвсем непокътнати?
Старинна мелодия наричаме, не само „старата по давност“, музиката няма „срок на годност“ или бутиково-музейна стойност само заради година на създаване, а онази, която носи дъха на старинна естетика. Т.е. създаваното преди повече от 100 години, през епохи и времена на не-упадъчност на вкуса, развивано в малко или много „чиста среда“, разбирайте „почистена откъм нетипични за нея самата примеси“. Отново иде реч за естетика, а не за елементи сами по себе си. Една песен може да съдържа елементи и от съвремието дори, но да бъде в същата класическа естетическа насока, каквато е придобила през времето.
„Непокътнатите песни“ идват от „непокътнати“ естетически личности. В повечето случаи това са възрастни хора в отдалечени високопланински села, но наследили добра културна грамотност. Не е задължително „изоставеният човек“ да бъде носител на добра естетическа култура, както и „изостаналостта“ не дава гаранция за притежаване на информация от миналото, която е потребна и полезна. Още един факт, който не ни дава убеждението, че сме „на прав път“, е възрастта. Понякога сме откривали и по-млади (около 65-годишни преди 15 години) „носители на чистата традиция“.
Фотосесия в Огражен планина със зимни костюми
Как се намират самите старинни мелодии, доколко откриването им прилича на нещо като "археология на музиката"?
Откриването на песен или мелодия не е самоцел. Търсим личностите, а с личностите върви музиката. Музиката е емоция, умения, потребности, разбирания, общуване, история. Да, това е определено тежък археологически и антропологически труд, който изисква много време, търпение, критичност и самокритичност към свършената работа, и най-вече финанси. Пътуването из селата, организирането на събития за тези хора, посещението на техни поводи, общуването, превръщат цялото занимание в изковаването на „мрежа“ между всички тях, в която ставаш център, нещо като голямо семейство.
Изучаването на музикални примери, инструменти, танци, визуална и духовна култура, води неминуемо до „пътуване във времето“, разлистването на пластове от информация, подреждането ѝ като пъзел, анализирането ѝ.
Изпълнявате ги нерядко на инструменти, които са пред изчезване - например кеменето. Как се усвояват такива инструменти, за които вероятно дори няма учител? И също - как се купуват/намират?
Всичко, което изпълняваме, е на инструменти, които са изчезнали, бих казала, не само кеменето. Гайдата от поречието на река Струма, оригиналната тамбура, медната тарамбука, двоянката, едноставният кавал, местното сворче, са все екземпляри, невключени като разновидност в учебните програми, за съжаление. Усвояват се с много труд, наблюдение, свирене със стари майстори, доколкото ги имаше преди 15-20 години, проба-грешка. В общи линии - самообучение, без да знаеш откъде да започнеш и накъде да вървиш, утъпкване на път и изграждане на система, тъй като тези хора не са учили „по система“, а ние превръщаме техните знания, преминали през нас-в систематическо знание, доколкото ни стигат силите, в което да се ориентират други след нас. Започва се, като цяло, от изработката на инструмент и неговата правилна настройка.
Намирали сме много от инструментите по селата. Някои сме купували, много са ни просто подаръци, трети не сме успявали да вземем и реставрираме, затова сме ги „копирали“. Може би все още могат да се намират някъде, макар и да сме обходили и търсили доста, някои инструменти седят в долапи, мазета и шкафове на наследниците, без дори да подозират какво имат. Но дори и да знаят, не могат да ги съживят. Реставрацията на такъв инструмент е твърде специфично занимание, с оглед на различната музиколожка насока, неизследвана научно у нас.
Кадър от архива на SpiritOfBurgas
Има различни застъпници на различни подходи към музикалния ни фолклор. В единият вариант се търси нещо изцяло автентично; в друг - негови елементи отиват във всякакви посоки - джаз, електронна музика, етно рок; в трети - фолклор, който е подсладен за масова употреба и предизвикващ бързо умиление. Към кой подход принадлежите самата вие и какво ще кажете за останалите?
Ще отворя „четвърта графа“, и тя е нашата: просто опровергавам, изобличавам и анализирам несъстоятелността на термина „фолклор“. „Фолклор“ е западен термин, който описва тамошните занимания на простолюдието, лишено от образование, култура, имитационната версия на „високата култура“ през всички епохи. Тя е израз на първични нрави, първосигнална естетика, безцелна, изменчива според средата, времената и пр. Докато нашите открития, без да идеализираме местното наследство, ни позволяват да мислим, че става въпрос за наследство и натрупвания на култура, която е със значителна древност, праволинейност на естетическата рамка, почиствана, със смисъл и определено неизразяваща първосигнални нужди. Обратното у нас е популярно под термина „чалга“, т.е. „фолклор“, омекотено като израз. „Мъдростта“ винаги е приоритет, свойство и функция на личността, а не на тълпата. Тълпата не може и няма как да притежава „мъдрост“, и никога не е била мъдра. Може да се поведе след дадена личност, културата и познанията на последната, но сама по себе си теоретически философски погледнато, както и практически, не може да бъде приносител на каквито и да е знания, още повече с естетическа насока.
Докато на Балканите, единиците развиват културата, масата я преповтаря в същите рамки, тъй като става въпрос за съгласие с водеща ценностна система на общността. Може би наличието на общност с обща ценностна система, е причината културата тук да бъде създавана и напластявана през вековете като вектор, и да се счупи във време на упадък.
Ето защо наричаме явлениета, които изследваме „традиционна празнична култура от района на Мелник (с широк обхват)“, а не „фолклор“. Няма как да назовем тези феномени с едно, само по себе си, неадекватно понятие, което цели по-скоро минимизирането на отрицателната конотация на Запад, и неговото експлоатиране в туристическия бранш. И от друга страна неадекватността на понятието към местното приложение, имайки предвид как се развиват Балканите в културно отношение в последните 2500-3000 години и Европа с останалия свят.
Наличието на осъзнато преминаване от митологическата ера към философско мислене, а след това и монотеистична религиозност, като етапи, въплътени материално в целева културологична и естетическа рамка, ни дават право да съдим за местните налични артефакти на друга плоскост.
Какво бих казала за останалите подходи?
Те са частични, непълноценни, издават непознаване на развитие на естетиката преди всичко. А също така и непознаване на оригиналната музика, липса на контакт с нея за по-добро изучаване. У нас голяма част от музикантите разчитат само на записи, липсва им теренният подход, участието в събития, общуването със старите музиканти, разговорите с тях, съборите (селските, не за „нац. творчество“) и т.н. Нямам против никаква форма на претворяване на старата музика, стига да е адекватно на нейната конструкция, и стига да не претендира терминологически за неин заместител. Това предизвиква свръхсилно дразнение у слуховите ни сетива. Макар и да съм популярна в някои среди като „противник на обработения фолклор“, това са по-скоро легенди. Имам против припознаването на някаква композиторска разработка от соц-периода като „национална“. Съвсем друга тема е доколко голяма част от тези „умилителни творби“ са всъщност в руслото на традиционната музика.
Фото: Яне Каменаров
Какъв всъщност е проблемът при обработката на традиционната музика?
На една лекция в Художествената академия, на която съм горд възпитаник, проф. К. Дамянов (скулптура) посъветва мой приятел и колега, ако желае да разбере повече за собствените си естетически търсения, да занесе творбите си в Лувъра, да ги постави до Микеланджело и да види „дали ще издържи“. Интересен подход, който определено ни дава правилна информация къде се намираме в творчески план. Та, бих посъветвала същото всеки композитор или любител: Изслушайте „Танцът на рицарите“ на Шостакович, или „Островът на мъртвите“ на Рахманинов, например, и след това си пуснете някоя „обработка“. Със сигурност можете да повторите експеримента с „Nothing else matters” на Металика, „Tout le monde“ на Мегадет, „Леле, како“ на Контрол, Махавишну оркестра или парче на Тина Търнър. Тоест, нужно е да имаме културата и умението да ситуираме честно всяко наше „родно“ явление в редиците на световната култура и да преценяваме дали „издържа“. Не е добре да седим закотвени в национална гордост и гол патриотизъм, когато иде реч за местното наследство, тъй като би ни създало фалшива увереност в неговата реална стойност. Онова, което може спокойно да се постави на световната сцена естетически, без да бъде отнесено към някаква вълна на въздействие, без да е просто имитация или част от „чуждо влияние“, именно това е т. нар. „автентично“, само то има такива свойства.
Музиката, която презентираме (Формация „Леб и вино“) е звучала на откриването на сцената на Мюзик Спейс, на първия Спирит ъф Бургас, записан от Mtv, и съвсем спокойно стояхме пред редици метъл и рок-фенове, което се е случвало многократно. Свирили сме и в камерната зала в гр. Йена, където публиката е предимно на класическия им оркестър. Старинната музика има шанса да носи в себе си по-добри музикални схеми, които могат да послужат на всеки един композитор по света за творческо развитие и вдъхновение, без да го принуждават да ползва клишета.
Фото: Личен архив
Как си представяте, да го наречем така, "бъдещето на миналото"? Определени неща от традициите ще продължават да оцеляват, други, вероятно не.
Благодаря за красивия въпрос!
Бъдещето на миналото е както обичайно. И точно в това се корени разбирането за “традиция“, в оригиналния му контекст, а именно-проучване на останките, класификация, анализ, „поправка“ на счупеното и преценка кое може да се употреби занапред. В Европа се сещам само за Швейцария да процедира така. Тези хора използват правилно дори и реновиран военен мост, или стара капиталистическа жп-гара. Анализират конструкцията, проверяват здравината на обекта, реставрират пукнатините, обновяват функцията и доброто продължава да живее своя живот под друга форма. Не закотвят в музей, не срутват моста, който е преживял приливи на реката, не го заменят с нов, за да пропадне при първия порой. Това следва да се прави и естетически, но има нужда от грамотност и анализ на явленията. Не е труд, посилен само за нас, или за нашия живот. Ние правим това, което можем-анализ, почистване, и продължаване, сякаш времето и разрушителните естетически стихии не са помели тази музика.
В нея има „хляб“, но ако се репрезентира в дълбочината ѝ. Тя е извънвремева, с класически стойности, докосваща всеки един неизчегъртан интериорно-емоционално балканец. А е и нужно новите поколения да се образоват. Не да им се натрапва като задължителен „национален“ продукт, а като разбиране, като широка музикална култура.
Ще бъда честна и пословично директна, иначе не бих била Елена.
Ако си говорим за реалното бъдеще, тъй като дотук беше „идеалното“, не виждам такова. Ние сме на дъното на всякаква култура, а вече и под него. Съвременното ни общество, дори и онези, които декларират приоритет към нео-фолк-явленията (танцови школи, клубове и пр.) са с липса на чувствителност и слаба адекватност към поставянето на музикалните явления на глобалния тезгях, за да бъдат дисектирани. Т.е. липсва вкус въобще, способен на съждение. Първичността, чалгарството, низостта, обземат всеки един аспект от културната сфера, а грамотната такава е задръстена с отходния продукт на платената идеологическа пост-модерна пропаганда.
Сред такива явления, чистата класическа естетика винаги идва само по един начин през предходните епохи - спасителен пояс при пълен крах и обществена катастрофа. Та, ние работим, свирим и се трудим за „черните дни“, за тогава, когато родната общественост ще удари бездънието на дъното във всякакъв план, ще се пресити от пудрата, грима, захарността на заместителите на култура, ще се отврати от лъжовността на предлагащата „щастливост“ наркотизираща като въздействие съвременна продукция, и ще застане с вик „дайте ми някаква истина“. Някаква. Само отказът от пошлостта на лъжата, би довело нашенеца до обръщане към чистата родна култура, завещана от предците. На този етап е презадоволен и рецепторите му са обгорени и изпръхнали, загубили своята тактилност като свойство. Само когато се влачиш жаден из пустинята, можеш да подминеш лъскавата опаковка от рекламите на захаросани газирани напитки, пълна с Е-та, и да приоритизираш пиенето на чиста изворна вода. Друг начин - няма.
Фото: Личен архив
Приема се често, и с основание, че времето отсява най-доброто и погребва останалото; забелязвали ли сте обаче по отношение на фолклора някаква обратна аномалия - нещо да не е "оцеляло добре", а да има всички заложби да бъде познавано и ценено днес?
Времето погребва онова, което е ненужно за хората на даден етап. За съжаление, именно класическата култура в някои етапи е „ненужна“ за хората, поради съществуващите „ментета“, заместители, които подменят нейните функции. Човекът не се нуждае от автентичност, сиреч „истинност“. Жените са с изкуствени джуки и гърди, храната е с изкуствен вкус, приятелите са всъщност лицемери. Това са нуждите сега, които провокират и предлагането. Така е и с музиката - тя следва да провокира „национална гордост“, да хипнотизира, да екзалтира, да настървява еротически, да довежда до халюцинация, да отнася в друг свят, да провокира изкуствена приповдигнатост, да замества надеждата, да те меланхолизира, с една дума - да дрогира човека. А целта на старата музика е само една - да те отрезвява и подпомага „битката“ с гореописаните вредни състояния. Съвременният човек сам си скача в тигана, после заплаща купища средства за психотерапии, лечения и се чуди как да се отърве от сполетелите го „депресии“. Не е само музиката, за съжаление, цялата нова пост-модерна концепция за изкуство е изградена на принципите на трагедийните прийоми, вместо на класически. Изкуството шокира, измества възхитата от творчество към еднолична консумация на пиково гранично състояние. И тази нужда се популяризира, търси, жадува. Времето погребва онова, от което няма нужда. След като нуждата от трезвомислие и състояние на чистота на съзнанието, разумността, нормалността, са погребани под пръстта на „бъди емоционален“, „отдай се на чувството“, „изяви своята първичност“, „бъди щастлив“, т.е. слоганите на пост-модернизма, как да се ексхумира класическа стойност? Не само са заровени, ами и по-скоро се работи успешно за пълно деструктивизиране.
Събираме останките, дешифрираме казаното, и се опитваме наново да учим тази азбука на красивия човек.
Когато човек се пита защо традициите трябва да се запазват, може да изпадне в тавтология: трябва да се запазват, защото са традиции и толкова. Ще ми се да кажем нещо малко по-сложно от това обаче.
Е, този род настройка е популярен и е клише. Както казваше мой близък приятел в далечното минало „Нищо не трябва“. Нищо не трябва само заради себе си, в изкуството наричаме такива феномени „самоцел“ и „самодейност“, което е дълбока обида. Нужно е да структурираме целева насоченост, а тя минава през естетически инструментариум, дори и през етически. За какво ни е тази повторяемост? Традиция, означава да повториш, да продължиш, като глагол. За какво ни е да „пазим“ и повтаряме чужди грешки? Това със сигурност е недомислица, освен ако не пазим тази история и фактология с осъзнатата цел да се поучаваме, като митологическа сказка.
Пази се онова, което е базисно добре подковано, обосновано. Аргументирано като „полезно“ в глобален и извънвремеви мащаб във функционална насока. Чичовците Платон и Сократ, тъй са хортували. Защо следва да „запазим“ старинната музика?
Да се нагърбя апологически? Ще.
Старинната музика има възпитателен ефект, на първично ниво, чисто емоционално, тъй като е създавана с такава цел. Дори и да не ни „харесва“, харесването си е наш проблем, и не е обвързано с естетическо съждение на по-високо ниво. В повечето случаи се „харесва“ обаче. Съдържа по-древни музиколожки примери за творчески подход, които биха могли да ни предадат и урок по композиране, или практическо стихоплетство (поезията се е изпявала). Носи ни информация за насложения и провокиран да се развива музикален вкус в известни рамки. Т.е. има археологическа и историческа стойност, освен персоналните ползи. Мога да изброявам до утре, не е това целта. С една дума - полезно е, но само здравото.
От болната естетика няма нужда никой, освен временният ѝ консуматор, за да го задоволи мимолетно, когато е на „празен стомах“, сиреч „останал на сухо“ в собствен сос.
Кадър с авторите на международен музиколожки проект "Етно Ритъм" (музиколог Ерен Есгюл), архив и фотограф от самия проект
В последните години сякаш има увеличаващ се интерес към познаването на фолклора ни. На моменти това изглежда обаче и като реакция към, вероятно, някаква глобална умора. Казвам го защото традициите често минават и през конфликт: "пазете това", защото ще ни го вземат. Ще го вземе ли наистина някой?
Никой не ни взема нищо. Прилича на приказка за балканския зевзек, който и „сам да е на острово, па че/ке се заградим“. Преливане от пусто в празно. Оценяване и обезценяване на несъществуващи стойности.
Да, има някакъв интерес, а той е някак си комерсиален, в лошия смисъл. Продажнически, като към нивата на дядо ти, която искаш да замениш за добри финикийски знаци и сдадеш за новостроящ се МОЛ, а в същото време оплакваш „загубата на земята“. Т.е. не инвестираме в личното си развитие, а крадем и експлоатираме робски себе си, омаскаряваме собственото си наследство. Това е мисленето на „крадеца на дребно“.
Интересът е провокиран, а не е пораждан сам по себе си. Той не е отговор на нужда, не е отклик на глобални движения, нито е реактивност спрямо нападателен дразнител. Чисто и просто и нашата родна култура е част от провокираните, премислените и предначертани в световен мащаб естетически движения за популяризиране на субкултурни явления, като творчески еквивалент на масовия вкус на неграмотната тълпа. Те се финансират, рекламират, а за нашата почва се оказа именно упадъчните композиторски напъни от соц-а, рекламирани като „фолклор“, като „родно“ (ама, моля Ви - вижте рекламите на наденици, мляко, очаквам скоро и „завръщане“ на храненето на пода като „по-здравословно“ или ходенето във външен нужник като „екосъобразно“).
Тази вълна помете неграмотния ни роден потребител на всеядна стока, жаден за внимание. Консумирайки „родното“, сякаш консумираш „себе си“ като звезда. Изключително богата психологическа работа. Е, доста хора се възползваха от тези забежки, та се сътвориха арт-продукти, общества, полит-фракции и какво ли не.
Народът ни обедня духовно, мисловно, емоционално, интелектуално, дори и водещият му елит се впечатлява от евтините лозунги за „родното“, някак си потръпвайки с изкуствен трепет, когато зазвучи гъдуларско-пискливо-гайден трейлър с развят трибагреник. Всичко това е твърде евтино. Спекула с нещастието и неориентираната безценностна парадигма на цял народ.
Дълбоко разбирам водачите от миналото, възкликвали отрицателно.
Обичайно наричам персонажа „Ганьо“. Та, Ганьо си пази мускалите на гарата. Това е карикатурната ни действителност, докато сам ги пълни с масло от ГМО-рози.
„Развива се фолклор“ под формата на неточна зле интерпретирана музика, танц, традиционалност, заглушаваща оригинала, а си мислим, че светът се е затърчал да го краде. Не, светът не се интересува от това. Поради естеството на търсеното и презентираното от нас, контактуваме с колекционери на стара музика от целия свят, общества, школи и пр. С голямо съжаление бих казала, че точно преди пандемията преподавах във Франция на семинар, и нейтив-французи са по-близо естетически, слухово и двигателно до старата балканска култура, отколкото редовия играорец от големия град. Не, светът няма нужда от нашата отпадъчна субкултура, тя е само за мигновена и лична употреба, всекиму в неговия си заден двор. Светът би имал полза от това, което можеш да поставиш до неговите най-добри достижения, дори и в опърпан вид, и да „издържи“…
Интервю на Райко Байчев
