Малката от Италия
Онези, които не могат да четат между редовете на битието, ще запомнят единствено, че малката е израснала в някакво затънтено селце в Абруцо в компанията на селски свещеник и на старата му неграмотна слугиня.
Къщата на отец Ченти беше висока постройка с изби отдолу, сливова градина, където простираха прането да съхне на планинския вятър. Намираше се по средата на стръмния склон, върху който селото се извисяваше към небето, а уличките се виеха около хълма като кълбо прежда, побрало в себе си църква, странноприемница и толкова камъни, колкото са нужни да осигурят подслон на шейсетина души. След като цял ден бе търчала навън, Клара никога не се прибираше, без да е навестила овощната градина, за да се помоли на местните духове да я подготвят за завръщането между стените на дома. Сетне минаваше през кухнята – дълго, ниско помещение, и през съседния килер, където миришеше на сливи, на конфитюр и на онзи благороден прах, който се среща само в избите.
От сутрин до залез старата слугиня разправяше там разни истории. На свещеника бе казала, че ги е чула от своята баба, на Клара – че духовете на Сасо ѝ ги нашепвали, докато спи, но малката знаеше истината, защото бе слушала разказите на Паоло, който ги научаваше от божествата на пасищата. Само че тя бе привлечена не толкова от случките и героите, колкото от напевния глас на разказвачката, грубовата, безкнижна жена, която можеше да напише две думи – своето име и названието на селото, а по време на служба не четеше молитвите, а ги повтаряше по памет; говорът є никак не се връзваше с тази енория, забутана в склоновете на Сасо, и затова би могло да се предположи, че именно в планините на тогавашното Абруцо живееха покровителите на Клара: осем месеца сняг и бури, които брулят масивите между двете морета и където понякога дори лете прехвръкват снежинки. При това тук цареше беднотия, като по всички краища, където единствен поминък е обработването на земята и отглеждането на стада, които от ранна пролет до късна есен биват откарвани на паша високо в планината. Ето защо мястото беше рядко населено и почти обезлюдяваше зиме, когато всички заминаваха заедно със стадата под слънцето на Пулия. В селото оставаха само най-коравите, за да отглеждат черна леща, която все пак вирее на тази бедна почва, а също жените, които храбро се грижеха в студа за децата, за фермите и редовно ходеха на църква. Ала макар ветровете и снеговете да ваят местните хора от здрава скала, те са и пропити с поезията на околните красоти, затова пастирите нижат стихове сред ледените мъгли на пасищата, а от бурите се раждат села, увиснали между небето и земята.
Поради тази причина старата жена, прекарала живота си сред стените на това забравено от Бога село, притежаваше мекота на гласа, която идеше от разкоша на околните пейзажи. Малката бе сигурна, че именно звукът на този глас я бе пробудил за света, макар да я уверяваха, че тогава била само едно изгладняло пеленаче, открито върху най-горното стъпало пред портата на църквата. Ала това изобщо не разклащаше вярата на Клара. Тук цареше покой за възприятията, отсъствие с гирлянди от снежна белота и вятър; и този мелодичен ромон, пронизващ нищото, който тя откриваше всяка сутрин, когато старата слугиня я поздравяваше с добро утро. Всъщност малката бе научила италиански с чудодейна бързина, но истинското ухание на магия, което витаеше около нея, пастирът Паоло бе доловил по различен начин и затова една вечер, край огнището, є бе прошепнал: Ей, малката, това си е музика, музика чуваш, нали? Тогава тя бе вдигнала към него сините си като ледени поточета очи и бе отвърнала с поглед, в който пееха ангелите на тайнството. А по склоновете на Сасо животът си течеше бавно и усилно, както по местата, където всичко се постига с труд и време, като в онзи нявгашен сън, по време на който хората са познали цялата сладост и тръпчивост на живота. Те се трудеха и се молеха неуморно, а също закриляха малката, която говореше, сякаш пееше, и умееше да общува с духовете на скалите и долчините.
В късния следобед на един юнски ден на вратата на свещеническия дом се почука и в кухнята влязоха двама мъже, които триеха потта от челата си. Това бяха по-малкият брат на отеца и един колар, който бе докарал от Акуила тежък впряг от два коня, чийто обемист товар беше покрит с чул и прикрепен с ремъци.
Клара бе проследила приближаването на каруцата по северния път от склона над селото, където обикновено отиваше след закуска, за да може да вижда оттам едновременно двете долини, а при ясно време – дори Пескара и морето. Когато каруцата преодоля последната стръмнина, тя се втурна надолу към вкъщи с грейнало от любов лице. Двамата мъже спряха каруцата пред портите на църквата, след което влязоха в сливовата градина, където размениха поздрави с домакина и пийнаха по чаша изстудено бяло вино, напълно подходящо за горещите дни, а след това похапнаха, избърсаха уста с ръкав и хлътнаха в църквата, където ги очакваше отец Ченти. Наложи се да повикат на помощ още двама души, за да могат да внесат тежкия предмет и да го освободят от ремъците, а през това време селяните заприиждаха и заемаха места по пейките в църквицата и във въздуха се носеше някаква особена мекота, свързана несъмнено с пристигането на тази неочаквана пратка от града. Клара бе отстъпила назад, неподвижна и безмълвна в сянката на една колона. Знаеше, че е ударил нейният час, беше почувствала това, още когато бе зърнала каруцата да се задава откъм северния път, а старата слугиня бе видяла в този момент светлина, озарила лицето є като на младоженка, на която наистина є предстои странно и близко на сърцето бракосъчетание. Когато свалиха последния ремък и предметът най-сетне се появи на бял свят, откъм множеството се разнесе доволен шепот, последван от възторжени възклицания, защото това беше красиво пиано, черно и лъскаво като речен камък, почти без драскотини, въпреки че беше пътувало дълго и преживяло какво ли не.
А историята беше следната. Отец Ченти произхождаше от заможно семейство в Акуила, което бе на път да се лиши от потомство, защото той бе станал свещеник, двама негови братя се бяха споминали без време, а третият, Алесандро, изкупваше у леля си разпътния живот, който беше водил в Рим, и така и не се бе решил да си вземе жена. Бащата на двамата братя, починал преди войната, бе завещал на вдовицата си неочаквано за нея бреме от дългове и прекалено разкошен дом, за да бъде поддържан от жена като нея, която само за ден бе обедняла. След като разпродаде цялото имущество и кредиторите най-сетне престанаха да хлопат на вратата, тя се оттегли в манастир, където няколко години по-късно предаде Богу дух – много преди Клара да се появи в селото. Ала преди да напусне мирския живот и да го замени с доброволния затвор на манастирските стени, тя накара да пренесат у нейната сестра – стара мома, чийто дом бе разположен недалеч от крепостната стена, – единствената отломка от миналото охолство, съхранена от ненаситния глад на лешоядите, и я беше замолила да го запази за внучетата, които може би някой ден щяха да се появят на тази земя. Не ги познавам, но нека получат в дар това от мен, а сега си отивам и ти желая добър живот, бе вписала надлежно лелята в своето завещание, поверявайки пианото на онзи свой племенник, който се сдобие с потомство по време, когато тя вече няма да бъде между живите, добавяйки: Нека бъде нейната воля. Нотариусът беше дочул, че в дома на свещеника се е появило сираче и бе решил, че ще стори добре, ако накара Алесандро да закара едничкото наследство до дома на своя брат. Тъй като по време на войната пианото бе останало на тавана, без никой да си спомни за него, пак нотариусът се бе сетил да предупреди с писмо, че то трябва предварително да се акордира, на което свещеникът отвърна, че акордьорът – той обикаляше веднъж годишно околните градчета – вече е предупреден и ще се отбие в селото през първите дни на лятото.
Хората съзерцаваха красивото пиано, което блестеше под стъклописите, и се смееха, обсъждаха и даваха воля на своята веселост през тази прекрасна вечер в края на пролетта. Клара обаче мълчеше. Вече беше слушала органа по време на заупокойните служби в съседната църква, където старата набожна бабичка, която изпълняваше литургични пиеси, недочуваше, пък и не разбираше от музика, та затова и акордите не достигаха до слуха є, а и едва ли бяха сами по себе си кой знае колко впечатляващи. Клара сто пъти предпочиташе мелодиите, които Паоло извличаше от своята флейта, защото те є се струваха по-верни и по-могъщи от грохота на органа в прослава на Всевишния. Щом обаче зърна в далечината колата да крета по безкрайните криволици на пътя, сърцето є трепна в предчувствие за необикновено събитие. Сега, когато инструментът се намираше пред нея, това усещане ставаше все по-силно, обземаше я цялата и Клара се питаше как ще преживее очакването, тъй като знаеше, за съжаление на онези, които вече предвкусваха бъдещата наслада, че никой няма да се докосне до него, преди той да бъде акордиран. Ала всички почитаха волята на пастира на душите и засега се готвеха по-скоро да прекарат една приятна вечер, отпивайки от чашите вино под благосклонния поглед на звездите.
А вечерта наистина се оказа прекрасна. Бяха опънали маса под клоните на сливите и поканили старите приятели на Алесандро. Навремето той бе красив момък и въпреки белезите, оставени от времето, върху лицето му все още личаха някогашните изящни и горди черти. При това говореше италиански гладко, без гласът му да губи своята мелодичност, и все разправяше истории за прекрасни жени и безкрайни следобеди, прекарани в пушене под стряхата и в беседи с поети и мъдреци. Тази вечер беше подхванал разказ за благоуханни салони, в които предлагат тънки пури и златисти ликьори, чийто смисъл Клара не разбираше, защото подобни декори и нрави є бяха чужди. Ала когато спомена за някаква тайнствена случка, наречена концерт, старата слугиня го прекъсна с думите: Sandro, al vino ci pensi tu? И добрият човек, чийто живот бе изпепелен в пламъците на няколко само жарки и пищни младежки години, слезе в избата да донесе нови бутилки, отваряйки ги със същата изисканост, съсипала цялото му битие, и с онази усмивка на устните, която бе опълчвал на всяко сполетяло го нещастие. И тогава, под топлия зрак на луната, който отблъсваше диплите на мрака встрани от масата в градината и от сътрапезниците, той се превърна за момент в някогашния пламенен младеж. После пепелта на нощта отново покри онова негово изражение, поразило всички. В далечината примигваха светлинки, увиснали сякаш в нищото, но те знаеха, че някъде там други люде разливат лятното вино и славят Господ Бог заради топлия здрач, с който ги бе дарил. Навсякъде в планината бяха разцъфнали нови макове, а тук малката, с коса, по-светла от зрелите жита, щеше да учи пиано у свещеника, както правят градските госпожици. Ех… миг на отдих, когато колелото на тежкия труд спира непрестанното си въртене… тази нощ бе знаменита и всички тук знаеха това.
Дните, последвали пристигането на пианото, Алесандро Ченти прекара в дома на свещеника и той бе този, който посрещна акордьора, дошъл с първите юлски жеги. Клара последва двамата мъже до църквата и мълчаливо загледа как човекът вади един по един своите инструменти. При първите докосвания на разстроените клавиши сякаш я прониза острие и в същото време я изпълни сладка нега, а Алесандро и акордьорът бъбреха и се шегуваха, докато животът ѝ се преобразяваше от колебливата все още игра на слоновата кост и филца. После Алесандро седна пред клавиатурата, постави пред себе си партитура и свири доста добре, въпреки изминалите години, прекарани далеч от пианото. След края на изпълнението Клара приближи до него и като посочи с пръст партитурата, му даде знак да обръща страниците. Отначало той се усмихна снизходително, но нещо в погледа ѝ го порази и затова се подчини. Разгръщаше страниците бавно, една след друга, а после пак отначало. Когато приключи, тя каза: Свири още, и той изсвири още веднъж пиесата. После се възцари тишина. Алесандро стана, отиде и донесе от сакристията голяма червена възглавница, която положи върху кадифето на табуретката. Искаш ли ти да свириш?, запита той с дрезгав глас.
Ръцете на малката бяха тънки и изящни, а дланите – някак широки като за дете, отпразнувало десетия си рожден ден едва през ноември. И освен това необикновено подвижни. Тя ги вдигна над клавишите, като че се канеше да засвири, но ги задържа във въздуха за миг, през който на двамата мъже им се стори, че в кораба на църквата прелита неизразим със слово полъх. После тя ги спусна. И тогава се разрази същинска буря, която помете страниците и изпълни пространството с тътен, подобен на талаз, който се надига и се стоварва върху крайбрежните скали. Постепенно вълната се уталожи и малката засвири.
Откъс от "Животът на елфите" от Мюриел Барбери
