Маркес, или сто години нещо си...
Колко ли странно ще ви се стори това, което ще ви разкажа? Всичко се случи много, много отдавна... Даже вече бях го забравил. Но то беше от онези неща, които си ги спомняш ей така, изведнъж, когато погледнеш нещо, което праща сигнал на подсъзнанието, а то се свързва със съзнанието и така веригата се затваря, без ти изобщо да разбираш това, просто един ден се оказваш пред нещо отдавна забравено. То е точно такова, че ако някой ви го разкаже, ще го изслушате от уважение, но после си казвате: „Тоя трябва да спре със сапунките, щотоооооо...!“ А това, за което говоря, ми се стовари в един момент, когато всичко около мен навлизаше в някаква суперспокойна фаза. Не знам дали е фазата на улягане, щото още не мога да кажа, че съм улегнал, все тая, ето я случката или по-скоро историята:
Отивам си аз на работа, както обикновено – с автобус и после с маршрутка. Стигнах навреме, даже бях подранил. Изпуших една цигара по този повод и влязох в голямата сива сграда. Както всяка сутрин, в асансьора пак бяхме сгъчкани като печени червени чушки в малък соцбуркан. Добрах се някак до моето бюро, изпънах се на стола и се зачовърках нещо в интернет, докато не се появиха шефовете. Изведнъж телефонът иззвъня и ме стресна. Обикновено сутрин не вдигам, но този път сякаш нещо ме накара.
„Ало! Кого търсите? Да, на телефона е! Да, да, аз съм. Звучиш ми много познато, но не мога да се сетя. Ама т’ва беше суперотдавна. Ти ли си това? Не можах да ти позная гласа... И как така го реши след толкова години? Чела си Маркес ли? Не, не съм го чувал. Никога, да. Е, как мога да съм го чел, без да съм го чувал? Абе ти ебаваш ли се с мен? Как така ще се женим, бе? Аз не съм те виждал от четири години. Аааа... не... Откъде се обаждаш? От Калифорния ли? Че кога отиде там? Абе как така да дойда там да се женим, бе? Ти наред ли си? Ще трябва да затварям, че вече всички са тук, а и шефът се появи, аре чао...“
Бил съм с нея преди четири години. А сега ми се обажда – да сме се били оженили, и то щото била прочела няк’ва книга. Тия хора как вярват на тия книги...? Че като я написал някой си Маркес, та к’во толкова? Казах ли ви, че работата е откачена? Още по-откачено беше, че на следващия ден ми се обади пак – същият разговор и пак тоя Маркес. По едно време се замислих дали да не ида до „Славейков“ да си купя няк’ва книга на тоя Маркес, та да взема да я прочета. Ама после се сетих, че имаше един такъв футболист от „Барселона“, няк’ъв мексиканец, и си помислих, че тя си прави майтап с мен. Гъбарка се, щото знае, че не чета и не обичам книгите. Ама тая история взе да се протака много и да се повтаря всеки ден, та реших да отскоча до „Славейков“. Първо, докато се престраша да питам за тоя Маркес... Викам му:
- Добър ден! Изпратиха ме да ви питам за някой си Маркес, ама не тоя, дето играе в „Барселона“ и националния на Мексико, а няк’ъв друг имало.
Продавачът се засмя и изкара няк’ва тухла:
- Ето, двайс’ пет л’еа.
„Абе тоя луд ли е? – помислих си аз. – Трийсе кинта за няк’ъв Маркес? Сигурно ме позна, че съм няк’ва риба, и гледа да ми пробута нещо.“ Реших да продължа по сергиите, за да имам няк’ва база за сравнение. Десет кинта за „Сто години нещо си...“. Тия хора са луди. Тая пък много малка. Я да ида аз да си взема тая първата за трийсе кинта, пък к’вото ще да ста’а.
- Здрасти! Пак съм аз. Я дай тоя Маркес да го взимам и да се махам оттука.
- Два’ес пет ле’а. Аре на теб щи я дам за дваа’есе.
- Супер. Мерси, чао.
К’во да ви казвам, луда работа. Аз не знам и до днес как се реших да отида на „Славейков“, за да си купя книга. А тя продължаваше да ми звъни всеки ден. „Прочете ли книгата, та прочете ли книгата?“
Накрая я прочетох. Казвам ви, изперкала работа. А най-изперкалото е, че сега седя в Калифорния и пиша всичко това, след като прочетох тоя Маркес, ама не от „Барселона“ и националния на Мексико. Та даже се и оженихме като в сапунките. Казах ви, че е изперкала работа.
Откъс от "Квантова градина" на Александър Чобанов
