Последните научни доказателства сочат, че нарастващият стрес и преумора нанасят големи щети върху личното ни здраве и върху цялата здравна система. Изследователите от „Карнеги Мелън“ са открили, че между 1983 и 2009 г. се наблюдава от 10 до 30% нарастване в нивата на стреса при всички демографски категории. Повишените нива на стрес могат да доведат до повишен риск от диабет, сърдечни заболявания и затлъстяване. Според центровете за превенция и контрол над заболяванията цели 3/4 от парите за здравеопазването в Америка се харчат за лечение на тези хронични заболявания. Институтът за душевно и физическо здраве „Бенсън-Хенри“ към „Масачусетс Дженеръл Хоспитъл“ изчислява, че между 60 и 90% от случаите, в които посещаваме лекар, е заради състояния, свързани със стрес. Във Великобритания през последните години стресът е водеща причина за заболявания на цялата нация. Както обяснява Тим Строгън, изпълнителен директор на информационния център за „Здравеопазване и Социални грижи“: „Можем да кажем, че стресът и тревожността са състояния, които водят по-скоро до визита при общопрактикуващия лекар, отколкото в болница. Въпреки това нашата статистика показва, че има хиляди случаи годишно, в които пациенти, страдащи от стрес и тревожност биват хоспитализирани в Англия.“
Стресът, на който сме подложени, се отразява също и на децата ни. И наистина ефектът от стреса при децата (дори в утробата) е подчертан в списанието на Американската академия по педиатрия. Както казва Никълъс Кристоф в „Ню Йорк Таймс“:
Влиянието от враждебно или индиферентно обкръжение се просмуква в бебето или в плода чрез хормоните на стреса – като кортизол – по начини, които могат да увредят метаболизма на тялото или структурата на мозъка. Последствията са, че децата понякога се увреждат завинаги. Дори години по-късно, като възрастни, е по-вероятно те да страдат от сърдечни заболявания, затлъстяване, диабет и други болести. Също така по-вероятно е те да изостават в училище, да са избухливи и да имат криминални наклонности.
Една причина да позволяваме на стреса да влезе в живота ни е, че нямаме време да се погрижим за себе си. Твърде заети сме да преследваме фантома на успешния живот. Разликата между начина, по който изглежда подобен успех, и онова, което наистина ни кара да овладеем живота си, невинаги е видима. Но нещата са много по-ясни в огледалото за обратно виждане. Забелязали ли сте, че след смъртта на човек, хората, които говорят пред ковчега му, отдават почит на много по-различни неща от тези, които обществото определя за успешни?
Погребалната реч е всъщност самото Трето измерение. Но макар че не е трудно да водиш триизмерен живот, е много лесно да не го водиш. Лесно е да се оставим работата да ни погълне изцяло. Лесно е да позволим професионалните задачи да ни затрупат, да забравим нещата и хората, на които се крепи нашият живот. Лесно е да позволим на техниката да ни обгърне в едно непрестанно невротично, стресирано съществуване. В крайна сметка, лесно е да пропуснеш главното в живота си, дори в разгара на живота си. Докато в един момент спрем да живеем. Надгробната реч често е първият сигнал как сме живели – документът за нашето съществуване. Тя е за това как хората ни помнят и как ние живеем в сърцата и умовете на другите. И това, което не чуваме в надгробното слово, е също много важно. Едва ли ще чуем неща като:
Коронното постижение на живота му бе когато стана старши вицепрезидент.
Или:
По време на своята служба той разшири пазарния дял на компания многократно.
Или:
Тя изобщо не спираше да работи. Обядваше на бюрото си. Всеки ден.
Или:
Той така и не успя да поиграе с детето си, защото винаги трябваше да провери цифрите още веднъж.
Или:
Макар че нямаше никакви истински приятели, тя имаше шестстотин приятели във фейсбук и отговаряше на всеки имейл в пощенската си кутия всяка вечер.
Или:
„Пауър Пойнт“ презентациите му винаги бяха перфектно изготвени.
Надгробните слова са винаги за другото: какво сме дали, какви отношения сме имали с околните, какво сме означавали за семейството и приятелите си – дребните жестове, страстите на живота ни и нещата, които са ни разсмивали.
Така че защо прекарваме толкова дълго от своето ограничено време тук на земята, заети с неща, които, след като вече ни няма, никой няма да спомене?
Надгробното слово не е CV – пише Дейвид Брукс. – То разказва как човекът се е отнасял и грижил за другите, мъдростта му, верността му и смелостта му. То описва милионите дребни случки, в които е различавал доброто от злото, изхождайки от вътрешния си усет.
И все пак посвещаваме толкова време и енергия на своите CV-та. CV-та, които губят всякакво значение, щом сърцето ни спре да бие. Дори за тези, които умират с впечатляващи биографии в „Уикипедия“ и чийто живот е бил синоним на постижения и успех, дори и техните надгробни речи са най-вече за това какви са били те, встрани от постиженията и успехите. Тези слова не се определят от днешната ни, грешна дефиниция за успех. Вижте надгробното слово за Стив Джобс – човек, чийто живот, най-малкото в очите на обществото, е бил посветен на създаването на невероятни неща, променящи света, в който живеем. Но когато неговата сестра, Мона Симпсън, се изправя, за да му отдаде своята последна почит, не това е темата на нейната реч.
Да, тя говори за работата му и за работната му етика. Но тя вижда тези неща като проява на неговата любов.
Стив работеше това, което обичаше – казва тя. – Това, което в действителност го движеше, беше неговата страст. Страстта беше неговата върховна добродетел, тя беше неговият Бог.
Когато се роди Рийд [синът му], той стана много общителен и остана такъв. Той беше нежен баща с всяко от децата си. Вълнуваше се от приятелите на Лиза и пътуванията на Ерин, от дължината на полите ѝ, от безопасността на Ив с конете, които тя толкова обича.
И след това добавя вълнуващата картина:
Никой от нас, които присъстваха на партито по случай дипломирането на Рийд, не може да забрави гледката на Стив и Рийд, които бавно танцуват.
В своето надгробно слово сестра му показва недвусмислено ясно, че Стив Джобс е бил много повече от изобретателя на айФона. Той е бил брат и съпруг, и баща, който е знаел действителната цена на нещата, от които технологиите могат толкова лесно да ни отвлекат. Дори и да си изобретил култов продукт, който е станал част от живота ни, онова, което главно ще бележи мислите на най-скъпите ти хора, са спомените, които си им оставил.
В своя роман от 1951 г. „Мемоарите на Адриан“, Маргьорит Юрсенар описва римския император, който размишлява над смъртта: „Струва ми се, че не е толкова важно, че съм бил император.“ Епитафията на Томас Джеферсън го описва като „автор на Декларацията за независимостта на САЩ и... като баща на Университета във Вирджиния.“ Няма и дума за това, че е бил президент.
Старата мъдрост, че трябва да живеем всеки свой ден, като че ли ни е последен, всъщност означава, че не трябва да чакаме да се появи смъртта, за да осъзнаем кое е важно и кое – не. Всеки, който има смартфон и пълна с писма електронна поща знае, че е лесно да бъдеш зает и да не си даваш сметка, че всъщност живееш.
Живот, изживян според Третото измерение, е живот, живян по начин, който не забравя за надгробното слово. „Чувствам се винаги облекчен, когато някой държи надгробна реч и аз установя, че я слушам“, шегува се Джордж Карлин. Ние може би няма да можем да чуем надгробното си слово, но в действителност го пишем всеки ден, през цялото време. Въпросът е колко материал ще дадем на автора.
