Откъс от III глава
„КАКТО КАЖЕ ГОСПОДАРЯТ“
Три секунди преди получаването на писмото на Дж. В. Хобсън аз толкова възнамерявах да гоня еднорога, колкото и да се опитам да премина Северозападния проход. Три секунди след прочитането на писмото на уважавания министър на марината разбрах, че моето истинско призвание, единствената цел на живота ми е била да участвам в залавянето на това опасно чудовище и да освободя света от него.
Ала аз се връщах от едно тежко пътешествие, уморен, жаден за почивка. Имах едничко желание да видя отечеството си, приятелите си, малкото си жилище до Ботаническата градина и моите мили и скъпоценни сбирки! Но нищо не можеше да ме задържи. Забравих всичко – умора, приятели, сбирки – и без да мисля повече, приех предложението на американското правителство.
„Впрочем – мислех си аз – всеки път води към Европа и еднорогът ще бъде достатъчно любезен и ще ме отведе към бреговете на Франция. Това уважаемо животно ще позволи – за мое лично удоволствие – да го хванем в европейските води и аз ще мога да занеса в Музея по естествена история поне половин метър от неговата алебарда от слонова кост.“
Но засега трябваше да търся нарвала в северната част на Тихия океан, което значеше, че за да стигна до Франция, трябваше да обиколя света, като тръгна в обратна посока.
– Консей! – извиках аз нетърпеливо.
Консей беше моят прислужник. Предан момък, който ме придружаваше във всичките ми пътешествия, славен фламандец, когото аз обичах и който ми отвръщаше със същото; човек отпуснат по природа, изпълнителен по начало, усърден по навик, който не се учудваше много на изненадите в живота, много сръчен, готов на всякакви услуги и който, противно на името си, никога не даваше съвети, дори когато му ги искаш.
От досега си с учените от нашия малък свят при Ботаническата градина Консей бе научил някои неща. За мен той беше един вещ специалист по класификациите в естествената история и тичаше с ловкостта на акробат по всички стъпала на разклоненията, класовете, подкласовете, отделите, семействата, родовете, подродовете, видовете и разновидностите. Но неговата наука стигаше само дотам. Да класифицира, това за него бе същина на живота му, но повече не знаеше. Твърде опитен в теорията на класификацията, но съвсем малко в практиката, струва ми се, че той не би могъл да отличи един кашалот от един кит! И все пак какъв великолепен и достоен момък беше той!
От десет години насам Консей винаги ме придружаваше навсякъде, където ме отвеждаше науката. Ни веднъж не чух от него ни една забележка за продължителността или за уморителността на някое пътешествие. Ни една дума, когато трябваше да стяга куфара си за която и да било страна, Китай или Конго, колкото и далеч да се намираше тя. Тръгваше закъдето и да е, без да попита. А пък беше толкова здрав, че не искаше и да знае за никакви болести; имаше яки мускули, но никакви нерви, нито следа от нерви.
Този момък беше на тридесет години и неговата възраст се отнасяше към възрастта на господаря му, както числото 15 към 20. Моля да бъда извинен, където казвам по този начин, че съм на четиридесет години.
Консей имаше само един недостатък. Яростен формалист, той винаги ми говореше в трето лице, така че можеше да стане досаден.
– Консей! – повторих аз, като почвах вече трескаво да се готвя за път.
Наистина аз бях сигурен в този толкова предан момък. Обикновено никога не го питах иска ли или не да ме придружава в пътуванията ми; ала този път се отнасяше за експедиция, която можеше да продължи безкрай, за едно дръзко начинание, за преследването на едно животно, което можеше да потопи военни кораби като орехова черупка. Тук дори и най-равнодушният човек имаше за какво да помисли. Какво ли щеше да каже Консей?
– Консей! – извиках трети път.
Консей дойде.
– Господарят ме вика? – рече той, влизайки.
– Да, моето момче. Приготви ми нещата, приготви се и ти. След два часа заминаваме.
– Както каже господарят – отговори Консей спокойно.
– Нямаме нито минута за губене. Сложи в куфара всичките ми прибори за пътуване, дрехи, ризи, чорапи, без да броиш, но колкото може повече, и бързай!
– Ами сбирките на господаря? – забеляза Консей.
– После ще помислим за тях.
– Какво? Архиотериумите, хиракотериумите, ореодоните, херопотамусите и другите скелети на господаря?
– Ще ги оставим на съхранение в хотела.
– Ами бабируса на господаря?
– Ще го хранят, докато отсъстваме. Впрочем ще поръчам да изпратят във Франция цялата наша менажерия.
– Значи не се връщаме в Париж? – попита Консей.
– Да... разбира се... – отговорих аз неопределено. – Но малко ще поизбиколим.
– Ще избиколим, колкото каже господарят.
– О! Дребна работа! Не по съвсем кратък път, това е всичко. Ще пътуваме с „Абрахам Линкълн“.
– Както е удобно на господаря – отговори кротко Консей.
– Виж какво, драги, въпросът е за чудовището... за прочутия нарвал... Отиваме да освободим моретата от него!... Авторът на двутомното съчинение от голям формат за „Потайностите на морското дъно“ не може да пропусне случая и да не отплава с капитан Фарагут. Славна мисия... но и опасна. Не знаем къде отиваме. Тези животни може да са много капризни. Ала въпреки туй ще вървим. Нашият капитан е човек, комуто окото не трепва от нищо.
– Каквото стори господарят, това ще сторя и аз – отговори Консей.
– Размисли хубаво! Не искам да крия нищо от теб. Това е пътешествие, от което човек не е сигурен дали ще се върне.
– Както каже господарят.
След четвърт час куфарите ни бяха готови. Консей ги бе стегнал много бързо и аз бях сигурен, че нищо не липсва, защото момъкът подреждаше ризите и дрехите тъй хубаво, както класифицираше птиците и млекопитаещите.
Асансьорът на хотела ни свали в големия вестибюл на мецанина. Аз слязох по стъпалата, които водеха към партера. Разплатих се в онази широка канцелария, която винаги е претъпкана с много хора. Наредих да изпратят в Париж денковете ни с препарирани животни и изсушени растения. Оставих достатъчна сума за бабируса и заедно с Консей взех един файтон.
Колата, един курс на която струваше двадесет франка, слезе по Бродуей до Юнион Скуейер, мина по Четвъртото авеню до сливането му с Бовери стрийт, пое по Кетрин стрийт и спря на Тридесет и четвъртия кей. Оттам фериботът Кетрин пренесе всички ни – хора, коне и коли – в Бруклин, голямото предградие на Ню Йорк, разположено на левия бряг на Източната река, и след няколко минути стигнахме на кея, близо до който „Абрахам Линкълн“ бълваше през двата си комина кълба черен дим.
Багажите ни веднага бяха прехвърлени върху палубата на парахода. Побързах да се кача. Потърсих капитан Фарагут. Един матрос ме заведе на юта, където се намерих срещу един офицер с приятно лице, който ми подаде ръка.
– Господин Пиер Аронакс, нали? – каза ми той.
– Същият – отговорих аз. – Капитан Фарагут, нали?
– Той самият. Добре дошли, господин професоре. Вашата каюта ви чака.
Аз се поклоних, оставих капитана да се занимава с грижите около тръгването и помолих да ме заведат в отредената за мен каюта.
„Абрахам Линкълн“ бе отлично избран и пригоден за новото си предназначение. Той беше кораб с голяма скорост, снабден с апарати за свръхнагряване, които му позволяваха да вдига пара до 7 атмосфери.
При това налягане „Абрахам Линкълн“ достигаше средна скорост 18,3 мили в час, скорост значителна и все пак недостатъчна за борба с гигантския кит.
Вътрешната уредба на фрегатата отговаряше на нейните мореплавателни качества. Аз бях много доволен от каютата си, която бе разположена в кърмата до отделението за офицерите.
– Добре ще бъдем тук – казах аз на Консей.
– Ако господарят позволи да се изразя така – отвърна Консей, – тук ще ни бъде толкова добре, колкото на рака-отшелник в черупката на охлюв.
Оставих Консей да разпакова куфарите и подреди нещата ни и отново се изкачих на палубата, за да наблюдавам приготовлението на отплаването.
Тъкмо в този миг капитан Фарагут нареждаше да се приберат последните въжета, които крепяха „Абрахам Линкълн“ към Бруклинския кей. Значи, ако бяхме закъснели само четвърт час и дори по-малко, фрегатата щеше да тръгне без мен, а аз щях да пропусна тази необикновена, свръхестествена, невероятна експедиция, правдивата повест за която може все пак да бъде посрещната недоверчиво от някои хора.
Откъс от "Капитан Немо" на Жул Верн
