Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Откъс от „Сън в алени покои“, Цао Сюецин

26 април 2015, 17:57 часа • 9288 прочитания

Историята продължава тъй: след като Цин Джун умря, Баою се предаде неудържимо на горък плач, а Ли Гуй и останалите с огромни усилия го утешаваха и увещаваха, докле след дълго време най-накрая той се поуспокои, но и след като се прибра сърцето му тежеше от печал. Старата госпожа Дзя дари на семейството на Цин няколко десетки ляна сребро, освен другите дарове за приношения. Баою отиде да поднесе приношения. Седем дни по-късно изпроводиха покойника и го погребаха, за това няма да разказвам тук. Единствено Баою не намираше покой от скръбта ден подир ден, тъгуваше без мяра, ала нямаше какво да стори. Не зная колко дни минаха, докле горестта утихна.

Един ден Дзя Джън и другите дойдоха и съобщиха на Дзя Джънг:

– Работата по вътрешността на градината е завършена, старшият господар (Дзя Шъ) вече я видя, чакаме само Вие да я видите и ако откриете нещо нередно, да направим поправки, за да можем сетне да поставим хоризонтални надписи и успоредни стихове.

Като чу това Дзя Джънг, той се умисли и подир малко рече:

– Тази работа с надписите и стиховете ми се вижда мъчна. Ако трябва да сме справедливи, нужно е да поканим императорската наложница да ни подари теми. Ако обаче Високоблагородната не е видяла лично гледките, тя също няма как да ги изсмуче от пръстите си. А да чакаме височайшето посещение на Високоблагородната и чак тогава да я молим за стихове, като оставим толкова величествени пейзажи и толкова много беседки и тераси без дори един йероглиф за надпис, то даже цветята и върбите, хълмчетата и рекичките със сигурност не ще се покажат тъй очарователни.

Придружаващите го учени се засмяха отстрани, думайки:

– Почтеният господин право мисли. Позволете сега да Ви предложим следното: в никакъв случай не трябва да липсва нито надпис, нито стих, но и не трябва да се поставят окончателно. Днес бихме могли да съчиним формални надписи и стихове било с два, три или четири йероглифа за всяко място според изгледа, временно да ги напишем върху фенери по подобие на надвесени дъски или успоредни стихове, а като ни ощастливи с посещение Високоблагородната, да я помолим да избере сама. Не е ли това решение и за двете трудности?

Като чу това, Дзя Джънг рече:

– Хрумването ви не е лошо! Хайде днес да отидем да разгледаме местата и да помислим за надписите. Явят ли се хубави идеи, ще ги запишем, ако ли не са подходящи, ща повикаме Юцун и ще го помолим той да съчини.

– Ако днес Вие съчините нещо, това ще е прекрасно – засмяха се придружителите, – за какво да чакаме Юцун тогава?

А Дзя Джънг със смях отвърна:

– Не знаете вие, аз още от дете съм посредствен в съчиняването на имена и стихове за пейзажи и беседки. Сега съм на възраст, претрупан съм с държавни книжа и дела и умът ми е още по-далеч от съчинения, трогващи с възвишеността си и носещи чиста наслада на ума. Дори да измисля нещо, то неизбежно ще лъха на старомодна педантичност и напротив, ще накара и цветята, и върбите, и градините, и беседките да изгубят чар и всичко да стане отегчително.

– И това няма да попречи – отзоваха се придружителите. – Можем заедно да съчиняваме, след като видим местата, всеки ще предложи каквото може, красивото ще запазим, негодното ще отстраним, все някак ще се справим.

– Хрумването е добро – каза Дзя Джънг. – За радост днес времето е меко и топло, можем да отидем да се поразходим.

С тия думи той стана и поведе хората навън. Дзя Джън отиде пръв в градината да съобщи.

По някакво съвпадение тия дни старата госпожа Дзя често караше да водят Баою, погълнат от нестихваща тъга и покруса по Цин Джун, в новата градина за да се разтушава. Сега той тъкмо бе влязъл там, когато видя да идва Дзя Джън.

– Излизай час по-скоро – засмя му се той. – че господарят идва всеки момент.

Като чу това Баою, а след него дойките и момчетата-слуги се втурнаха като подплашени навън от градината. Тъкмо направиха завой и се озоваха току под носа на Дзя Джънг и компанията му. Да се скрият бе невъзможно, затова те само се дръпнаха встрани. Напоследък Дзя Джънг бе чул Дайжу с възхищение да говори за уменията на Баою да съставя успоредни стихове – въпреки че не му се нравеше четенето, момчето имаше някаква дарба в неканоничните жанрове. Затова сега той му нареди да се върне с тях в градината, понеже искаше да изпита уменията му. Баою не знаеше какви са намеренията на баща му, нямаше как – тръгна подир тях.

Още щом стигнаха входа на градината, там беше Дзя Джън с много прислужници, стоящи в очакване от двете страни. Дзя Джънг рече:

– Я затвори дверите на градината, първо ще огледаме отвън, пък сетне ще влезем.

Дзя Джън заповяда да затворят градината, а Дзя Джънг отначало огледа дверите, стоейки право срещу тях: те бяха съставени от пет крила, а над тях имаше двускатен, заоблен на хребета покрив с жлебовидни керемиди. Във вратите и прозорците на дверите имаше решетки, богато украсени с резби на свежи цветя, но не лакирани с киновар. Изящни стени от сиви керамични тухли, под тях стъпала от бял камък, инкрустирани с изображения на тибетски лотоси. Погледнеш ли отляво и отдясно, ще видиш белосани, светли като сняг стени, а под тях – каменен праг, нашарен от тигров камък. Всичко това бе далеч от показно-богаташкия вулгарен стил и Дзя Джънг се радваше. След това той нареди да отворят дверите и когато влязоха, пред очите им се изпречи стена от зеленина. Придружителите му рекоха:

– Красива планина, красива планина!

– Ако не беше тази планина – възрази Дзя Джънг, – още щом се влезе всички гледки на градината до една щяха да се открият пред погледа и от това цялата градина щеше да е безинтересна.

– Съвсем вярно – одобриха всички, – ако в гръдта си няма непристъпни хребети и дълбоки клисури, никой не би могъл да измисли всичко това!

След това поеха напред и пред взора им се явяваха зъбести бели скали – някои с вид на чудовища, други на диви зверове, легнали или изправени. Отгоре бяха изпъстрени с мъх или осенени от склонени над тях вистарии, а сред тях тук-там можеше да се зърне лъкатушна пътечка.

– Хайде да се разходим по тази пътечка – рече Дзя Джънг, – а ще се върнем от оттатък на излизане, така ще можем да разгледаме всичко.

И той поведе всички нататък, като сам се опираше на Баою, и те с криволичене влязоха сред планините. Той повдигна очи над планината и погледът му спря върху бял, огледално гладък камък – това бе място за надпис при входа. Дзя Джънг се обърна и със смях рече:

– Моля всички уважаеми да погледнат, какви най-хубави слова можем да запишем на това място?

Откъс от „Сън в алени покои“, Цао Сюецин

 

Евгения Чаушева
Евгения Чаушева Отговорен редактор
Новините днес