Работоспособност
Родителите ми винаги са се трудели. Баща ми работеше в корабостроителниците, а майка ми първо беше във фабрика за кабели, а след това в друга, която произвеждаше части за самолети. Баща ми често работеше по 60 часа на седмица в тежки, студени и опасни условия. Глазгоу е горе-долу на географската ширина на Москва, така че когато зимните ветрове се понесяха по р. Клайд, корабостроителниците се превръщаха в брутални места. Обикновено почиваше по две седмици на година. През 1955 г. се трудеше по 64 часа на седмица за заплата от 7 лири и 15 шилинга, или около 189 лири в днешни пари. Почина от рак през 1979 г., а след това майка ми чистеше къщи. Отдадеността на родителите ми към работата вероятно се подсилваше и от факта, че по онова време почти нямаше система за социално осигуряване. Стандартите за безопасност бяха ужасяващи, здравните осигуровки бяха пренебрежително малки, а и все още я нямаше цялата индустрия от адвокати, които завеждат смехотворни искове и по най-малък повод. Не си спомням момент, в който родителите ми да не са работили. За почивката през лятото отивахме с автобус до Солткоуст, където всичко, което брат ми и аз можехме да правим, беше да играем футбол, шашки или шах.
Тъй като и двамата ми родители не изправяха гръб от работа, аз някак бях възприел идеята, че единственият начин да подобря живота си е да работя много усилено. Това беше втъкано в самата ми същност. Не можех да се нося по инерция и винаги съм се дразнел от хора, които пропиляват таланта си, защото не са готови да вложат и труд. Голяма част от удовлетворението идва от това да знаеш, че си се постарал, дал си най-доброто от себе си, а още по-хубавото е, когато това започне да се отплаща. Предполагам, че това обяснява защо играх мачове в деня на сватбата ми и в деня на раждането на първия ми син. От 1500 срещи начело на Юнайтед съм пропуснал само три. В първия случай бях в Глазгоу с брат ми след смъртта на съпругата му през 1998 г., във втория отидох на сватбата на най-големия ми син в Южна Африка през 2000 г., а в третия отидох лично да наблюдавам Давид де Хеа през 2010 г.
В Сейнт Мирън и Абърдийн гледах колкото се може повече мачове на седмица. Обикновено го правех заедно с Арчи Нокс, помощник-мениджъра на Абърдийн. Родителите на Арчи бяха фермери и той е израснал във фермата им край Дънди. Затова винаги работеше от зори до мрак, сякаш е на полето, и споделяше моята работна етика. Двамата пътувахме заедно за срещите, а ако отивахме в Глазгоу, Арчи караше, а аз спях. На връщане зад волана сядах аз, а Арчи захъркваше. Цялото пътуване можеше да отнеме шест часа. Ако понякога се изкушавахме да пропуснем някой мач и да се наспим цяла нощ, винаги си казвахме един на друг, че ако изтървем един двубой, значи няма да отидем и на втори.
В повечето футболни клубове мениджърите работят много повече, отколкото хората си представят. Натискът във Висшата лига не отслабва и за миг, а извън нея няма достатъчно пари и мениджърите не могат да си наемат голям екип. Това определено беше така, когато започвах кариерата си. Екипът ми в Сейнт Мирън беше от трима души, като един от тях беше отговорникът по екипите, но той не беше на пълен работен ден. В Абърдийн с екипите се занимаваше Теди Скот, а освен това тренираше резервите и като цяло смазваше всички скърцащи колела. Той се занимаваше и с прането и гладенето на екипите. Понякога спеше на масата за снукър, защото изпускаше последния автобус. Дори и в Юнайтед започнахме с екип от осем души.
На няколко пъти в Абърдийн целият екип, включително чистачите и председателят на борда на директорите, ставахме в шест часа и отивахме да изринем снега от терена. През март 1980 г. започнахме спринта си към първата ми шампионска титла в деня, в който изринахме двадесет сантиметра сняг от игрището и победихме Мортън с 1:0. През онзи ден това беше единственият двубой, който се игра в Шотландия.
Всички топ мениджъри като Карло Анчелоти, Жозе Моуриньо и Арсен Венгер имат убийствена работна етика. Но винаги съм се възхищавал най-много на невъзпетите герои – онези мениджъри, които никога не се отказват, макар животът и късметът им да не са им отредили водещ отбор. В Шотландия обикновено се натъквах на Алекс Смит и Джим Маклийн на всякакви забравени от Бога места, в нощи, когато дъждът шибаше и определено щеше да е много по-приятно да си у дома пред телевизора. Алекс беше мениджър на клубове северно от английската граница от над четиридесет години, а Джим беше начело на Дънди Юнайтед от двадесет и два сезона. Повечето хора извън футбола надали са чували за Лени Лорънс и Джон Ръдж, но Лени е един от малцината с над хиляда мача начело на клубове като Чарлтън Атлетик, Брадфорд Сити, Лутън Таун и Гримзби Таун, а Джон беше мениджър на Порт Вейл за шестнадесет сезона, а след това изкара още четиринадесет като футболен директор в Стоук Сити. Нито един от тях не се предаде. Футболът ги беше погълнал. Често ги срещах да гледат мачове на резервните отбори пред шепа фенове.
Откъс от "Лидерът" на сър Алекс Фъргюсън