Руби коленичи и вдигна дъската, извади книгите, които бе открила скрити под нея преди доста време, още когато майка й я вземаше със себе си в магазина. Това бяха дневниците на Валери Бонам, най-ценното й съкровище. Много по-ценно от новата ваза или стария секретер, който уж бил собственост на Чарлс Дикенс. За нея тези книги притежаваха неизмерима емоционална стойност. Не само защото добрата Валери бе записала в тях мислите и чувствата си, а и защото припомняха на Руби за едно по-добро време. Време, което, за съжаление, никога нямаше да се върне.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа
Разгърна първата страница и затаи благоговейно дъх. Знаеше, че все някога ще разкрие тайната си, тъй като приятелките й също имаха право да прочетат тези книги. И те трябваше да научат всичко онова за Валери, което тя вече знаеше и от време на време неусетно вмъкваше в разговорите им в сряда вечер. Ала й се искаше да запази още мъничко тайната за себе си.
Руби се настани удобно в стария люлеещ се стол, който заедно с Лори бе изровила измежду мебелите на битпазара миналата година и все още не бе продала. Внимателно запрелиства старите крехки страници, докато стигна до определен откъс, който бе чела и препрочитала безброй пъти.
12 ноември 1889 г.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си
Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио
Мило дневниче,
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Днес имам да ти разказвам нещо специално. Не намирам думи да опиша това, което чувствам, и благодаря на Господ Бог, задето ме е благословил с такъв обичен съпруг. Самюел е истински ангел. Този прекрасен човек днес ме спаси от сякаш безнадеждно положение, и то само благодарение на мъдрия си ум и голямото си сърце.
В магазина дойде една жена, поиска да купи въглища и хляб, но нямаше в себе си достатъчно пари и трябваше да реши кое от двете да вземе. По очите й си личеше, че е изпаднала в безизходица. Какво да избере: въглищата, та четирите й рожби да са на топло, или хляба, за да не останат гладни?
Замислих се как да постъпя, защото добре познавам жената на име Бони и съм наясно, че никога няма да приеме милостиня. Тъкмо се канех да предложа да й дам покупките на вересия, когато Самюел, дочул всичко от задната стаичка, където е фурната, дойде отпред с два големи самуна в ръце и ми каза: „Жено, тези два хляба паднаха на земята, не са мръсни, но не можем да ги подадем. Да се сещаш какво можем да направим?“
Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас
Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли
Сърцето ми се разтопи, когато очите на Бони се разшириха от радост. Казах на Самюел, че имам идея, и подадох хлябовете на Бони. По лицето й потече сълза, докато благодареше безспир. След като тръгна обратно към децата си, които за днес бяха избавени от глада, прегърнах моя Самюел и му казах, че е много добър човек и че изобщо не го заслужавам. Той само се засмя и отвърна: „И това ми го казваш ти, най-благодушната жена в Оксфорд? Благодаря на Господа за всеки ден, който мога да прекарам редом с теб, да те наблюдавам как помагаш на всички и така да ставам по-добър човек.“
Дни като този придават смисъл на живота. Именно като този.
Валери
Руби извади носна кърпичка и избърса очите си. Спомни си кога за пръв път прочете този откъс – в един студен зимен ден преди може би десет години. Тогава беше тийнейджърка и още търсеше себе си. Отиде при майка си и сподели с нея:
– Мамо, един ден искам да стана като добрата Валери.
Майка й я погледна в очите, погали я по бузата и й каза с обич:
– Съвсем сигурно е, че ще бъдеш като нея, убедена съм.
