Пролетта на емигрантите: Глава 10. Интриги в Нулиа

"Пролетта на емигрантите" на писателя Калин Илиев излиза през 2013-та година. Сътворена няколко месеца преди съдбоносните протести, творбата бързо си извоюва име, което медиите обичат и с което литераторите предпочитат да са внимателни: определението "пророчески роман".

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа

Пророчески, защото описаните събития наистина напомнят за нашия свят - държавата Нулиа, емигрантите и политическата мафия, са образи, чиито прототипи ще разпознаете на мига. Но и литературен феномен, защото когато са създадени майсторски, художествените герои надживяват собствените си вдъхновители - фината разплата на изкуството с политиката. Решихме да публикуваме този роман: глава по глава. И да спазим една традиция от зората на вестниците - литературните творби да излизат като подлистници. Всеки петък ще можете да намерите следващата част от "Пролетта на емигрантите" в Actualno.com. Списък с всички глави, публикувани до момента, може видите ТУК.

А ето и днешният нов откъс: 

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си

Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио

ЮНИ МЕСЕЦ НА 2013 ГОДИНА

Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас

Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли

Два дни след неделната футболна среща, в кабинета на министъра на вътрешните работи се проведе секретно работно съвещание. На него бяха всички шефове на тайни, полицейски, гранични и митнически служби на държавата. В качеството на персонален участник с важно предназначение присъстваше и Заека, който се чувстваше особено горд, но и притеснен от участието си в тази мащабна операция.

Още веднъж той изложи своите наблюдения и представи папката със съществуващите доказателства за неочаквания и необясним бум от родни емигранти. Към папката добави и диск, за да може информацията по-лесно да бъде разпечатана.

Докато от техническия отдел правеха това, участниците започнаха оживена дискусия. Всички единодушно се съгласиха, че ситуацията е най-малкото тревожна и не пропуснаха да поздравят Заека за проявената бдителност и съобразителност. До един отбелязаха факта на неговото приятелство с министър-председателя и разтълкуваха това по единствения възможен начин – човекът, който стоеше начело на правителството, от ранна детска възраст е подбирал внимателно приятелите си. Предрекоха на Заека бляскава кариера, но той скромно седна на мястото си и се опита да бъде колкото се може по-незабележим до края на срещата. Това, което имаше, беше достатъчно, а повече тревоги не му трябваха, интуицията му нашепваше, че присъствието тук, намесата в такива важни държавни дела могат да донесат сериозни неприятности.

Малко по-късно всички бяха забили погледи в поднесените им папки с гриф”Строго секретно”. Министърът не беше пушач и стриктно спазваше забраната за пушене на обществени места, но когато забеляза, че някои от четящите започнаха да се разсейват, разпореди да донесат пепелници и още кафе.

Започнаха изказванията, първи, разбира се, говори самият министър. Като универсален бегач на най-различни разстояния, той можеше също така да артикулира дълго, без всякакви притеснения и връзки помежду им да сменя темите на разговор, както сменяше дисциплините в леката атлетика, неочаквано спринтираше, отново преминаваше в равен тръс, после се спускаше напред, сякаш правеше отсечка на бягане с препятствия, с лекота прекъсваше едно изречение и прескачаше в друго, като изоставяше по пътя си имена, факти, примери, а не рядко обръщаше посоката и със същия ентусиазъм побягваше назад, често объркваше всички, включително и себе си, но това ни най-малко не го притесняваше. Каквото и да правеше, той в същност винаги правеше едно и също – бягаше; не говореше, не мислеше, не се хранеше, не работеше, не почиваше, не спеше – непрекъснато бягаше, дори и насън продължаваше да прави същото и когато се събудеше, често краката му бяха отекли, сякаш беше обиколил земното кълбо. Но никога не се чувстваше уморен. Важното за него беше никога да не спира, да не го прекъсват и да има колкото се може повече фенове. Последната пристрастеност разви през годините, когато влезе във властта и тя бе толкова силна, че дори Вожда рядко го прекъсваше на публично място. Днес домакинът се ограничи в рамките на един час и както обикновено не каза нищо съществено, спря да говори, тъй като дългият му нос силно го засърбя. По време на речта му присъстващите си записваха, дори когато се чешеше.

След него взеха думата останалите, също не казаха нищо, дори и да имаше какво да кажат, не биха го направили, за да не конкурират шефа си. Накрая дадоха думата на Заека. Не познаваше обстановката и никой не беше го предупредил как да се държи, направи онова, което се очакваше от него – даде конкретни, ясни предложения за действие. Забеляза, че докато говореше, никой не записваше, досети се, че се е престарал, но беше късно.

Неочаквано, веднага след него на пистата на изказванията отново се спусна министърът, като точка по точка, от свое име, повтори казаното от Заека. Постара се, но за разлика от друг път, не успя да разсее усещането за „дежа вю”.

Както и преди, докато слушаха министъра, присъстващите усърдно записваха мислите на Заека – какво трябваше да се направи, за да овладее ситуацията в най-кратък срок. Първо, тъй като пристигналите емигранти само до този момент бяха повече от десет хиляди, да се проверят внимателно първите хиляда, логично бе именно сред тях да се крият организаторите. Второ, да се установи контрол над придвижването, контактите им и по възможност подслушване на разговорите и общуването им в интернет. Всички единодушно се съгласиха с думите на министъра и мислите на Заека, че водещите фигури винаги се броят на пръстите на едната ръка. Трябваше да бъдат открити именно те, имената, които най-често се повтарят, номерата, които най-често провеждат разговори, адресите и „Фейсбук” профилите, които имат най-много приятели.

До изборите оставаха близо трийсет дни. Срокът, който си поставиха за неутрализирането на организаторите, беше две седмици. По същото време трябваше да бъде внесен и гласуван закон, който да забрани гласуването на лица, живели извън страната през последната година. Като не можеха да гласуват и нямаше кой да ги поведе, емигрантите щяха да се върнат хаотично обратно, като скакалци при пожар. Не се изключваха известни стълкновения, но всички служби на държавата щяха да бъдат в пълна бойна готовност и бързо да ги ограничат.

След това министърът освободи участниците. Имаше важна среща с брокер на фирма за недвижими имоти, предстоеше му да си закупи нова лятна къща и искаше лично да я огледа.

Докато излизаше с бронираната кола от служебния вход, забеляза, че повечето от присъстващите в досегашната среща се бяха спрели на улицата и демонстрираха особено внимание към Заека, който видимо се наслаждаваше на неочакваната си популярност, макар притеснението все още да бе изписано на лицето му. Този човек очевидно ставаше опасен, скоро щеше да си повярва. Министърът беше сигурен, че присъствието му тук не бе случайно и след последното им спречкване Вожда вече мислеше за неговата смяна. Оставаше само да разбере как на практика приятелят му проведе днешната оперативка и рокадата можеше да се случи дори още преди изборите. Онзи вземаше решенията си мълниеносно, хаотично и всяваше шок и ужас в държавата, беше толкова непредсказуем, че самият искрено се изненадваше на постъпките си.

Обзет от дълбок гняв, пътникът в бронираната машина силно блъсна в темето шофьора, за да ускори. Докато пътуваха, мислеше само за едно – как час по-скоро да вкара Заека в капан, но така, че и неговият покровител да не може да го спаси.

...

На другата вечер, малко преди полунощ, пред лъскавата двукрила врата на нощен клуб „Пандора” се доближи странен тип на средна възраст. Облечен в костюм бордо, който никак не се връзваше с маслено зелената риза и бялата му вратовръзка, от пръв поглед личеше, че е с перука, която придърпваше несръчно и все не успяваше да разположи както трябва на главата си с очевидно неправилни форми. Черните очила на дългия му нос засилваха карикатурното излъчване, а фактът, че в тази гореща юнска вечер беше така навлечен, предизвикваше присмех и съчувствие.

Неколцината пушещи жени с голи гърбове и мъже по ризи с къс ръкав пред входа на заведението го погледнаха снизходително, някои се засмяха, подпийнали и шумни. Една позастаряваща проститутка се отдели от групата и доближи новодошлия, навярно решила, че най-после й е излязъл късметът и това е нейният човек, притисна се към него, извади цигара и поиска огън. Той силно я изблъска на далеч от себе си и начервената кокона шеметно полетя към посетителите, които изненадани се отдръпнаха. Тя се подхлъзна с високите си токчета на лъскавия мрамор и тупна право в краката на един висок и начерпен младеж. За да се изправи, се улови у младежа, като неволно отри лицето си в белия му панталон. Той изумено я изгледа, напсува я и също я изблъска, като тя едва се задържа на краката си. После мъжът изкрещя и впери бесен поглед в дегизирания, сочейки му червените ивици от червило върху скъпия си панталон. Навярно нямаше да се размине без произшествие, но точно в този момент от позлатената рамка на вратата изхвърча едър мъжага, който доближи новодошлия. Хвана го за бордото и бавно го повдигна от земята.

- Търкал ли искаш бе, костюмирания?!... Или да те охладя, че като гледам как си се навлякъл, направо си просиш пердаха!

Никой не чу какъв беше отговорът от другата страна. Бодигардът внимателно върна мъжа на земята, уплашено кимна и бързо потъна в заведението.

Групата от развеселени жени и мъже утихна и с любопитство зачака да види как ще се развият събитията. Почти никой не се изненада, когато след малко отпред излезе самият собственик.

Джокера беше един от най-богатите хора в страната. Наближаваше шестдесет, слаб и жилав, с изсечени черти на лицето и хитри, студени очи, които никога не се усмихваха, беше направил първия си милион от покер, още по времето на социализма. Днес беше царят на хазарта, притежаваше хотели и нощни клубове, като офисът му, по примера на героите от любимите му филми за мафията, беше в „Пандора”, истински луксозен замък на пет етажа. Говореше се, че предпочита да стои тук, защото страда от тежко и мистериозно заболяване, а в подземията на хотела, под самия клуб, има минерален извор, който облекчава болките му.

Собственикът вежливо кимна на човека в бордо и му посочи вратата, която бодигардът светкавично разтвори широко, а когато двамата влязоха, застана отпред с ръце на кръста. Посетителите се доближиха и някой го попита:

- Кой е тоя?

Бодигардът не отговори.

- Да не е от данъчните? – изказа предположение една от жените, но около нея се изсмяха.

- Пука му на Джокера от данъчни!

- Хайде бе, не ни мъчи, кажи кой беше този идиот?

Бодигардът продължи многозначително да мълчи, само острият му поглед към автора на току-що казаното даде да се разбере, че няма да толерира подобно говорене.

Тогава един от по-трезвите мъже реши да пробва друга тактика и тя се оказа печеливша.

- Да оставим човека да си гледа работата, пък и като го гледам, той също не знае нищо.

Бодигардът не издържа:

- Не познахте ли носа бе, кретени! – разбра грешката си и изкрещя: – Разкарайте се оттук! Чупката!

Повече никой не обели дума.

Домакинът и гостът му вече бяха в офиса, който се намираше в дъното на заведението, зад невидима блиндирана врата. Помещението беше боядисано в тъмни тонове, с тъмни килими, без никакви прозорци, като единственото светло нещо в него – огромният до тавана сейф от специална стомана, блещукаше в сребриста, призрачна светлина дори през нощта и собственикът често обичаше да стои така, в тъмното, и да му се радва. Двамата се разположиха удобно на черните кожени фотьойли с извити дръжки от абанос.

Никой не продумваше.

Гостът не издържа и махна перуката, после свали сакото, накрая и вратовръзката.

Джокера впери поглед в него.

- Накарай някой от подчинените ти да те научи да се дегизираш. Като те видях, щях да се пръсна от смях. Добре, че не се смея.

- Обущарят ходи бос, нали знаеш.

- Може и така да е, но министърът на вътрешните работи не бива да изглежда като герой от читалищно театро. Уиски, коняк, водка?

- Водка.

- Украинска, с мед и люта чушка, препоръчвам ти я.

- От любимите ми е. Навремето, когато баща ми работеше органите на Народната милиция, си я вземахме директно от съветското посолство. Сега има руско, украинско, да ги питаш защо се разделиха, като парадът пак се дирижира от Москва. Само трошат народна пара с тази излишни посолства, министерства и какво ли не.

Докато министърът на вътрешните работи говореше, Джокера вдигна телефона и тихо се разпореди. След малко се почука и той стана, отвори невидимата врата, излезе и се върна с таблата. Сервира чашите с водка и с доматен сок с елегантни и обиграни движения, очевидно бе, че е от хората, на които всичко им лепне.

- Наздраве! – каза домакинът.

- Наздраве!

Двамата отпиха.

Отново замълчаха.

Пръв се обади Джокера:

- Аз мълча по принцип, така ме е научил покерът. Но сега, така или иначе, ти трябва да ми кажеш – защо си дошъл?

- Не е за пари.

- Зная. Вашите хора идваха, искаха три милиона за изборите.

- Дал си им пет, щедър си.

- Не съм. Просто съм прецакан. Както всички останали.

- Винаги си давал.

- Така е, но такива като вас не е имало. Разтворили сте ей такива задници. По-добре да ви дам повече, отколкото да ми скроите капата.

- Внимавай какво говориш!... Дал си пет, защото си изръсил три и на опозицията.

- Повечето правят така… Зная, не си дошъл за това. Нито за момиче, нито за дрога.

- Откъде знаеш за какво не съм дошъл?

- Познавам те, проучил съм те… Слушам те.

- Искам специална услуга – рече гостът, на лицето му се изписа силно вълнение, замълча.

- Услуга значи? Специална?... Какво насреща?

- Същото.

- Дотук добре. Да чуя по-нататък.

- Премахваш един тип. Аз ти разчиствам пътя за планинските курорти.

- Глигана?

- Да. Зная, че ти пречи.

- Ако го арестуваш, на другия ден Вожда ще го освободи, оня яко му снася.

- Няма да го арестувам. Толкова хора си отидоха по един или друг начин.

- Започва да става все по-интересно. А другият – той какъв е?

Гостът подаде на събеседника си снимка.

- Приятел на Вожда, митничар. Познаваш ли го?

- Виждал съм го с вас, на игрището, идвах веднъж по работа. – Джокера помълча за миг. – Виж ти!... Много хора те подценяваха, но не и аз. И все пак, ще призная, изненадваш ме. Готов си да влезеш във война с най-силния човек в държавата. Даваш си сметка какви са рисковете, нали?

- Давам си сметка за всичко. Силата ни е в това, че ще бъдем неочаквани.

- Не е достатъчно.

- Какво още ти трябва?

- Хора. Не вярвам на никого. Когато разберат чий човек е мишената, ще се уплашат.

- Не бива да разбират. Той не е популярен. Когато после се вдигне шум, ще си траят, защото ще ги хване шубето.

- Защо твоите хора не оправят проблема ти? Тогава няма да се налага да правиш сделка с мен?

- Защото моите хора го знаят… Ще се договорим ли?

- Какви са сроковете?

- Вчера. Глигана ще го оправя веднага след изборите, дотогава ни трябва.

- О кей… Наздраве!

- Наздраве!

Двамата изпиха чашите до дъно и Джокера предложи:

- Искаш ли да те почерпя нещо по-специално?... На твоята възраст нямах празен ден, че и по няколко пъти. И днес съм корав, не се предавам.

- Бодигардът знае кой съм. Ще се разчуе.

- Ще си излезеш и ще си тръгнеш. На първата пресечка ще те последва кола с прекрасна украинска студентка. За да сме в тон с водката. После ми пусни есемес, да ми кажеш впечатленията си.

- Хайде да го отложим.

- Да не би да искаш момче? Няма проблеми.

- Не говори глупости… Просто съм изморен, напрегнато ми е, не ми е до това. Тръгвам.

Двамата се надигнаха от местата си.

- Остави тези перуки и костюми, ще те изведа през задния вход – предложи домакинът, после неочаквано хвана министъра за ръката, завъртя го към себе си и впери поглед право в очите му. – Връщане назад няма. Ако ме преметнеш, свършен си.

- Същото важи и за теб.

Джокера изпрати госта, върна се и отново седна на фотьойла. Помисли няколко минути, после вдигна сателитния си телефон.

- Ало, здравей. Искам да ми сготвиш нещо специално. Спешно е, гладен съм…. Рецептата ще ти дам лично. Чакам те.

После лично изнесе чашите навън, отпусна се на фотьойла и бавно притвори очи, по скулите му премина болезнена гримаса.

__

Калин Илиев е писател и драматург, чиито последни две книги "Морфо" и "Пролетта на емигрантите" се превърнаха в бестселър. Разказвани с дълбок литературен език, но с мощни политически послания, историите проследяват завръщане на емигрантите в измислената страна Нулиа (метафора за България, но не само).

Калин Илиев е известен още с пиесите "Ключът", "Пикльото", "Границата", "Как се гони страх", "Приказка за обърканото царство", "Приказка за края", "Голямата мама", "Максимално" - като драматург има 30 театрални постановки в страната и повече от 20 в чужбина. Текстовете му са превеждани на английски, гръцки, китайски, македонски, немски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, украински, френски, чешки.