1
Мухата забръмча отново, заблъска се в стъклото на прозореца, утихна за миг и пак разпери криле, устремена навън.
Димитър Маляков отбеляза с чертичка върху корицата на тетрадката си поредния опит на насекомото да се измъкне от стаята на шести „г“ клас насред час по математика. Досега беше теглил тридесет чертички, на групички по пет. Драсна тридесет и първата. Мухата побръмча, побръмча и пак се умори. Стаи се в ъгъла на рамката – вероятно гледаше какво става на двора. Колко ли далеч може да вижда една муха? Сигурно достатъчно, за да установи колко хубав е този есенен ден – уж края на септември, а слънцето грее като през ваканцията.
Мухата забръмча и Димитър Маляков постави тридесет и втората чертичка. Искаше да разбере колко пъти това глупаво животинче ще си цапне главата в стъклото, докато схване, че измъкване навън няма.
– Отвори прозореца!
Учителката по математика и класна на шести „г“ клас Ана Добрева гледаше точно него и Маляков реши да не се прави на ударен. Стана, отвори прозореца и мухата излетя на чист въздух.
Добрева продължи урока. Разправяше нещо, което Маляков не разбираше, тъй като, увлечен в наблюдения, беше пропуснал обясненията ѝ. Погледна към черната дъска. Там още стоеше написано заглавието на урока – „Привеждане на дроби към общ знаменател“ и дефиницията. Преписа я механично в тетрадката си, след това я прочете още един път: „Две дроби привеждаме към 03, като намерим ОК или НОК на знаменателите и разширим тези дроби до дроби със знаменатели, равни на това ОК или НОК – НОК на знаменателите е НОЗ на дробите“. Нищо не разбра, но не се разтревожи. Камен щеше да му обясни урока.
Камен Тошков, председателят на отрядния съвет, седеше на средната редица, четвъртия чин. Живееше с Димитър Маляков в един блок, но в различни входове, и другаруваше с него още от малък. Маляков дължеше на Камен ако не всичките, то поне две трети от домашните си по математика.
Отварянето на вратата прекъсна занятията. Влезе директорът с някакъв висок, непознат мъж. Учениците се изправиха шумно.
Директорът представи госта, Христо Пангаров, бивш състезател от националния отбор по баскетбол, участвал в сто и две международни срещи, понастоящем треньор на децата и юношите в „Академик“. След това му даде думата:
– Деца – започна Христо Пангаров, – дошъл съм да запиша желаещите да тренират баскетбол. Не гледайте, че сега всички се увличат по футбола. Средният ръст непрекъснато се увеличава, следователно все повече хора ще гледат нагоре към коша, вместо да търсят топката в краката си. Баскетболът развива сръчност и бързина, помага за бързото израстване на височина…
На това място от речта Димитър Маляков вдигна ръка.
– …Аз бях най-ниският в класа – продължи Пангаров. – За една година пораснах с дванайсет сантиметра.
Маляков изпъна ръката си още повече и се заповдига нетърпеливо от чина си. Дванайсет сантиметра, охо, това никак не е зле! Сега в класа той се нареждаше на предпоследно място по височина и затова, а не заради презимето, му викаха Маляка. Ако този човек го вземе в отбора си…
Маляка се опита да срещне погледа на Пангаров, да привлече вниманието му, но Пангаров като че ли не го забелязваше. Продължаваше да говори. Притежаваше чаровна усмивка и дар слово, но Добрева не го слушаше. Подпряла гръб на прозореца, тя се чудеше как може току-така, посред час, да ѝ прекъснат урока. Знаеше, че за децата посещението на треньора е добре дошло. Слушаха го с интерес дори и тези, които в часовете ѝ винаги блееха нанякъде. Това я обиждаше.
Христо Пангаров се увличаше все повече и повече в красноречието си. Разказа колко много труд и постоянство ще се изисква от всяко дете, за да се нареди то в редиците на националния отбор. Със силата на художественото слово той пресъздаде някои по-интересни моменти от мачове в Милано, Мадрид, Сантяго, Мексико Сити и с това съвсем възбуди фантазията на всички.
– Какво е баскетболът? – провикна се той накрая патетично. – Преди всичко движение! А движението е в основата на живота. Баскетболът укрепва здравето, укрепва духа, създава силни мъже. Мъже ли искате да станете, или баби?
– Мъже! – изреваха в един глас момчета и момичета и вдигнаха ръце. В гората от ръцете ръката на Маляка се изгуби и той се изправи.
– Какво има? – попита го треньорът.
– Да ме запишете!
Пангаров тръгна към чина на Маляка. Спря се и го измери с очи. Маляка стоеше изопнат. „Дано ме избере, дано ме избере, дано ме избере…“ – повтаряше си той наум. Вярваше, че като желаеш нещо силно, то непременно се сбъдва.
– Да се разберем – обади се класната Добрева, – на ученици с посредствен успех няма да разреша да тренират.
– Ние и не приемаме – отвърна треньорът и продължи между редиците. – На нас слаби ученици не са ни нужни.
След това уточнение десетина деца смъкнаха ръцете си. Но не и Маляка. Той продължаваше да държи ръката си вдигната и да следи с очи Пангаров. Не му беше ясно записан ли е в отбора, или не. Изпитваше неприязън към класната си. Ако не го запишат, тя ще е виновна. Само се меси там, където не ѝ е работата. Какво значи „посредствен успех“? По математика имаше четири, пълно четири! По другите предмети получаваше и петици, и четворки, и тройки. Никой в класа не можеше да се похвали с по-шарени бележки от неговите. И една шестица се мяркаше дори – по физкултура. Шейсетте метра взимаше за 8 секунди, а на лост правеше слънце. Кой друг на негова възраст може да прави такова хубаво слънце! И въобще „слънце“ се прави само във висшите учебни заведения. А тя, Добрева, намеква, че е посредствен ученик, без да си дава сметка, че може да прекъсне едно блестящо спортно бъдеще още в зародиш.
Всъщност децата напразно държаха ръцете си вдигнати. Пангаров знаеше предварително за кого идва. Той имаше навика тайно да наблюдава децата в часовете по физкултура. Изброи имената на трима. Никакви възражения от страна на Добрева. Това вдъхна нови надежди на Маляка – и тримата не блестяха с успеха си.
Пангаров спря пред Камен. Изгледа го от главата до краката и обратно.
– С успеха как е? – обърна се той към Добрева и ѝ се усмихна. Тя беше не само млада, но и красива.
Добрева не отвърна на усмивката му. Гледаше го ядосано. След неговото посещение мъчно щеше отново да привлече вниманието на класа.
– Председател на отрядния съвет е! – отвърна тя недружелюбно.
– Името? – обърна се Пангаров делово към Камен.
– Камен Тошков.
– Добре дошъл в нашите редици, Камене. Утре, осем нула нула на игрището!
Добрева се пресегна, постави ръка на рамото на Маляка и го натисна да си седне, стига е стърчал. На Маляка му стана обидно. След избора на Камен желанието му да влезе в отбора нарасна многократно. Не беше вече работата само до баскетбола. Маляка вярваше, че в края на краищата под спортното небе на България ще се намери място и за него. (Миналия вторник вестник „Старт“ излезе с уводна статия „Под спортното небе на България“, което заглавие Маляка запомни, защото му хареса. Готова фраза за класно по български език! Сменящ „спортното“ с по-подходяща дума и готово. Например под литературното небе на България изникнаха такива поети като… Маляков имаше и други готови фрази в главата си, които помагаха бележката му по български да бъде твърдо пет. Ако не ги употребяваше, може би щеше да получи и шестица, защото иначе пишеше нелошо.) Болеше го обаче, че Камен е избран, ще ходи на тренировки, а той ще стои отстрани. Та с Камен не бяха се делили никога. И друго си мислеше Маляка – когато Камен играе някъде по света, той ще си стои вкъщи пред телевизора и ще го гледа – ако предават мача. Ами като свърши предаването? Ще се чуди какво да прави, а Камен ще се разхожда из непознати страни, пълни с толкова примамливи неща. Като онази змия например, която баща му донесе последния път от Франция. Съвсем като истинска. Сложиш я на стола на някой гост, той рече да седне и… Да носеше сега змията. Щеше да види Добрева.
– Лъчезар Пантев – каза треньорът. Добрева трепна, като чу името.
– Невъзможно – отсече тя. – Пантев е зле с успеха.
Лъчезар Пантев, дангалак с наболи мустаци, седеше на последния чин с наведена глава, пълна с тъжни мисли. Щом Добрева не разрешава, значи…
– Имам такъв случай – усмихна се отново чаровно Пангаров на Добрева, – слаб ученик, като започна да спортува системно, подобри успеха си. Въпрос на оросяване на мозъка. Това момче – посочи той към Пантата, – има отлични данни – бързина, отскок, рефлекс…
– Значи мозъкът му е достатъчно оросен! Нека благоволи сега да го използва за учене, пък после…
Лъчезар Пантев си помисли колко несправедлива е класната. Бележките, които беше получил от началото на годината, никак не говореха за добро оросяване на мозъка. Един добре оросен мозък не може да се разсейва така като неговия. Ето вчера по история например – разказваше им учителката за развитието на градовете по време на феодализма, а неговата мисъл се понесе над града и кацна край игрището по баскетбол. И като го извадиха на черната дъска – тройка! Да не говорим за позора по български език, вместо „Обрeдни народни песни“, чу „обедни народни песни“ и когато Станчовска го изпита, той заяви, че обедните народни песни се пеят за апетит.
– Той е талант! – натъртено повтори треньорът и Добрева обърна очи към него. – Да, да! Панта, стани!
Пантата се изтегли иззад чина с целия си ръст. Треньорът го посочи с ръка:
– Лъчезар Пантев ще стане национал, мога да твърдя това. Той ще донесе олимпийско и световно злато на България. От Пантев аз ще направя баскетболист номер едно.
Всички обърнаха глави към Пантев, или Пантата, както му викаха.
– Да – каза директорът, повече като размисъл, отколкото като съгласие. – Най-напред Пантев трябва да повиши успеха си. За останалото ще говорим след това.
Пантата наведе отново глава.
След като директорът и треньорът Пангаров напуснаха стаята, Добрева изтри дъската и написа следващото подзаглавие: „Сравняване на дроби с неравни членове“.
Пантата го преписа погрешно. Вместо „неравни членове“ писа „неравни крайници“.
Откъс от "Войната на таралежите"
