***
От време на време препрочитам Чарлз Дикенс, който винаги е заемал централно място в личния ми писателски пантеон. Неотдавна вниманието ми привлече един необикновен пасаж в романа му „Повест за два града“: „С наближаването на края всъщност затварям кръга, връщайки се все по-близо и по-близо до началото. Това са сякаш последни приготовления за отпътуването. Сърцето ми сега се трогва от спомени, които бяха отдавна заспали...“.
Този откъс ме вълнува дълбоко: наистина, приближавайки края, аз осъзнавам, че се движа в кръг, към началото. Спомените на клиентите ми все по-често разбуждат мои спомени, разговорите за тяхното бъдеще нарушават покоя на миналото ми и аз се улавям да преразглеждам жизнената си история. Спомените ми от ранната детска възраст винаги са били откъслечни, вероятно – както винаги съм бил убеден – поради нещастното ми детство и мизерията, в която живеехме. Сега, вече прехвърлил осемдесетте, в съзнанието ми нахлуват все повече образи от онова време. Пияниците, спящи в оповръщания ни вестибюл. Самотата и изолацията, които чувствах. Хлебарките и плъховете. Червендалестият бръснар, който ме наричаше „еврейче“. Моите тайнствени, мъчителни и неосъществени сексуални копнежи в юношеството. И постоянното усещане, че не съм си на мястото – единственото бяло дете в квартал на чернокожи, единственият евреин в общество на християни.
Да, миналото ме притегля към себе си и аз вече с болезнена яснота осъзнавам пълния смисъл на израза „изглаждане на отношенията“. Чак сега вече съм в състояние да си представя как мъртвите ми родители биха се гордели, гледайки ме да говоря пред публика. По времето, когато почина баща ми, бях публикувал в медицински издания едва няколко статии, които той не можеше да разбере. Майка ми го надживя с двайсет и пет години и макар поради лошия си английски и сполетялата я по-късно слепота да не можеше да чете книгите ми, тя ги държеше подредени в купчинка край креслото си, поглаждаше ги и се суетеше около тях, когато й дойдеха на посещение в старческия й дом. Толкова много между родителите ми и мен остана недовършено. Толкова много необсъдени неща останаха за съвместния ни живот, за напрежението и нещастието в нашето семейство, за моя свят и техния свят. Когато си представя живота им – как са пристигнали на остров Елис без пукната пара, необразовани, без да знаят дума английски, очите ми се пълнят със сълзи. Иска ми се да мога да им кажа: „Знам през какво сте преминали. Знам колко тежко ви е било. Знам какво сте направили за мен. Моля ви, простете ми, че така съм се срамувал от вас“.
Припомняйки си изживяното, чувствам обезсърчение и понякога самота. Не мога да разчитам на паметта си, а има толкова малко живи свидетели на ранния ми живот. Сестра ми, седем години по-възрастна от мен, почина съвсем наскоро, отидоха си и повечето от старите ми приятели и познати.
Когато навърших осемдесет, неочаквани гласове от миналото пробудиха някои спомени. Първо, посредством уебстраницата ми, с мен се свърза Урсула Томкинс. Не бях се сещал за нея, откакто бяхме съученици в основното училище „Гейдж“ във Вашингтон. Имейлът й гласеше: „Честит осемдесети рожден ден, Ървин. Прочетох две твои книги, харесаха ми и потърсих други в нашата библиотека в Атланта. Помня те от четвърти клас при г-ца Фърнълд. Не знам ти дали ме помниш – бях приятно закръглена, с рижа къдрава коса. А ти беше красиво момче, с черна като въглен коса!“.
И тъй Урсула, която си спомнях добре, смяташе, че съм бил красиво момче, с черна като въглен коса! Аз красив? Да бях знаел! Никога, дори за миг, не съм се смятал за красавец. Бях стеснителен, недодялан, неуверен и никога не бих допуснал, че някой може да ме смята за привлекателен. О, благодаря ти, Урсула! Благословена да си, задето ми каза, че съм бил красив. Но защо, защо не го направи по-рано? Това вероятно щеше да преобърне цялото ми детство!
