Преди катастрофата
Ноа Хоули
НА ПИСТАТА В МАРТАС ВИНЯРД чака частен самолет със спусната стълба. Деветместен „Оспри 700 Ес Ел“, построен през 2001 година в Уичита, Канзас. Трудно е да се каже със сигурност чий е. По документи собствеността е на холандски холдинг с адрес на Кайманите, но логото на фюзелажа е на „Гълуинг eър“. Капитанът Джеймс Мелъди е англичанин. Чарли Буш, вторият пилот, е от Одеса, Тексас. Стюардесата Ема Лайтнър е родена в Манхайм, Германия. Когато се омъжва за баща ѝ – лейтенант от Американските военновъздушни сили, майка ѝ е все още тийнейджърка. Местят се в Сан Диего, когато Ема е на девет.
Всеки има свой път. Всеки прави собствен избор. Как двама души се озовават на едно и също място по едно и също време остава мистерия. Качваш се в асансьора с група непознати. Возиш се в автобуса, чакаш на опашка за тоалетната. Случва се всеки ден. Да се опиташ да планираш местата, на които ще отидеш, и хората, които ще срещнеш, би било безсмислено.
През решетките на люка отпред струи мека халогенна светлина. Изобщо не прилича на острото флуоресцентно осветление в пътническите самолети. След няколко седмици, в интервю за списание „Ню Йорк“, Скот Бъроуз ще сподели, че в първото му пътуване с частен самолет най-много го е изненадало не широкото разстояние между седалките, нито пълният бар, а това колко уютно изглеждал интериорът, сякаш при определено ниво на доходите летенето е просто друг начин да си останеш у дома.
Вечерта на острова е приятно топла – трийсет градуса, с лек вятър от югоизток. По график трябва да излетят в десет вечерта. През последните три часа над пролива е натежала гъста крайбрежна мъгла и сега плътните ѝ бели пипала бавно пълзят над осветения асфалт.
Първи пристигат семейство Бейтман с островния си рейнджровър, бащата Дейвид, майката Маги и двете им деца – Рейчъл и Джей Джей. Краят на август е и Маги и децата са прекарали на острова целия месец, докато Дейвид е летял от Ню Йорк за уикендите. Трудно му е да се измъква за повече време, макар да му се иска. Работи в развлекателния бизнес, както е модерно да се нарича телевизията сред хората около него. Римско зрелище от информация и мнения.
Дейвид е висок мъж с глас, който стряска по телефона. Когато се запознават с него, непознатите често са изненадани отголемината на дланите му. Синът му Джей Джей е заспал в колата и докато останалите се насочват към самолета, Дейвид се навежда към задната седалка и нежно повдига Джей Джей от столчето, поемайки тежестта му с една ръка. Момчето инстинктивно обвива ръце около врата на баща си, лицето му е отпуснато от съня. Топлият му дъх изпраща тръпка по гърба на Дейвид. На четири Джей Джей е достатъчно голям, за да знае, че хората умират, но твърде малък, за да осъзнава, че един ден и той ще е сред тях. Дейвид и Маги го наричат перпетуум-мобиле, защото наистина се движи без почивка по цял ден. Когато беше на три, основното му средство за общуване бе да реве като динозавър. Сега е кралят на прекъсването, с безкрайно упорство задава въпрос за всяка дума, която произнесат, докато не му отговорят, или не го помолят да млъкне.
Дейвид затваря вратата на колата с крак, тежестта на сина му за миг го изважда от равновесие. Със свободната ръка държи на ухото си телефона.
– Кажи му, че ако спомене и думичка за това – казва той тихо, за да не събуди момчето, – ще го съдим дотогава, докато му се стори, че адвокатите падат от небето като жаби.
На петдесет и шест Дейвид е понапълнял, брадичката му е ясно изразена, а косата все още гъста. През деветдесетте се бе прочул като ръководител на политически кампании – губернатори, сенатори и един президент с два мандата, – но през 2000-та се пенсионира, за да поеме една лобистка фирма на Кей Стрийт. Две години по-късно застаряващ милиардер му предложи идеята за двайсет и четири часова новинарска телевизия. Тринайсет години и тринайсет милиарда корпоративни приходи по-късно Дейвид има кабинет с бронирани прозорци на последния етаж и достъп до фирмения самолет. Няма възможността да вижда децата си достатъчно. И двамата с Маги са на едно мнение по въпроса, въпреки че редовно се карат заради него. Тя повдига темата и той започва да се отбранява, макар вътрешно да е съгласен с нея.
Сега, на пистата, напира вятър. Все още на телефона, Дейвид поглежда към Маги и се усмихва. Радвам се, че съм тук с теб, казва усмивката. Казва: Обичам те. Но и: Знам, че отново говоря по работа, но не ми прави забележки. Казва: Важното е, че съм тук и че всички сме заедно. Усмивка извинение, в която има и парче стомана. Маги му се усмихва в отговор, но някак механично, тъжно. Истината е, че вече не може да контролира дали ще му прости. Женени са по-малко от десет години. Маги е на трийсет и шест, бивша учителка от детската градина – от онези, за които момчетата фантазират, още преди да са разбрали какво означава това – мания по женските гърди, споделяна и от бебета, и от тийнейджъри. Госпожица Маги, както я наричаха, беше весела и мила. Пристигаше всяка сутрин в шест и трийсет, за да се подготви. Оставаше до късно, за да попълва бележки и да поработи по програмата на занятията. Госпожица Маги беше двайсет и шест годишно момиче от Пиемонт, Калифорния, което обичаше да преподава. Наистина обичаше. Беше първият възрастен в живота на тези тригодишни хлапета, който изслушваше всичко, което имат да кажат, и ги караше да се чувстват големи.
Съдбата, ако решите да го наречете така, срещна Маги и Дейвид в балната зала на „Уолдорф Астория“ една четвъртъчна вечер през ранната пролет на 2005-а. Балът бе благотворително събитие за набиране на средства за образователен фонд. Маги беше там с приятел. Дейвид беше в ръководния комитет. Тя бе скромна красавица с рокля на цветя и синя боя, размазана по сгъвката на дясното коляно. Той бе опитна във флирта акула в двуреден костюм. Тя не беше най-младата там, нито дори най-красивата, но бе единствената с тебешир в чантичката; единствената, която може да направи вулкан от папие-маше и която притежава раирана шапка от кюнец като на Котарак Шапкарак, с която ходеше на работа всяка година на рождения ден на Д-р Сюс. С други думи, тя беше всичко, което Дейвид търсеше в една жена. Той се извини и направи първата крачка, разкривайки разстоянието между зъбите си с широка усмивка.
Десет години по-късно имаха две деца и къща на площад „Гейси“. Деветгодишната Рейчъл ходи в „Бреърли“ с още сто други момичета. Маги вече се е отказала от преподаването и си е вкъщи с Джей Джей, което я превръща в изключение сред жените с нейното положение – безгрижните съпруги на работохолиците милионери. Когато разхожда сина си в парка сутрин, Маги е единствената майка на площадката. Всички останали деца пристигат с произведени в Европа колички, бутани от момичета от Лонг Айлънд, които говорят по телефона.
Сега, на пистата, Маги усеща ледена тръпка и се загръща по-плътно в леката си лятна жилетка. Валмата мъгла вече приличат на бавно разстилаща се морска пяна, която се носи по пистата с търпението на глетчер.
– Сигурен ли си, че е безопасно да летим с това? – пита тя гърба на съпруга си, който вече е стигнал последното стъпало и Ема Лайтнър, стюардесата в стегнат син костюм с пола, го посреща с усмивка.
– Всичко ще бъде наред, мамо – казва деветгодишната Рейчъл, която крачи зад майка си. – Не е нужно да виждат, за да управляват самолета.
– Да, знам.
– Имат си уреди.
Маги се усмихва окуражително на дъщеря си. Рейчъл носи зелената си раница – вътре са „Игрите на глада“, барбитата и айпада ѝ, и докато крачи, раницата ритмично отскача от гърба ѝ. Толкова е голяма. Макар да е едва на девет, в Рейчъл вече се забелязват черти от жената, в която ще се превърне. Професор, който търпеливо изчаква да откриеш собствената си грешка. С други думи – винаги най-умната, но без да парадира, без да се изтъква, с добро сърце и звънлив смях. Въпросът е дали това са качества, с които е родена, или качества, покълнали в резултат на това, което се бе случило. В резултат на отвличането ѝ като дете. Цялата сага бе записана в снимки и думи онлайн – архивирани новинарски кадри в ютюб, стотици човекочасове ударни репортажи, складирани във великата колективна памет от единици и нули. Миналата година един нюйоркски автор искаше да пише книга, но Дейвид тихомълком я потули. Все пак Рейчъл е още дете. Понякога, когато мисли за всичко, което можеше да се случи тогава, Маги има чувството, че сърцето ѝ ще се пръсне.
Инстинктивно поглежда назад към рейнджроувъра, където Джил говори по телефона с екипа си. Джил е тяхната сянка, едър израелец, който никога не сваля сакото си. Хората с техния стандарт наричат мъже като него домашна охрана. Сто и деветдесет сантиметра, осемдесет и шест килограма. Има причина никога да не сваля сакото си, причина, която не се обсъжда от учтивост. Това е четвъртата година на Джил със семейство Бейтман. Преди Джил беше Миша, преди Миша беше специалният отряд от строги мъже в костюми, от онези, които носят автоматични оръжия в багажника на колите си. По времето, когато бе учителка, Маги би се присмяла на подобно военно нахлуване в семейния живот. Би казала, че е проява на нарцисизъм да смяташ, че парите те превръщат в мишена за насилие. Но това бе преди юли 2008 година, преди отвличането на дъщеря ѝ и агонията на трите дни, в които я нямаше.
Рейчъл спира на стълбата на самолета, завърта се и престорено помахва към празната писта като някоя кралска особа. Носи синя вълнена жилетка над роклята, а косата ѝ е прибрана в опашка с панделка. Доказателствата за травмите, които онези три дни може да са ѝ нанесли, в повечето случаи остават скрити – страх от тесни пространства, известно стъписване около непознати мъже. Но пък Рейчъл винаги е била щастливо дете весело дяволче със закачлива усмивка, и макар да не може да разбере как, всеки ден Маги изпитва благодарност, че детето ѝ не е изгубило всичко това.
– Добър вечер, госпожо Бейтман – казва Ема, когато Маги достига последното стъпало.
– Здравейте и благодаря – отвръща автоматично тя. Изпитва странна нужда да се извинява за богатството им, не толкова това на съпруга си, колкото своето собствено, абсолютната му неправдоподобност. Доскоро бе учителка в детската градина и живееше на шестия етаж в сграда без асансьор с две подли съквартирантки. Като Пепеляшка.
– Скот пристигна ли? – пита тя.
– Не, госпожо. Вие сте първите. Извадих бутилка „Пино Гри“. Искате ли чаша?
– Не точно сега. Благодаря.
Отвътре самолетът е образец на ненатрапчив лукс – контурни стени, обточени с лъскави дървени панели. Седалките са от сива кожа, разположени по двойки една срещу друга, сякаш за да намекнат, че полетът ще е по-приятен в компания. В кабината цари изискана тишина, като в президентска библиотека.
Макар да е летяла с него много пъти, Маги все още не може да свикне с подобна привилегия. Цял самолет само за тях. Дейвид поставя сина им на седалката и го завива с одеяло. Вече води нов разговор, този път очевидно сериозен. Маги познава по мрачната извивка на устните му. Под него момчето се завърта в седалката, но не се събужда.
Рейчъл отива до кокпита, за да разговаря с пилотите. Прави го където и да е – намира главния във всяка ситуация и започва да го върти на шиш за информация. Маги забелязва Джил до вратата на пилотската кабина, държи момичето под око. Освен пистолет носи електрошокова палка и пластмасови белезници. Той е най-мълчаливият мъж, когото Маги е срещала.
С телефон, залепен за ухото, Дейвид леко я стиска за рамото.
– Радваш ли се, че се прибираме? – пита, закривайки слушалката с ръце.
– Донякъде – отвръща тя. – Тук е толкова хубаво.
– Можеш да останеш. Вярно е, че ни предстои онова през уикенда, но иначе защо не?
– Не – отвръща тя. – Децата започват училище, а и аз имам среща с борда на музея в четвъртък.
Усмихва му се.
– Не спах много добре – допълва. – Просто съм изморена.
Погледът на Дейвид се спира на нещо зад Маги и той се намръщва.
Маги се обръща. На последното стъпало са застанали Бен и Сара Киплинг. Богата двойка, по-скоро приятели на Дейвид, отколкото нейни. Въпреки това Сара изписква, когато вижда Маги.
– Миличка! – възкликва тя и широко разтваря ръце. Сара прегръща Маги, докато стюардесата стои неловко между тях с поднос питиета.
– Скъпа! Роклята ти е прекрасна – казва Сара. Бен се провира покрай жена си и поздравява Дейвид с енергично ръкостискане. Той е партньор в една от четирите най-големи фирми на Уолстрийт, синеока акула в шита по поръчка синя риза и къси бели панталони с колан.
– Гледа ли шибания мач?! – пита той. – Как не успя да хване тази топка?
– Изобщо не ми го напомняй – отвръща Дейвид.
– Даже аз бих я хванал, а аз съм известен с двете си леви ръце.
Двамата стоят един срещу друг в някаква имитация на перчене, два едри елена, сплели рога просто заради удоволствието от битката.
– Загуби я на косъм – казва Дейвид и после усеща, че телефонът му вибрира. Поглежда го, намръщва се и започва да пише отговор. Бен бързо надзърта през рамото му, изражението му добива сериозен вид. Жените са заети да бъбрят. Той се навежда по-близо.
– Трябва да поговорим, приятелю.
Дейвид му маха да се отдалечи, все още пишейки.
– Не сега.
– Звънях ти – започва Киплинг.
Кани се да продължи, но Ема се приближава с питиетата.
– „Гленливет“ с лед, ако не греша – казва тя и подава чаша на Бен.
– Ти си кукличка – отвръща Бен и поглъща половината скоч на една глътка.
– За мен само вода – казва Дейвид, докато тя повдига чаша водка от подноса.
– Разбира се – усмихва се Ема, – връщам се след секунда.
На няколко метра от тях Сара Киплинг вече е изчерпала темите за общи приказки. Леко стиска ръката на Маги.
– Как си? – пита тя, сериозно и за втори път.
– Добре съм, наистина – казва Маги. – Просто... пътуването, нали знаеш. Ще съм щастлива, когато се приберем.
– Знам. Обичам плажа, но ако трябва да съм честна – доскучава ми. Колко залеза можеш да изгледаш, без да ти се прииска... знам ли – да отскочиш до „Барнис“?
Маги нервно поглежда към отворената врата на самолета и Сара улавя погледа ѝ.
– Чакаш ли някого?
– Не, тоест, мисля, че ще сме с един повече, но...
Дъщеря ѝ я спасява от необходимостта да продължи.
– Мамо! – казва Рейчъл от седалката си. – Не забравяй, че утре е партито на Тамара и трябва да ѝ купим подарък.
– Добре – отвръща разсеяно Маги. – Ще отидем до „Драгънфлай“ сутринта.
Поглеждайки зад дъщеря си, Маги вижда Дейвид и Бен наведени един към друг. Дейвид не изглежда щастлив. Би могла да го попита какво става, но напоследък съпругът ѝ е толкова далечен, че последното, което иска, е скандал.
Стюардесата минава край нея и подава на Дейвид водата.
– Лайм? – пита го тя.
Той поклаща глава. Бен нервно потърква плешивината си. Поглежда към кокпита.
– Чакаме ли някого? – казва после. – Хайде да тръгваме.
– Още един човек – казва Ема и поглежда в папката си. – Скот Бъроуз.
Бен поглежда към Дейвид.
– Кой?
Дейвид повдига рамене.
– Приятел на Маги – отвръща.
– Не ми е приятел – дочула разговора, се намесва Маги. – Тоест, децата го познават. Срещнахме го тази сутрин на пазара. Каза, че се налага да отиде до Ню Йорк, затова го поканих с нас. Мисля, че е художник.
Тя поглежда съпруга си:
– Показах ти някои от картините му.
Дейвид проверява часовника.
– Каза му десет часа, нали? – пита.
Тя кимва.
– Е – казва той, докато сяда. – Още пет минути и ще му се наложи да хване ферибота като всички останали.
През кръглия прозорец Маги вижда капитана, който стои на пистата и проверява крилото. Вглежда се в гладкия алуминий и после бавно се насочва към самолета. Зад нея Джей Джей се завърта насън с отворена уста. Маги оправя одеялото му и го целува по челото. Винаги изглежда толкова тревожен насън, мисли си тя. През задната седалка се вижда как капитанът се качва в самолета. Идва да ги поздрави – мъж с височината на футболен защитник и осанка на военен.
– Господа – казва, – дами. Добре дошли. Полетът би трябвало да е кратък. Има лек вятър, но иначе ще бъде спокойно пътуване.
– Видях ви отвън – казва Маги.
– Рутинна проверка – отвръща ѝ той. – Правя я преди всеки полет. Самолетът изглежда добре.
– А мъглата? – пита Маги.
Дъщеря ѝ прави физиономия.
– Мъглата не е фактор при модерни машини като тази – обяснява пилотът. – Стотина метра над морското равнище и ще я отминем.
– Тогава ще похапна от това сирене – казва Бен. – Да пуснем ли малко музика? Или телевизора? Мисля, че „Ред Сокс“ играят срещу „Уайт Сокс“.
Ема отива да пусне мача на бордовата видеосистема и в следващите няколко минути всички се подготвят за път, като се настаняват по седалките и прибират вещите си. Отпред пилотите проверяват инструментите преди излитане.
Телефонът на Дейвид отново вибрира. Той го проверява и прави гримаса.
– Добре – казва после, изнервен. – Мисля, че отпуснахме достатъчно време на художника.
Той кимва към Ема, която отива да затвори вратата. Сякаш по телепатия в кокпита пилотът пали двигателя. Предната врата е почти затворена, когато чуват мъжки глас:
– Чакайте!
Самолетът леко се раздрусва, докато последният пътник се качва по платформата. Маги усеща, че неволно се изчервява, в стомаха ѝ започва да барабани очакване. И ето го – Скот Бъроуз, около четирийсет и пет годишен, зачервен и леко задъхан. Косата му е рошава и е започнала да посивява, но лицето му изглежда гладко. По белите му кецове има засъхнали петна боя, мръснобяло и светлосиньо. На рамото му е преметнат тъмнозелен сак. В излъчването му все още се усеща полъх на младост, но линиите около очите му са дълбоки и изстрадани.
– Съжалявам – казва той. – Таксито не дойде цяла вечност и се наложи да взема автобус.
– Е, успяхте – казва Дейвид и кимва на втория пилот да затвори вратата. – Това е важното.
– Може ли да взема чантата ви, господине? – обръща се към него Ема.
– Какво? – за момент Скот е стреснат от безшумното ѝ приближаване. – Не, няма нужда.
Тя му посочва празна седалка. Докато отива натам, той оглежда интериора.
– Доста добре – казва.
– Бен Киплинг – Бен се надига, за да подаде ръка на Скот.
– Скот Бъроуз.
Вижда Маги.
– Здравей! – казва ѝ с широка топла усмивка. – Още веднъж благодаря.
Маги му се усмихва леко изчервена.
– Няма за какво – отвръща. – Имахме място.
Скот се настанява на седалката до Сара. Още преди да успее да си закопчае колана, Ема му подава чаша вино.
– О! – казва той. – Не, благодаря. Аз не... Може би чаша вода?
Ема се усмихва и се отдалечава.
Скот поглежда към Сара:
– Човек лесно свиква с това, нали?
– Абсолютната истина – казва Киплинг.
Двигателите започват да реват и Маги усеща как самолетът се движи. През тонколоните се понася гласът на капитан Мелъди.
– Дами и господа, моля, подгответе се за излитане – казва той.
Маги поглежда към децата си. Рейчъл е седнала с крак подвит под нея и преглежда песните в телефона си, малкият Джей Джей, свит в съня, отпуснал лице в детска забрава. Както в хиляди други случайни моменти всеки ден Маги усеща как в нея се надига порив на майчина любов, всеобхватен и отчаян. Тези деца са животът ѝ. Идентичността ѝ. Тя се пресяга, за да оправи още веднъж одеялото на сина си, и докато го прави, настъпва онзи момент на безтегловност, когато колесниците на самолета се отделят от земята. Този акт на невъзможна надежда, това рутинно опровергаване на физичните закони, които държат човешките същества долу, едновременно я вдъхновява и ужасява. Летят. Те летят. И докато се издигат през бялата мъгла, докато разговарят и се смеят, озвучавани от певците на петдесетте и белия шум от най-дългото батиране в историята, никой от тях няма идея, че след шестнайсет минути самолетът им ще се разбие в океана.
Откъс от "Преди катастрофата", Ноа Хоули
