Във всеки друг ден Джулиан щеше да го хвърли в кошчето за боклук. Или щеше да направи нещо по-добро – да го пусне в машината за унищожаване на документи на Сара. През дългата мрачна зима на пандемията, когато успяха да продадат само една картина, тя използва уреда, за да унищожи безмилостно част от набъбналия архив на галерията. Джулиан, който беше травмиран от този процес, се страхуваше, че когато Сара приключи с всички разписки и товарителници, ще дойде и неговият ред. Тогава щеше да си отиде от този свят във вид на тънки ленти жълтеникава хартия, отнесени за рециклиране заедно с другите отпадъци от седмицата. И щеше да се завърне в следващия живот като екологична чаша за кафе. Но той си мислеше, не без основание, че има и много по-лоши съдби.
Писмото, адресирано до Г-н Джулиан Ишърууд, пристигна в галерията един дъждовен петък в края на март. Сара веднага го отвори; бивш таен агент на Централното разузнавателно управление, тя нямаше никакви скрупули да чете пощата на други хора. Написаното в него я заинтригува и я накара да го остави на бюрото на Джулиан, заедно с още няколко маловажни писма от сутрешната поща – единствената кореспонденция, която обикновено му позволяваше да вижда. Той го прочете за първи път, докато още беше с шлифера, от който капеше вода, с разчорлени от вятъра прошарени кичури. Часът беше единайсет и половина, но въпреки това си беше постижение. Тези дни Джулиан рядко стъпваше в галерията предобед. Времето обаче му беше достатъчно, за да ядоса Сара, преди да се оттегли в тричасова почивка, посветена на обяда му.
Първото, което му направи впечатление в писмото, беше изящният почерк на автора му – някоя си мадам Валери Берангар, – какъвто не бе виждал от векове. Очевидно тя беше попаднала на неотдавнашната статия в „Монд“, в която се съобщаваше, че галерия „Ишърууд Файн Артс“ е продала картината „Портрет на непозната дама“ – маслени бои върху платно с размери 115 на 92 сантиметра от фламандския бароков художник Антонис ван Дайк – за няколко милиона лири. Мадам Берангар изразяваше опасенията си относно сделката – опасения, които би желала да обсъди с Джулиан лично, тъй като били от правно и морално естество. Тя щеше да го чака в ресторант „Равел“ в Бордо в четири часа следобед в понеделник. Молбата й беше да отиде сам.
- Какво мислиш? – попита Сара.
- Очевидно е луда. – Джулиан размаха написаното на ръка писмо, сякаш то доказваше твърдението му. – Как стигна дотук? С пощенски гълъб ли?
- С куриер.
- Имаше ли обратен адрес?
- Използвала е този на „Ди Ейч Ел Експрес“ в Сен Макер. Намира се на около петдесет километра...
- Знам къде е Сен Макер – прекъсна я Джулиан и веднага съжали за резкия си тон. – Защо имам неприятното усещане, че ме изнудват?
- На мен не ми прилича на изнудвачка.
- Точно тук грешиш, цвете мое. Всички изнудвачи и кожодери, с които съм се сблъсквал, имаха безупречни маниери.
- В такъв случай да се обадим в полицията.
- Да намесим ченгетата? Ума ли си изгуби?
- Поне покажи писмото на Рони.
Роналд Съмнър-Лойд беше скъпоплатеният му адвокат.
- Имам по-добра идея.
И тогава, в 11,36, под неодобрителния поглед на Сара, Джулиан провеси писмото над стария метален кош за боклук, реликва от славните дни на галерията, когато се намираше на елегантната Ню Бонд Стрийт, или Ню Бондщрасе, както беше известна в някои среди от този бизнес. Но колкото и да се стараеше, изглежда, не можеше да пусне проклетото нещо да се изплъзне от пръстите му. Или, както си мислеше по-късно, писмото на мадам Берангар бе залепнало за тях.
Джулиан остави писмото настрани и се зае с преглеждането на останалата сутрешна поща, върна няколко телефонни обаждания и разпита Сара за подробностите около една предстояща продажба. След като изпълни задълженията си, се насочи към Дорчестър за обяд. Придружаваше го служител на уважавана лондонска аукционна къща – жена, естествено, наскоро разведена, без деца и доста млада, но не прекалено. Той я изумяваше с познанията си за италиански и холандски ренесансови художници и я забавляваше с истории за интересни продажби. Това беше роля, която играеше сравнително добре от доста дълго време. Все пак беше несравнимият Джулиан Ишърууд, Джули за приятелите и Джуси Джули за партньорите си в редките прегрешения с алкохол. Беше лоялен, доверчив до глупост и англичанин до мозъка на костите си. „Англичанин до следобедния чай и лошите зъби“, както обичаше да казва. И все пак, ако не беше войната, той щеше да е съвсем друг.
След като се върна в галерията, Джулиан намери писмото на мадам Берангар със залепено от Сара листче с цвят на фуксия, в което го съветваше да премисли. Той прочете писмото още веднъж, съвсем бавно. Тонът беше официален, а хартията, на която беше написано, качествена. Не можеше да отрече, че звучи разумно, и едва ли ставаше въпрос за изнудване. Нямаше да е лошо да чуе какво има да му казва дамата. Ако не друго, пътуването щеше да му осигури така необходимата почивка от смазващия обем работа в галерията. А и прогнозата обещаваше следващите няколко дни да са много студени и да вали почти непрестанно. За сметка на това в Югозападна Франция вече беше пролет.
* * *
Едно от първите действия, които Сара предприе, когато започна работа в галерията, беше да информира Ела – зашеметяващата, но напълно безполезна секретарка на Джулиан, че повече нямат нужда от услугите й. Така и не си направи труда да й намери заместник. И сама можеше да се справи с вдигането на телефона, отговарянето на имейли, поддържането на графика и допускането на посетители, когато се появяха пред вечно заключената врата на Мейсънс Ярд.
Сара обаче си имаше граници – отказваше да се занимава с организацията на пътуванията на Джулиан, макар че надзърташе през рамото му, докато сам вършеше досадната работа; в повечето случаи, за да не се обърка и да си запази място за „Ориент експрес“ до Истанбул, вместо за „Юростар“ до Париж. Оттам го очакваха само два часа и четиринайсет минути с високоскоростен влак до Бордо. Джулиан успешно си купи билет за първа класа и си запази малък апартамент в хотел „Интерконтинентал“ – за две нощувки, просто за всеки случай.
След като изпълни задачата си, той се отправи към бара на ресторант „Уилтънс“, за да изпие по едно питие с Оливър Димбълби и Роди Хъчинсън, които имаха най-лошата репутация сред търговците на произведения на изкуството в Лондон. Едното водеше след себе си другото и както обикновено се случваше, когато бяха замесени Оливър и Роди, Джулиан успя да си легне едва в два часа. Той прекара съботата в борба с махмурлука, а по-голямата част от неделята опакова багажа си. Някога се качваше на борда на „Конкорд“ само с куфарче и красиво момиче, а сега сякаш трябваше да мобилизира всичките си способности, за да се приготви за пътуването през Ламанша. Предполагаше, че това е поредното нежелано следствие от възрастта – като тревожната разсеяност, странните звуци, които издаваше, и неспособността му да прекоси някоя стая, без да се блъсне в нещо. Винаги разполагаше със самоиронично извинение, с което да обясни унизителната си непохватност. Никога не е бил атлетичен тип. Проклетата лампа беше виновна. Масичката го бе нападнала.
Джулиан спа неспокойно, както често се случваше преди пътуване, и се събуди с неприятното усещане, че е на път да направи поредната серия от ужасни грешки. Настроението му обаче се оправи, когато влакът на „Юростар“ излезе от Евротунела и продължи през сиво-зелените полета на Па дьо Кале към Париж. На Гар дю Нор хвана метрото до Гар Монпарнас и се наслади на приличен обяд във вагон-ресторанта на TGV, докато светлината от прозореца постепенно придобиваше нюансите на пейзаж на Сезан.
Джулиан си спомни с плашеща яснота момента, в който за първи път бе видял тази изумителна светлина на Юга. И тогава, също като сега, пътуваше във влак от Париж. Баща му, германският евреин и търговец на произведения на изкуството Самуел Исаковиц, седеше на отсрещната страна в купето и четеше вестник от предния ден, сякаш всичко беше в границите на нормалното. Майка му бе сплела ръце на коленете си и се взираше в пространството с безизразно лице.
В багажа над главите им имаше няколко картини, увити в защитна восъчна хартия. Бащата на Джулиан беше оставил някои от по-незначителните творби в галерията си на Рю ла Боети в изискания Осми арондисман, а по-голямата част от останалите картини бяха скрити в къщата на изток от Бордо, която бе наел. Джулиан остана там до ужасното лято на 1942 г., когато двама баски овчари го прекараха нелегално през Пиренеите до неутрална Испания. Родителите му бяха арестувани през 1943 г. и депортирани в нацисткия лагер на смъртта Собибор, където ги бяха хвърлили в газовата камера още при пристигането им.
Гара „Сен Жан“ в Бордо беше точно до река Гарона, в края на Кур дьо ла Марн. Електронното табло в обновения билетен център беше съвременно устройство – вече не се чуваха подобните на любезни аплодисменти звуци при обновяването на информацията, но екстериорът в стил бозар с двата старинни часовника се беше запазил такъв, какъвто Джулиан го помнеше. Същото се отнасяше и за сградите с цвят на мед в стил Луи XV по булевардите, през които мина с таксито. Някои от фасадите бяха толкова ярки, че изглеждаха като захранвани от вътрешен източник на светлина. Други бяха потъмнели от мръсотия. Шуплестият местен камък беше причината, както му бе обяснил баща му. Той абсорбираше саждите във въздуха като сюнгер и също като картина с маслени бои се нуждаеше от редовно почистване.
По някакво чудо хотелът не беше направил грешка с резервацията му. След като сложи изключително щедър бакшиш в ръката на пиколото имигрант, Джулиан закачи дрехите си и се оттегли в банята, за да направи нещо за неугледния си вид. Минаваше три часът, когато капитулира. Заключи ценностите си в сейфа на апартамента и за миг се зачуди дали да вземе със себе си писмото на мадам Берангар. Един вътрешен глас – този на баща му, предполагаше той – го посъветва да го остави, скрито в багажа му.
Същият глас му нареди да вземе куфарчето си, за да му придаде напълно незаслужено властно излъчване. Джулиан мина по Кур дьо л’Интенданс и покрай редица скъпи магазини. Нямаше автомобили, само пешеходци, велосипедисти и лъскави трамваи, които се плъзгаха почти безшумно по стоманените си релси. Той вървеше бавно с куфарчето в дясната си ръка, а лявата бе прибрана в джоба му заедно с ключ-картата за апартамента му в хотела.
Джулиан последва един трамвай, който зави по улица „Витал Карл“. Пред него се издигаха двете готически камбанарии на известната Катедрала на Бордо, която се намираше на широк площад с изтъркани павета. Ресторант „Равел“ се намираше в северозападния край на площада. Той не беше от заведенията, които жителите на града често посещаваха, но бе разположен на централно място и лесно се откриваше. Явно това беше причината мадам Берангар да го избере.
Хвърляната от Отел дьо Вил сянка бе надвиснала над повечето от масите на ресторанта, но една от по-близките до катедралата беше огряна от слънцето и свободна. Джулиан седна, остави куфарчето в краката си и огледа другите посетители. Само мъжът през три маси вдясно приличаше на французин. Останалите бяха туристи, дошли с туроператори. С джинсите и сивото си спортно сако Джулиан изглеждаше не на място сред тях, същински герой от роман на Е. М. Форстър. Поне мадам Берангар нямаше да има проблем да го разпознае.
Поръча си кафе със сметана, преди да се свести и да поиска малка бутилка бяло бордо, леденостудено, с две чаши. Сервитьорът ги сервира точно когато камбаните на катедралата оповестиха, че е четири часът. Джулиан инстинктивно приглади сакото си и огледа площада. Но в четири и половина, когато удължаващите се сенки запълзяха към масата му, мадам Валери Берангар все още не се виждаше никъде.
* * *
Вече наближаваше пет, когато Джулиан пресуши остатъка от виното си. Плати сметката в брой, пое куфарчето си и мина като просяк от маса на маса – повтаряше името на мадам Берангар и в отговор получаваше само празни погледи.
Вътре в ресторанта нямаше никого освен мъжа зад поцинкования бар. Той не познаваше жена на име Валери Берангар, но му предложи да остави името и телефонния си номер.
- Ишърууд – каза Джулиан, когато барманът присви очи, за да прочете написаното на една салфетка. – Джулиан Ишърууд. Отседнал съм в хотел „Интерконтинентал“.
Камбаните на катедралата забиха отново. Джулиан последва един кацнал на земята гълъб по паважа на площада, след което зави по улица „Витал Карл“. След малко се смъмри, че е бил целия този път до Бордо без причина и че е позволил на тази жена, на тази мадам Берангар, да събуди нежелани спомени от миналото му.
- Как смее? – извика той и стресна случаен минувач.
Отскорошната му склонност да изрича на глас онова, което си мислеше, беше поредното неудобство, причинено от напредващата му възраст.
Най-накрая камбаните замлъкнаха и се завърна приятният шепот на старинния град. Един трамвай мина почти безшумно покрай него. Гневът на Джулиан тъкмо започна да утихва, когато се спря пред малка галерия и огледа с професионален ужас вдъхновените от импресионизма картини на витрината. Усещаше смътно звука на приближаващ мотор. Не беше скутер. Не и с подобен двигател. Определено бе един от онези зверове с ниска седалка, яздени от мъже в специални ветроустойчиви костюми.
Собственикът на галерията се появи на вратата и го покани да разгледа творбите му. Джулиан отказа и продължи по улицата в посока на хотела. Както обикновено, носеше куфарчето в лявата си ръка. Шумът на мотора се усили и се издигна с още половин степен в регистъра. В следващия миг забеляза възрастна жена – несъмнено двойница на мадам Берангар – да сочи към него и да му крещи нещо на френски, което не разбра.
Опасявайки се, че отново е изрекъл на глас нещо неуместно, Джулиан се обърна и видя, че моторът е почти до него и една ръка се протяга към куфарчето му. Той го притисна до гърдите си, направи пирует, за да се отдръпне от пътя на машината, и се блъсна в студен метален предмет. Докато лежеше на земята, зашеметен от удара, виждаше някакви лица със съжалително изражение, надвесени над него. Някой предложи да се обадят на линейка, друг – на полицията. Унизен, Джулиан побърза да се оправдае с едно от дежурните си извинения. Вината не е негова, обясни той. Проклетата улична лампа го нападнала.
