ПЪРВА ГЛАВА
Първото лице
Да си представим, че стоим върху главозамайващо висок небостъргач. Далеч надминал Вавилонската кула, той се издига над земята като чудовищен сталагмит, надграждан с по един метър за всяка година от човешката история. Точно над върха му, на височина триста километра, прелита Международната космическа станция. Докато мигнем, тя вече е отминала. Сега пристъпете към ръба на кулата и погледнете надолу. Тя е заобиколена от ореол светлина, бликаща от хиляди прозорци. Горните етажи са заети от апартаменти, осветявани от светодиодни лампи. Но надолу, като се спускаме все по-дълбоко във времето, естеството на светлината се променя. Очите ви привикват, докато кехлибарените флуоресцентни лампи отстъп- ват на газени лампи, а те – на несметно множество свещи.
Вече примижавате, но все пак съзирате меко сияние още по-надолу – стара светлина от десетки хиляди глинени лампи. Димът им обвива кулата, но още не сте стигнали до дълбините на човешката история. Вземате малък телескоп и със зеници, разширени от усилие да уловят древните фотони, виждате блещукащи огнища трийсетина километра по-долу. Те продължават до десетократно по-голяма дълбочина, чак до началото преди триста хиляди години. Пламъци играят и хвърлят сенки върху каменни стени, докато огънят изчезне и останат само безброй години мрак.
Времето е измамно. То може да тече стряскащо бързо или да пълзи тъй бавно, че да се усеща като бреме, измервано с ударите на сърцето. Всеки човешки живот е изпъстрен със спомени и пропит с представи за бъдещето, макар да съществуваме в постоянно изтичащото настояще. Ние се носим по потока на времето и не е по силите ни да излезем от него и да го погледнем отстрани в неговата цялост. Не е въпросът за броене и измерване. Съвременната наука може да изчислява с главозамайваща точност стойности от възрастта на Вселената до най-малкия измерим времеви интервал – Планковата секунда. Но да разберем истински мащабите на времето на еволюционно, планетно и космическо равнище, си остава почти невъзможно, както е било за първите геолози, зашеметени от догадките си за истинската възраст на Земята. Трудно е да възприемем миналото повече от три-четири поколения назад, което е пределът на „живата памет“ за повечето от нас. Още по-трудно е да усетим връзката си с по-далечните прадеди. Старите снимки нагледно показват как погледът ни се замъглява; а дори този архив от образи стига само две-три поколения назад. После навлизаме в царството на рисуваните портрети, което обвива миналото с още едно було на недействителност. А да разберем изумителния мащаб на „дълбокото“ археологическо време , е много, много по-трудно.
Развити са полезни умствени похвати, които хвърлят мост над тази бездна между нашето битие на еднодневки и дълбините на времето. Ако свием 13,8-те милиарда години съществуване на Вселената до един 12-месечен период, динозаврите се оказват смайващо близо до Коледа, а Homo sapiens се появява броени минути преди новогодишната заря. Но проектирането на времето в такъв осезаем мащаб не дава представа за безкрайните зейнали поредици от години. Изненадващите сравнения донякъде помагат: например между царуването на Клеопатра и стъпването на човек на Луната са изминали по-малко години, отколкото между нея и построяването на пирамидите в Гиза. И това са само последните няколко хиляди години, докато палеолитът, т.е. археологическият период преди последното заледяване, е още по- умопомрачителен. Скачащите бикове, нарисувани по стените на пещерата Ласко, са по-близо във времето до снимките в смартфона ви, отколкото до рисунките на коне и лъвове от пещерата Шове. Къде по тази скала са неандерталците? Те ни връщат във времето много преди пръсти да очертават зверове върху каменни стени.
Макар да е невъзможно да посочим „първия“ техен представител, неандерталците стават разпознаваема популация преди между 450 и 400 хиляди години. Нощното небе, надвиснало над тогавашните многобройни популации хоминини, е изглеждало твърде различно, а Слънче-вата система е била на светлинни години от сегашното си място в безкрайния галактически валс. Ако разгледаме средната точка на периода на съществуване на неандерталците – преди около 120 хиляди години, ще видим, че континентите и реките са като цяло разпознаваеми, но светът се усеща различен. По-топло е и океаните, набъбнали от разтопения лед, са наводнили сушата и са изтикали бреговата линия на много метри по-нагоре. В долините на Северна Европа бродят зверове с изненадващо тропически вид. Сумарно неандерталците са преживели цели 350 хиляди години, преди да ги изгубим от поглед – или поне техните вкаменелости и артефакти – преди около 40 хиляди години.
От тези огромни мащаби свят ни се завива. И не е само времето: неандерталците са се разселили и на забележително обширно пространство. По-скоро евразийци, отколкото европейци, те са живели от Северен Уелс до границите на Китай и на юг до пустините на Арабския полуостров.
Колкото повече научаваме за неандерталците, толкова по-голям обхват и сложност откриваме. Но опитът да проследим всичко може да ни обърка, понеже археологическите обекти са хиляди. Затова ще се придържаме към опорни точки – ключови обекти, които ни позволяват да сверим представите си с истинската неандерталска история, като същевременно дават и по-широк поглед върху необятното поле на изследвания. Някои от тях, като Абрик Романи в Испания или Денисовата пещера в Сибир, ни разказват за невероятни открития от ХХІ век. Други, като скалното убежище3 Льо Мустие в сърцето на областта Перигор в Югозападна Франция, предлагат хроники на живота на неандерталците, преплетени с историята на самата археология. Тук са намерени два извънредно важни неандерталски скелета, с които ще се срещнем по-късно. Освен това обектът съдържа каменни артефакти4, на което е наречена определена неандерталска култура – Мустерианската. Льо Мустие е свидетел на повече от век изследвания, домакин на поколения учени и дори средоточие на геополитическо напрежение точно преди Първата световна война. Но нашето познание за неандерталците не започва в Льо Мустие през 1914 г. Трябва да се върнем още пет десетилетия назад, до средата на ХІХ век.
