"Пролетта на емигрантите" на писателя Калин Илиев излиза през 2013-та година. Сътворена няколко месеца преди съдбоносните протести, творбата бързо си извоюва име, което медиите обичат и с което литераторите предпочитат да са внимателни: определението "пророчески роман".
Пророчески, защото описаните събития наистина напомнят за нашия свят - държавата Нулиа, емигрантите и политическата мафия, са образи, чиито прототипи ще разпознаете на мига. Но и литературен феномен, защото когато са създадени майсторски, художествените герои надживяват собствените си вдъхновители - фината разплата на изкуството с политиката. Решихме да публикуваме този роман: глава по глава. И да спазим една традиция от зората на вестниците - литературните творби да излизат като подлистници. Всеки петък ще можете да намерите следващата част от "Пролетта на емигрантите" в Actualno.com. Списък с всички глави, публикувани до момента, може видите ТУК.
А ето и днешният нов откъс:
МАРТ МЕСЕЦ НА 2012 ГОДИНА
Както обикновено, и тази сутрин Теди изпи сутрешното си кафе, докато сърфираше във „Фейсбук”. По-голямата част от нейните приятели в мрежата бяха от Нулиа и този навик не само я поддържаше активна, но я насочваше, помагаше й да следи събитията в родната страна, спестяваше й часове за откриване на множеството съществуващи и изникващи сайтове и блогове, които я изненадваха със своето разнообразие и свежест.
Преди повече от двайсет години, когато Източна Европа бе залята от мощната вълна на така наречената „демокрация”, младото момиче, току-що завършило току-що история в университета, работеше като учителка в дълбоко провинциално село. Както пишеше в комсомолската й биография, родителите бяха обикновени, но будни хора, а тя беше сред отличниците на випуска. По-важното бе, че имаше силна интуиция и още по-силна амбиция – да се махне завинаги, не от селото, от страната, да живее в Европа. Помогна й случайността в лицето на един блед, самотен, значително по-възрастен от нея холандец от нулски произход, който живееше в Женева и беше дошъл тук да нагледа дядовите си имоти. Срещнаха се случайно пред селското училище и усмивката му я омагьоса, а луничките й просто го довършиха. По-късно той й призна, че тайно се е надявал да си намери нула, за която да се ожени. Бил пленен от грациозността и миловидността й, от топлите кафяви очи и русата й коса, но това с луничките, тези нулски пастелни точици на още по-пастелното й лице, това не си е представял и в сънищата.
След два месеца Теди напусна работа.
Година по-късно вече бяха женени, а родителите й дълго време след това я гледаха накриво, не заради това, че е се е оженила бременна в четвъртия месец, а че трябвало да разберат за това от съседите.
Сега Теди беше истинска швейцарска гражданка, при това редовен преподавател в университета в Женева, синът й наближаваше осемнайсет, а с мъжа си отдавна се бяха разделили, като си останаха приятели.
Докато преглеждаше профила си във „Фейсбук”, тя първо забеляза съобщението на Боби.
Той беше компютърен специалист, живееше в Австралия, в красивия и влажен Брисбейн. Двамата с Теди се познаваха от университета. Боби завърши математика и едва ли щяха да се срещнат, ако не беше общата им страст. Бяха в един студентски клуб по рокендрол и докато се мятаха по дансинга и крещяха от удоволствие, станаха гаджета. Предричаха им, че ще бъдат идеалното семейство, като най-активно се изказваше по този въпрос една от приятелките на Теди, непрекъснато я подтикваше да се оженят, за да не го изпусне, имаше предвид най-вече финансовата страна на нещата.
Още като студент Боби разработи успешна компютърна програма за банкиране, която по-късно щеше да продава по целия свят, а това разбира се щеше да го направи достатъчно заможен.
Теди много добре разбираше какво говори приятелката й, но така или иначе, докато се любиха, танцуваха, пътуваха на автостоп и тичаха по митинги, пропусна да му предложи, а може би очакваше той да направи това. Като типичен програмист, в житейски план Боби беше аутист, което го правеше лесен за прелъстяване. Точно това и направи приятелката на Теди, която преди това се постара да понакълве малко компютърни термини, да се информира за неговата разработка и бързо да започне да го ухажва, докато все още са заедно в университета. Инструментът й беше само един - ласкаеше самолюбието му на гениален програмист, призван да завладее света, но за това трябваше да намери правилната жена.
Няколко месеца само бяха необходими и Боби се предаде. Първо спря да посещава клуба, после разреди срещите си с Теди. Постепенно приятелката успя да го обсеби напълно и без да губи никакво време, само сред още няколко месеца, разписаха.
Тогава Теди се разплака за първи и последен път за мъж, раздели се и с двамата и завинаги спря да танцува рокендрол. Междувременно завърши университета и тъй като по онова време имаше разпределение, трябваше да отиде учителка на село. Прие го като наказание за собствената си глупост и непрактичност. Затова, когато съдбата неочаквано й предложи втори шанс в лицето на меланхоличния чужденец от нулски произход, тя нито за миг не се поколеба и постъпи като приятелката си. След няколко месеца се разхождаше с бъдещия си съпруг по романтичните улички в града на Русо и се учудваше колко бързо избледнява споменът за бившето й гадже.
Оттогава изминаха близо двадесет години. Теди си спомняше за Боби от време на време, спокойно, без омраза, може да се каже без някакви особени чувства. Обикновено това се случваше, когато някоя вечер, останала сама, синът й все по-често бе с приятели и се прибираше през нощите, си наливаше чаша нулско вино, продаваха го в няколко магазина в Женева, отпускаше се и оставяше машината на спомените да прожектира безразборно каквото й падне.
Най-неочаквано Боби й се обади сам. Не знаеше къде живее, нито с какво се занимава, но като опитен компютърен специалист се беше досетил, че тя най-вероятно има профил във „Фейсбук”. Отправи й покана за приятелство и тя прие. Тогава за първи път през нея, от горе надолу, премина пареща топка и се настани в корема й. Теди добре знаеше какво значи това – очевидно след толкова време Боби все още не й беше така безразличен, както си мислеше. При тази мисъл тя изпита странно чувство на обърканост и несигурност. Опита се да го премахне от себе си и без да си дава сметка какво точно прави, отиде до хладилника, механично взе почти пълната кутия с любимия й сметанов сладолед и го изгълта наведнъж – така правеше някога и родителите й не пропускаха да й направят забележка, същото правеше сега и синът й, но тя се опитваше да му спестява упреците си. Разбира се, стомахът я сви, но парещата топка отмина.
Постепенно двамата възстановиха връзка. Новите им отношения бяха регламентирани, Мрежата беше чудесен инструмент за поддържане на това деликатно равновесие. Когато той й поиска телефон или поне скайп, тя категорично отказа и наложи тяхното общуване да става единствено със съобщения във „Фейсбук”. Независимо от техническите ограничения, скоро Теди вече знаеше, че Боби е разведен, понатрупал излишни килограми,няма деца и макар и доста богат, е тъжен и самотен. Последното й прозвуча като закъсняла покана, в която се съдържаше неизвестност и заплаха. Теди не коментира състоянието му и се опита да бъде вежлива, но равнодушна. Отвърна му, че също е разведена, не е богата, но не е и самотна, чувства се прекрасно със сина си и ни най-малко не и липсва рокендрола. Боби веднага разбра, че негласната му покана е отбита, но не се отчая. Опита се да отвори тема за времето преди, като припомни някои приятни моменти, направи опит дори да се извини за грешката си, но реакцията беше повече от категорична. Теди му написа, че могат да продължат да поддържат връзка в Мрежата, както досега, от време на време и без да говорят за миналото. Наложи се да приеме условията й, беше сигурен, че в противен случай ще я изгуби отново. Известно време спазва наложеното статукво. Но една вечер, след като изпи повече водки и бири, й написа съобщение, че му предстои служебно пътуване до Женева и биха могли да се видят, макар и съвсем за малко, просто за по едно кафе. И двамата добре знаеха, че няма никакво служебно пътуване и резултатът в края на краищата беше, че повече от два месеца Теди не отговори на нито едно негово съобщение. Тогава, за да я принуди да му обърне внимание, Боби публикува във „Фейсбук”, публично, на стената, сърцераздирателно писмо. Получи веднага отговор и разбра, че отново е сгрешил. Не беше предполагал, че неговата бивша приятелка, която той познаваше като мило и чувствително създание, може да бъде толкова яростна, злобна и дори груба. В края на краищата постепенно започнаха отново да си пишат, като влязоха в ритъм, който не удовлетворяваше нито единия от двамата. Но им носеше чувство за сигурност. На Теди, че няма да преживее ново разочарование, а на Боби, че тя е край него и най-важното – че не е съвсем сам.
Първото съобщение, което тя прочете тази сутрин, беше неговото.
„Привет, „партньорке” – това бе единственият свързващ елемент от общото им минало, който тя му позволи. - Добро утро! Аз отдавна изпих обедната си бира, не излизам от къщи. При вас е зима, а тук влагата и горещината ме побъркват. Как си, хулиганът гони ли вече момичетата?... Напоследък разни патриоти ме атакуват непрекъснато. Зная, че го правят най-вече заради парите ми и не бих имал нещо против да помогна, стига да видя смисъл. А тука, като мисля, май че има смисъл.„
Теди добре знаеше, че Боби е щедър. Реши да му пише да не се поддава, но си даде сметка, че ще заприлича на едва ли не бъдещата му жена, която спестовно бди над техните общи авоари. Все пак й стана интересно какви са тези хора.
„ Добър ден и не прекалявай със студената бира, както нямаш сливици, направо ще те хване пневмонията. Ние сме добре, след малко тръгвам към университета… Какви са тези, които те преследват?”
„ Патриоти и ентусиасти, двамата са по-млади от нас, живеят в Париж и Лондон. И тримата се представят с никнейми – Радикалния, Дипломата, а дамата е Пророчицата, ще ги видиш в мрежата сред моите приятели. Според мен – интересни типчета….Знаеш ли какво, от нас двамата ти винаги си била човекът, който разбира от хора. На мен ми дай компютри, банки и програмиране, беше права, станах пълен аутист… Теди! Що не вземеш да ги прослушаш?”
Това донякъде звучеше като „Би ли ми изпрала ризата?”, но само донякъде. Затова тя му отвърна:”Може, защо не.”
„Ще почерпя – беше неговият отговор, – когато имаш време, свържи се с тях, в едно часово време сте. Хайде, тичай, че часът ти започва след 30 минути. Аз мисля да подремна следобедно. Чао!”
Двамата се сбогуваха и Теди се спусна по тесните калдъръмени улички, покрай фонтаните, към любимия си университет.
__
Калин Илиев е писател и драматург, чиито последни две книги "Морфо" и "Пролетта на емигрантите" се превърнаха в бестселър. Разказвани с дълбок литературен език, но с мощни политически послания, историите проследяват завръщане на емигрантите в измислената страна Нулиа (метафора за България, но не само).
Калин Илиев е известен още с пиесите "Ключът", "Пикльото", "Границата", "Как се гони страх", "Приказка за обърканото царство", "Приказка за края", "Голямата мама", "Максимално" - като драматург има 30 театрални постановки в страната и повече от 20 в чужбина. Текстовете му са превеждани на английски, гръцки, китайски, македонски, немски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, украински, френски, чешки.
