ТАНГРА
(български исторически роман)
първа част
ТОХОЛ
В годината шегор, месец вечем, 5916 българска година от създаването на света, 407 година по Христа, моят учител багатур-багаинът Баяр, след като надълго и нашироко ми обясни как да се държа като млад български воин и какво трябва да правя, за да не петня честта на рода ни, ми връчи една кожена торбичка и ми заръча да открия и събера една определена билка, която трябваше да се намира в степта. Познавах тази билка, тя растеше навсякъде около юртите и то в изобилие. Тя беше нужна за приготвянето на мазило, с което да се налагат раните на бойците от нашето племе.
Багатур-багаинът водеше бойната група на нашия род, която трябваше да вземе участие в двубоите, провеждани по време на големия събор на народа ни. Всяка година разпръснатите родове и племена на народа ни се събираха на едно място. Тук, освен всичко друго, воините от различните родове премерваха сили помежду си. Мястото за празника се определяше от кана ювиги и колобрите. Този празник трябваше да покаже на Тангра, че сме оцелели след зимата, че народът ни е силен и готов за битки. Това беше начин да се преброи армията ни, воините от различните родове да се опознаят, да се сплоти народът, а върховният владетел на българите да затвърди властта си.
На този празник народът се веселеше и се извършваха жертвоприношения към бог Тангра. Провеждаха се ритуални борби, битки и игри, които също се приемаха като жертвоприношения към нашия бог. Бях на седем години, за пръв път имах право да присъствам на събора и да наблюдавам битките отблизо. Докато слушах моя учител, преметнах кожената торбичка на рамо и се заоглеждах като жребец, който са оседлали и тръпне да потегли на път, но не знае накъде. Слушах думите на по-стария воин и гледах с широко отворени очи. Всичко, което виждах, ме караше да тръпна от вълнение. Ноздрите ми се свиваха като на чистокръвен жребец. Бях преизпълнен с желание и енергия, бях толкова щастлив, че не ме свърташе на едно място, исках да побягна, да препускам, да живея. Исках да се впусна в някакво приключение, да ми се случи нещо интересно, нещо което тумир да разказват вечер край огнищата. Копнеех някой ден името ми да остане втъкано в легендите на моя народ, да бъда най-великият воин, да побеждавам врагове, змейове, да воювам, да обикалям света…
– Хъмм… – прочисти гърлото си багатур-багаинът и с това ме върна към реалността. Той се беше извисил над мен и ме гледаше със свъсени вежди, явно изисквайки цялото ми внимание. Тъй като бях все още малък, единствената работа, която имах, беше да се навъртам около бойците и да помагам с каквото мога. Багатур-багаинът не би ме търпял, но тъй като разбирах от билки и можех да масажирам и помагам при рани и натъртено, бях високо ценен от него и от нашите бойци. Освен това чистех, готвех, носех вода, грижех се за конете, не се оплаквах и вършех всичко с огромно желание, само и само да имам възможност да бъда близо до хората, които обожавах – бойците от нашия род.
Нямах баща и майка и бях израснал при своя дядо, който беше шаман на нашия род. Благодарение на него знаех толкова много за билките и лечението. Той ме беше научил да познавам всички билки, да мога да разговарям с тях, да зная кога е най-добре да ги бера и как. Тъй като дядо ми като шаман следваше собствения си Път, който често се разминаваше с Пътя на племето, през по-голямата част от времето, когато не бяхме в поселението, багатур-багаинът ме държеше в шатрата си, където се грижеше за мен като за собствен син.
– Синко – повтори моят покровител, явно решил, че не съм го чул първият път, – отиди в равнината около лагера и набери от билката, след което по най-бързия начин ми я донеси! Побързай, защото бойците ни имат нужда от нея!
После ме погледна втренчено и каза:
– Помни, изграждането ти като воин започва от изпълнението на най-малките заръки! Не подценявай нито една задача, колкото и малка и незначителна да ти се струва! Върши нещата бързо и безупречно и знай, че от това зависи дали ще станеш велик воин, или ще си останеш най-обикновен боец!
Нямах нужда от повече подканяне. Благодарих за оказаната ми чест, сграбчих под мишница кожената торбичка и се втурнах да пресичам огромния стан, който се беше разстлал над степта като разлив на река напролет. Вървях към място извън стана, недалеч в степта, където бях сигурен, че билката я има в изобилие. Бях забелязал това място още преди да се настаним в лагера, когато пристигахме. Въпреки че бях видял билката, не бях сигурен, че все още ще е там. От дядо си знаех, че билките са като хората, не стоят на едно място. И като хората, те се движат, дишат, боледуват, воюват помежду си.
Като дете много обичах да ходя в една широка долина, която се простираше зад юртата на дядо ми. Там гледах как в различните сезони различни билки и цветя провеждаха своите битки. Напролет поникваха бели ситни цветчета, които властваха над долината твърде кратко, за няколко дни само. Отначало те бяха като сняг, после засипваха долината, а накрая като преспи оставаха само в слънчевите й части. Цветчетата бяха искрящи, толкова бели и нежни. После се появяваха жълти цветя, цветовете им бяха силни и издръжливи. Те се разпростираха над долината като велика армия, която превзема всичко по пътя си. Не, те не превземаха, а се държаха така все едно тази територия е тяхна. После някаква лилава „армия” се появяваше изпод земята и се опитваше да измести жълтите цветчета. Създаваше огромна територия като петно върху жълтия цвят. Битката продължаваше и през нощите, защото всяка сутрин границата между двата цвята се променяше и ту този или онзи цвят вземаше надмощие. Всеки ден наблюдавах това, което се случваше пред очите ми. Дядо ми заставаше до мен и ми разказваше за билките и болестите, аз обаче прехласнат наблюдавах битката между двете армии – жълтата и лилавата. Това бяха минзухарите. Лилавата армия като болест създаваше малки петна върху жълтата снага. След няколко дни отнякъде се появяваше синя армия, тя много приличаше на лилавата, но цветовете й бяха още по-големи. Докато един ден цялата долина не беше превзета от червения цвят на мака. Той беше висок, с крехко стебълце, но цветовете му се извисяваха над сините, жълтите и лилавите „воини”. За една вечер той разцъфваше и застилаше долината с кървава пелена. Нежните цветчета на маковете се вееха и ми приличаха на туг. Дори при най-лек повей на вятъра червеният килим оживяваше. Той беше като червена китайска коприна. Всичко беше толкова красиво, нежно и ефирно. Животът в долината можеше да се оприличи на битка, но в същото време беше толкова крехък и красив. Всеки път, когато наблюдавах маковете, изпадах във възхищение, защото си представях, че маковете са копията с конски опашки на нашите туглу.
Още тогава разбрах, че дори когато воюват и се движат, цветята го правят в границата на някаква територия. Долината беше тяхната Велика степ.
След маковете, долината биваше превземана от лалетата. Когато те се изтегляха, се виждаше, че от минзухарите бяха останали само грозни останки, които с нищо не напомняха, че тези цветя някога бяха властвали над долината.
Аз наблюдавах всичко това внимателно и със страст. Първият път бях като поразен и разказах за това на багатур-багаина. Той се замисли и каза, че и с народите, населяващи Великата степ, се случва същото. Всеки народ властва над степта и смята, че е по-силен от нея, че е вечен. Степта обаче е мъдра. Тя не вярва на никой от народите. Тя помни много като тях. Тя е древна и само се усмихва на техните детски викове, предизвикателства и претенции. И никога никой не бива да мисли, че е единствен, най-силен и вечен. Никой не е вечен. Вечна е степта, а степта е Тангра.
– Днес ние сме най-силните – ми беше казал учителят тогава, – но не бива да забравяме, че това е временно. Ще оцелеем не защото сме силни и не чрез силата си. Не може да бъдем по-силни от живота, кръговрата и времето. В степта оцелява този, който е мъдър. Ние сме силни, но мъдри ли сме? Ако сме мъдри, ще бъдем като степта, ще бъдем близо до Тангра и тогава ще ни има винаги. Мъдрият не иска да бъде най-силен. Мъдрият няма нужда да властва, той не се интересува от борби и битки. Мъдрият е като долината, за която ми разказа. Всички останали са армиите от цветя, които са привидно силни, но с времето силата им изтлява.
Всяка пролет ходех в долината и разбрах, че тази битка се повтаря година след година. Долината имаше собствена душа, собствен живот, тя като че ли дишаше чрез цветята и живееше чрез тези цикли.
Година след година наблюдавах битката между цветята, а дядо ми продължаваше да ми разказва за билките и болестите. Така разбрах, че дори когато хората живеят на едно и също място и гледат едно и също нещо, могат да виждат различни неща, все едно се намират в различни светове. Ето, в долината аз виждах армии, битки, различни народи, за мен тя беше светът като бойно поле, за дядо ми тя беше долина на билките, за някоя девойка тя би била най-прекрасната картина, а за конете просто паша.
Сега обаче аз бързах, за да изпълня поставената ми задача. Знаех, че трябва да бъда внимателен, защото моят учител следи всяко мое действие. Ако се представех добре, може би след няколко години той щеше да започне да ме учи, а някой ден и да ми позволи да взема участие в битките.
Не беше проста работа да пресека лагера, който народът ни бе построил. Българският народ беше многоброен и земите, които владеехме, бяха необхватни. Цялата необятна степ беше наша. Никой друг народ не можеше да се мери с нас по численост, територия или брой на воините. Лагерът ни се беше прострял на огромна площ и заемаше почти цялата низина. Отначало бързах и не обръщах внимание на шатрите, покрай които минавах, но постепенно се уморих и забавих крачка. Това ми позволи да се загледам във воините и хората, които минаваха покрай мен.
Изведнъж попаднах сред шатри, които не бяха български. Загледах се в лицата на воините, те бяха обезобразени. Дълбоки дири разсичаха лицата им и ги правеха да изглеждат уродливи и страшни. Само като ги гледах ме побиваха тръпки, а коремът ми се стегна на буца. Тези мъже бяха груби, силни и изглеждаха заплашително, но бяха някак недовършени. Косите им висяха като проскубана козина на бик. Това не бяха прически и плитки като нашите, а тук-там безразборно оставени да растат кичури. Скоро разбрах, че все пак в техните прически имаше ред. Кичурите коса те оставяха отзад, над челото и ушите си, а останалата коса бръснеха. Това караше главите им да изглеждат сплескани и деформирани. Черепите и костите им изпъкваха под тънката мургава кожа, заплашвайки да я пробият. Всички те бяха облечени с тънки кожени дрехи, под които прозираха силните им тела. За миг като че ли попаднах във вражески лагер. Забравих, че се намирам в нашата степ и в лагера на българите. Тези мъже имаха грозен гърлен говор, който ме караше да потръпвам.
Без да осъзнавам, настръхнах, превърнах се в звяр, който дебне, малко зверче. Бях виждал как се държи невестулка, заобиколена от кучета. Макар да беше дребна, тя беше силна и огъваше тялото си като лък, готова да се бори за живота си. Разбира се, най-накрая кучетата успяваха да я разкъсат, но… Забраних си да мисля за това какво се случваше с нея. Аз бях българин, не трябваше дори да си помислям за поражение.
Скоро отминах юртите на чужденците и продължих нататък. В този момент изпитах някаква лекота и въздъхнах с облекчение. Това, че хуните бяха тук, беше интересно и се случваше за пръв път. Обикновено на събора на българите не присъстваха други народи. Никой не биваше да знае колко сме силни, с колко воини разполагаме и какво е състоянието на армията ни. Бях толкова впечатлен от обезобразените, сурови и страшни лица на хуните, че чак когато ги отминах, се запитах защо са тук.
Когато стигнах до центъра на стана, спрях и се загледах в това, което правеха група воини. Те подготвяха игралното поле, върху което щяха да се проведат двубоите между воините от различните български племена и родове. Именно тук щяха да се проведат битките без коне. Игралното поле представляваше кръг, който беше очертан с бели обли камъни. В средата му беше забит дебел кол. На него беше закован кожен ремък, с който воините очертаваха кръга. Когато всичко беше готово, един гигант се отдели от воините, откова ремъка и го прибра. Знаех, че този ремък е специален и се използва за изграждане на бойни полета от поколения. Твърдеше се, че лично бог Тангра ни е изпратил знание за това колко дълъг трябва да бъде ремъкът и ни е научил как да изграждаме бойни полета за битките. Някои хора говореха, че този ремък не е от животно, а е от кожата на първия български кан. Исках да се приближа и да видя дали е така, но не посмях.
След като свали ремъка, мъжът отиде някъде и се загуби от погледа ми, но скоро се върна като носеше в ръката си туг. Изтръпнах. За мен вече нямаше съмнение кой беше този мъж. Гигантът беше знаменосецът на българите, най-достойният сред воините, този който носеше бойния ни флаг по време на битка. Туглу внимателно постави маждрака с конската опашка върху побития кол. Със страхопочитание погледнах дългото копие с блестящ връх и бяла конска опашка. То беше като естествено продължение на побития дървен кол. Върхът на копието се извисяваше нагоре и като че ли пробождаше синевата на небето. Лекият повей на вятъра развяваше бялата конска опашка, която, огрявана от слънцето, излъчваше светлина. Тази гледка ме накара да настръхна. Знаех, че това копие е водило народа ни в стотици битки, че под това знаме хиляди хора са загубили живота си, че то е било пътека за душите им към Тангра и водопад, по който нашият бог ни изпраща орендата си. Аз усетих орендата и тя ме накара да се почувствам по този начин.
Почвата около кола с копието беше прилежно отъпкана, за да дава опора на бойците и по време на битките те да не се подхлъзват, но в същото време правеше така, че когато бойците паднеха на земята, това да бъде болезнено и опасно. Така битката между воините, въпреки че беше без оръжие, щеше да бъде много опасна и близка до истинската битка. Тези битки бяха спомен от времето, когато народът ни е бил малоброен и за да не загиват много воини, споровете между две армии са се решавали в отделни битки между най-добрите.
До арената други воини приготвяха терен, върху който щеше да се проведат състезания по стрелба с лък от гърба на кон и борба върху кон. (Този начин на борене се е запазил и до днес. При киргизите той се нарича оодариш, а при казахите – аудароспак. Но все пак българската борба от кон е била най-близка до бузкаши, чиито предтеча е тя. Бузкаши е национална игра на Афганистан. Означава „коза”. Играе се с трупа на агне или коза. При българите отначало козата е била жива и се е движела. След това конниците са я стъпквали и умъртвявали. Двата отбора се борят за нея и се опитват да си я отнемат. Битката развива качества много близки до бойните. Има сведения, че тази игра е била практикувана от почти всички номадски народи. Съществуват легенди, че в редки случаи българите са играли тази игра с жив военнопленник, който в хода на играта бил умъртвяван и разкъсван.)
Стреснах се, от доста време се бях прехласнал и наблюдавах как воините подготвят бойното поле. Те правеха това съсредоточено, като че произнасяха молитва или извършваха жертвоприношение към нашия бог. Знаех, че те наистина се молят за душите на воините, които утре можеха да намерят смъртта си тук. В този момент, докато правеха това, те свещенодействаха и само малка част от тях беше в този свят, по-голямата им част се намираше в света на саракта и общуваше с Тангра. Те бяха толкова съсредоточени, че бяха в единство с нашия бог и аз виждах това.
Гледах как мъжете набиваха земята с пети, без да пропускат нито педя. Това беше нещо като боен танц и без да искам в главата ми „изплуваха” думите на някаква бойна песен, която бях чувал да пеят нашите воини. Тя обаче веднага се смеси с мрънкането и монотонното пеене на шаманите.
Мечтите, как някой ден ще участвам в тези битки като велик и непобедим воин, ме накараха да загубя представа за времето. Когато дойдох на себе си, слънцето вече се беше вдигнало високо и напичаше с неумолима жар. Без да забележа около мен се бяха скупчили доста хора, които наблюдаваха действията на воините, разговаряха за изходите от миналите битки и тръпнеха в очакване на зрелището, което предстоеше тази година. Повечето от тези истории бях чувал неведнъж, те се разказваха често, особено през дългите зимни вечери пред огнищата, но сега отново ми беше интересно да ги слушам, защото се намирах на мястото, където се бяха случили. Тук и сега тези истории звучаха по друг начин. Всички мъже около мен осъзнаваха, че утре, освен да наблюдават битки, ще станат свидетели на история, която воините ще сътворят пред очите им. А участници в тази история ще бъдат не само воините, а и всички хора, които са тук.
До този момент от живота си аз бях подготвян от дядо си, но не за воин, а за шаман. С прилежна упоритост запомнях всички думи, заклинания и отвари от билки, които той ми разкриваше. Цялото ни племе възлагаше надежди, че именно аз ще бъда следващият шаман. Шамани в племето и народа ни се раждаха изключително рядко. Много народи от поколения насам бяха загубили благодатта на Тангра да ги дари с шаман. При други народи дори да се появеше шаман, той беше слаб, защото връзката с предците шамани се беше загубила. Ние бяхме щастливи. Тангра ни даряваше с това единият шаман да предаде знанията си на следващия. Връзката при нас не беше прекъсвана от поколения. Шаманската връзка при българите не беше кръвна, а от избран към избран, това беше така, защото повечето шамани нямаха деца. Общуването с духовете и с великия дух – орендата, ги обсебваше до такава степен, че в повечето случаи те нямаха семейства. Шатрите им се поддържаха от цялото племе, а те само с една малка част от себе си пребиваваха в света на хората.
Въпреки че бях подготвян за шаман, когато виждах воин или имах възможност да се упражнявам с най-добрия воин от нашия род – багатур-багаина, едва сдържах вълнението си. Всеки път, когато се докоснех до оръжие, сърцето ми започваше да тупти толкова силно, че заплашваше да изскочи от гърдите ми. Така беше и сега. Забравих поръчението и това, че билката трябва да се набере рано сутрин. Забравих, че съм готвен за шаман и се отдадох на мечти как някой ден ще бъда най-великият воин на света.
Както стоях в центъра на тълпата, паднах на коляно и помолих Тангра да ме подкрепи и някой ден да ме направи велик воин. Не желаех да бъда шаман. Не исках цял живот да се занимавам с духовете на предците, да лекувам или да служа за връзка между българите и Тангра. Това беше работа за стари хора, аз бях млад, буйната ми кръв бушуваше във вените ми. След малко усетих, че бях стигнал твърде далеч в молитвата си и за да не ядосам дядо си, реших да я прекъсна. Едва сега си дадох сметка за дързостта си и се уплаших не толкова от Тангра, колкото от гнева на багатур-багаина, затова реших по най-бързия начин да изпълня поставената ми задача. С учудване установих, че тълпата около мен се беше сгъстила още повече. Тя ме притискаше и ме водеше в друга посока. Опитах да спра, но не можех. Всички вървяха към една огромна шатра. Досетих се, че това е аулът на кана ювиги. Едва пред шатрата, когато движението на тълпата се забави, започнах да си пробивам път сред телата. Доспехите и оръжията на воините около мен ме нараняваха, защото бях толкова малък, че мъжете въобще не ме забелязваха. На няколко пъти само бързината и гъвкавостта ми ми помогнаха да се спася и да не бъда стъпкан и осакатен. Борейки се за живота си, станах много по-активен и се ожесточих. Всички воини гледаха нагоре. Натам погледнах и аз, за да видя какво привлича вниманието им. Над главите на събраното множество видях дим. Отначало помислих, че може би е станал пожар. Любопитството ми се изостри до край.
– Какво става? – извиках с всичка сила.
Не получих отговор. Воините бяха устремили погледи нагоре към дима и явно не ме забелязваха. Отново извиках, но резултатът беше същият. След това се запромъквах със сила между краката им, все по-напред. Голяма борба падна, но накрая успях да застана най-отпред, пред първата редица на тълпата. Излязох със сила и се оказах пред някакъв воин, облечен с ризница и целият покрит с доспехи. Щитът, плочките на ризницата му и шлемът му бяха така излъскани, че отразяващото се в тях слънце ме заслепи. Воинът беше много едър, сравнен с мен беше като великан. Той стоеше напълно неподвижен, като изсечен от камък, и беше толкова съсредоточен, че дори не ме удостои с поглед. Най-много ме впечатли неговият меч. Той беше голям колкото мен и веднага предизвика вниманието ми. Знаех, че всеки воин според ръста и дължината на ръцете си има нужда от различен по дължина меч. Воинът беше гигант. Явно беше един от тиуните – личната гвардия на върховния български владетел. Това бяха най-добрите воини, които охраняваха лично кана ювиги. Всеки тиун задължително трябваше да бъде багатур и само те имаха право да сплитат трите си багатурски плитки в една.
Въпреки величието на воина и впечатлението, което той предизвика в мен, скоро вниманието ми беше привлечено от нещо друго. Там някъде пред очите ми гореше голям огън. Зад буйните пламъци във величествена поза беше застинал огромен воин с пълно въоръжение, отгоре наметнат с пурпурна мантия. Той беше толкова внушителен и величествен, че съвсем скоро забравих за тиуна. Ако тиунът беше луната, човекът, стоящ зад огъня, беше слънцето и караше всичко наоколо да бледнее. Като омагьосан вперих поглед напред и не можех да отделя взор от човека-слънце. Бях сигурен, че такава осанка можеше да има само един човек на света и това можеше да бъде само върховният владетел на българите. Освен това знаех, че пурпурна наметка има право да носи само той, защото това беше цветът на владетелите. Едва сега забелязах, че от едната му страна беше застанал възрастен воин, чиято плитка на обръснатата му глава беше съвсем бяла и излъчваше чудно сияние. Осанката на стария воин беше величествена и изразяваше гордост и достолепие.
От другата страна на кана беше застанал човек, който се различаваше от двамата велики воини не само по външен вид, но и по държанието си. Докато старецът и канът ювиги бяха застинали като истукани, другият човек се движеше. Неговите жестове ме впечатлиха, те бяха меки и завършени, като танц. Личеше си, че всичко, което прави, е добре премислено. Всяко негово движение беше много точно и координирано, очевидно повтаряно хиляди пъти. По всичко си личеше, че именно този човек владее в пълнота церемонията и познава нейната същност и дълбок вътрешен смисъл. Човекът свещенодействаше с всяко свое движение и това се виждаше.
След малко, когато другите двама се раздвижиха, се видя, че за разлика от неговите, движенията им бяха остри и отсечени. Те по скоро наподобяваха сечене с меч, докато движенията на човека, който явно беше колобър, бяха съвършени като танц.
Въпреки че не разбирах и не осъзнавах на какво ставам свидетел, стоях и прехласнат наблюдавах това представление. Знаех, че да видиш кана ювиги със собствените си очи е чест, с която повечето българи не биваха удостоявани през целия им живот. Канът ювиги беше свещен, сакрален човек за нас българите. Той беше пряк потомък на бог Тангра и неговата кръв идваше директно от него. Върховният владетел на българите беше неприкосновен, никой не смееше да го заговаря, да го гледа в очите или да се храни в негово присъствие. Единствените, които имаха право да правят това, се наричаха „хранени хора” и те бяха елитът на нашия народ. Българският воин трябваше да се стреми да отговаря на кана ювиги по най-краткия, точен и ясен начин и никога да не се изправя пред него, ако канът не поиска изрично това.
Кавканът беше не по-малко свещен от кана. Той беше водил войската ни в стотици битки и всеки път беше излизал победител. Той беше воин, за него се разказваха легенди. Кавканът беше с прическа като тиун. Дългите му бели багатурски плитки бяха сплетени в една. Той беше стар, но всичко в него говореше, че е човек на честта.
Въпреки присъствието на кана и кавкана, за мое голямо учудване погледът ми най-много беше привлечен от колобъра. Колобрите бяха най-мистичната и загадъчна част от българския народ. Тях почти никой не ги виждаше. Те бяха секта, която присъстваше навсякъде в българския живот, но никой никога не ги забелязваше. Може би затова за тях се носеха толкова легенди. Само в изключителни случаи и бедствия колобрите се намесваха в живота на българите, но дори и тогава правеха това по деликатен и почти невидим начин. Само при някаква официална церемония и то много рядко можеше да се види колобър.
Той хвърляше в огъня треви и от тях цветът на дима, който се извиваше нагоре, се променяше. Толкова се бях захласнал по това, което правеше колобърът, че бях забравил кой съм и къде се намирам.
В този момент някой ме дръпна назад. Действието беше толкова силно и изненадващо, че загубих равновесие. След това, докато падах, се ударих в краката на воините. Те бяха твърди като изсечени от камък. В първия момент загубих ориентация и почти припаднах от болка. Докато бях на земята, почувствах силен удар и усетих как кожената торба изхвърча от ръката ми. Нечия силна ръка посегна да свали златния ми медальон. Имах го откакто се бях родил. Той представляваше сърна с извит назад врат. Копитата бяха подгънати под тялото й, а рогата се проточваха над гърба на животното. Между краката на сърната се намираше знакът на рода ми. Най-чудното беше, че родовата дамга, която беше поставена на златния ми медальон, не съществуваше сред другите българи и не се намираше на гърба на никой от българските коне, които бях виждал. Дядо не можеше да ми обясни това, както и защо нямам други роднини.
Медальонът беше най-ценното нещо, което имах. Той беше закачен на врата ми със здрава кожена връв. Ръката на моя нападател посегна да я скъса. Бях готов да се боря, нямаше да допусна някой да ми го отнеме. За мен той беше олицетворение на честта на моя род, чиито най-велик и прославен воин исках да бъда.
Воините не обърнаха внимание на това, което се случваше в краката им. Те леко се разместиха, но продължиха да гледат към кана ювиги и към церемонията, която се провеждаше пред очите им. Така ние двамата се биехме в нещо като каменна гора, стволовете бяха техните силни крака, а телата им, като короните на дървета, скриваха слънцето. Бързо успях да се окопитя от вероломното нападение и по най-бързия начин се изправих на колене. След това, без никакво забавяне, се обърнах към своя нападател. Той се оказа момче колкото мен. Огледах го и се опитах бързо да го преценя. Беше голям колкото мен и с физика като моята. Лицето му беше слабо и дълго, а ръцете и раменете, макар и даващи надежда някой ден да се превърнат в мощни и силни, все още бяха слаби и кльощави.
Бях изненадан от внезапността на нападението и от това, че не бях дал никакъв повод за него. Момчето, което ме нападна, явно беше хун, защото беше със смешна хунска прическа. Главата му беше обръсната до голо, но тук-там бяха оставени фъндъци от кичури коса на челото, над ушите и отзад. Прическата беше много смешна и изглеждаше така все едно някой е скубал косата на моя нападател. Когато тази прическа беше на главата на някой суров хунски воин с обезобразено лице, тя още повече подчертаваше уродливостта му и предизвикваше притеснение у всеки, който го погледнеше. Сега обаче, на главата на моя нападател с тънкото вратле, тя предизвика по-скоро насмешка у мен. Аз бях с традиционната за малките българчета прическа с гладко обръсната глава. След седем години щях да преживея изпитание, да получа истинското си бойно име и да бъда приет в българската войска като пълноправен воин. От онзи момент щях да имам право да нося българската прическа чамбас, която представляваше плитка на темето и старателно избръсната глава. По-късно, ако се прославех в битките и когато станех елитен воин, щях да имам право да си оставя три плитки на тила отзад. Тази прическа се наричаше багатурска. Единствено тиуните имаха право да сплитат трите си багатурски плитки в една мощна плитка отзад. Прическите при нас българите имаха сакрално значение и отразяваха мястото, което заемахме сред народа и армията ни. Единствено канът имаше право да носи косата си свободно растяща, без да я бръсне. Затова може би останалите народи ни наричаха „бръснатите глави”. Българите смятахме, че косата помага на воина да контактува с Тангра и именно през нея преминава орендата, когато е насочена към нашия бог и пак по нея се спуска низпослана ни от Тангра. Нашите воини смятаха, че конската опашка и воинската коса са най-добрите проводници на орендата.
