Писмо XXIX
(Кроасе) Понеделник, един и половина часът
(12 септември 1853 г.)
Свят ми се вие от досада, обезсърчение и умора! Седях четири часа, без да мога да измисля нито една фраза. Днес не съм написал нито ред или по-точно, надраскал съм сто! Ужасна работа! Страшна мъка! О, изкуство, изкуство! Откъде дойде тази злобна химера, която гризе сърцето ми, и защо? Безумие е да се измъчваме така! Ах, дълго ще я помня тая „Бовари“! Имам чувството, че под ноктите ми забиват остриета, иска ми се да скърцам със зъби! Каква дивотия! Ето къде води това приятно, отбрано занимание литературата! Страшно ме затрудняват обикновените сцени и баналният диалог. Дяволски мъчно е да се пише за посредствеността, да се запазят нейният облик, форма, думи, а ми предстоят поне тридесет такива страници. Скъпо нещо е стилът! Отново пиша това, което написах миналата седмица. Вчера Буиле отряза две-три несполучливи места и имаше право. Трябва да преработя почти всичко.
Ти не си и помислила, добра, скъпа Музо, за разстоянието и за времето! Ако отидем в Жизор, ще трябва да прекараме целия ден във влака или в дилижанса. Два часа с влак до Гайон, един – от Гайон до Андели, още един, а може би и два – от Андели до Жизор, това означава пет часа; и още толкова за връщане – десет. За да се видим за два часа! Не, не! След шест седмици ще бъдем сами в Мант, и то за повече време (не обичам да виждам приятелите си за малко); защо да се срещаме само за да изживеем мъката от раздялата!
Знам какво означават за мен тези разходки – още не мога да започна работа след Трувил. Вълнувам се по две седмици, преди да тръгна на път. Необходимо ми е на всяка цена да заработя и да ми потръгне, иначе ще пукна.
Боже мой, чувствам се унизен в собствените си очи от непокорното си перо. Трябва да го овладея като лошите заинатени коне. Затягат юздата силно, едва ли не ги задушават и те накрая отстъпват.
В петък научихме, че дядо Парен е умрял. Майка ми трябваше да замине за Ножан, но отново я заболяха гърдите. Днес ѝ поставиха пиявици. Това винаги ме тревожи. Смъртта на Парен не ме изненада. По-късно ще ми стане мъчно, познавам се. Събитията трябва да се отпечатат дълбоко в мен. Засега смъртта му само още повече усили непрекъснатото ми раздразнение, което все се мъча да преодолея, Защото то понякога надминава позволените граници. Затова е виновна непоносимата „Бовари“; отвратителен е този буржоазен сюжет...
Още един от нас си отиде. Горкият дядо Парен, виждам го в неговия саван, сякаш ковчегът му е пред мен, на масата ми; той гние пред очите ми. Не мога да се освободя от мисълта за червеите, които разяждат бузите му. Аз се простих завинаги с него, когато бях там последния път. От Ножан пътувах (за да дойда при теб) сам в купето; грееше приятно слънце. Пред очите ми се нижеха селата, които прекосявахме някога с пощенската кола през ваканциите заедно с цялото ми семейство и с мнозина вече умрели близки хора. Лозята, белите къщи, дългият прашен път, окастрените брястове край него – нищо не се е изменило.
Спомням си разходката в Понтоаз, за която ми говориш. Там видях най-очарователното момиченце на света. То играеше с бавачката си. Баща ми го огледа и предсказа, че ще стане великолепна жена. Дали е познал?... Колко смешно е всичко това!
Чудесна история. Госпожа директоршата на пощата пише името ти „Лоиза“. Остава да обърка и презимето ти и всичко ще бъде чудесно.
Завчера прочетох цял един том от татко Мишле, шестия том на неговата „Революция“, който току-що излезе. Има великолепни мисли, велики думи, правилни неща, почти съвсем нови. Но никакъв план, никакво изкуство! Не е ясно, не е спокойно, а спокойствието е характерно за красотата, както ведрината е характерна за невинността и добродетелта. Покоят олицетворява божественото.
Каква странна, странна епоха! Как смешното се слива с ужасното! Повтарям, там бъдещият Шекспир ще черпи ç пълни ведра. Има ли нещо по-великолепно от гражданина Ролан? Преди да се самоубие, той написва следната бележка, която намерили върху него: „Почитайте тялото на един добродетелен човек.“
Прощавай, вече е късно, камината угасна, студено ми е. Притискам се до теб, за да се стопля. Хиляди целувки.
Твой Г.
Откъс от Флобер и неговите "Писма до Луиз Коле"
