Всичко започна съвсем битово: купих си матрак.
Не обикновен, а с мемори-пяна. Тоест помни.
Докарах го от магазина, разопаковах го, легнах на него.И се замислих: какви времена дойдоха – даже матраците вече имат памет (мемори), а хората – не.
Така съм задрямал.
По време на дрямката изглежда, че меморито на матрака е активирало и моята собствена памет, та взех да сиспомням… „Амаркорд“, както казваше Маестро Фелини надиалекта на своята област.
Спомените се нижеха като път, по който се връщах назад – със съобразена и понякога несъобразена скорост, свнезапни завои на мисълта и спирачки по завоите.
От това пътуване назад във времето се получи нещокато автобиография…
Сигурен съм, че всеки хуморист (независимо от калибъра му) си е мечтал да напише своята автобиография – така, както са го направили Марк Твен, Бранислав Нушич, Уди Алън… Или великият Чаплин.
Не суетата да наредя и себе си сред великите хумористиме кара да се захвана с такава книга. За 40 години писане и60 години живот с (и сред) писатели разбрах, че суетата е най-големият враг на писателя.
В „Химия на шегата“ не разказвам толкова за себе си, колкото за времето. Един разказ с усмивка (на места – горчивка) за периода, отреден ми да прекарам на тази земя.
Живот между две дати – на началото и края.
На него, живота, гледах леко (по-често лекомислено) –така съм устроен. Пред Физиката на тъгата и до днес предпочитам Химията на шегата, пред Достоевски – Зошченко, пред Борхес – Хашек. Така, в шеги и закачки – сред приятели и „хахо-хихо“, животът минава неусетно.
И все повече се отдалечава от началото…
***
А какво бях в началото: едно ухилено хлапе, което се заливаше от смях и пръст да му покажат.
– Какво ти е толкова смешно, Мишо? – питаше ме учителката в панчаревското начално училище. – Я излез навън! И влез, щом се насмееш!
Излизам от класната стая, мотая се в коридора – сам неми е смешно. Значи съм се насмял. Връщам се в клас и само като мярна физиономиите на моите съученици, които ми правят смешни муцуни, отново започвам да се кикотя.
Тогава прекарвах повече време в коридора на училището, отколкото в класната стая. Пропуските в началното образование и досега ми личат.
По-късно се усетих, че мога да разсмивам съучениците си (най-вече съученичките) не само с мимики, а и с думи. Открих сам магията на думите, които, подредени по някакъвначин в някакви истории, предизвикват някаква реакция –нещо като химичните реакции в кабинета по химия… Катода сложиш късче натрий в чаша вода и да драснеш кибритена клечка. Следва взрив, който може да ти извади окото…
Моята химия, тази – на шегата, при някакъв случайсъщо можеше да предизвика взрив, но безопасен – от смях. Безвреден за очите, освежаващ за настроението.
Открих химията на шегата, за да се правя на интересен пред околните, без да подозирам, че това ще ми стане професия.
Имах този късмет.
Имах и още няколко късмета в живота.
Първи: да се родя в писателско семейство. Един мой близък, по-точно роднина по права линия, най-точно –баща ми, също е писател. Георги Мишев – сигурно сте че ли нещо от него или сте гледали филмите му.
От малък знам поговорката, че по наследство се предават само две неща – пари и болести. Талант – никога.
Та не съм разчитал талантът да ми е кодиран по рождение в ДНК-то. То и досега не съм наясно дали изобщо гоимам (не ДНК-то, таланта). Продължавам да търся доказателства.
Но от дете наблюдавам как пише писателят – трудно.
– Тихо! – шъткаше майка ми на нас двамата с брат ми. –
Баща ви работи!
А от неговата стая, доста пресилено наречена кабинет,се чуваше тракането на пишещата машина.
По-късно разбрах, че писателят работи и без да трака пишещата машина. Той работи и в почивните дни, когато другите хора ходят на разходка или на кино, не почива по празници, няма работно време… Той е зает по всяко време, някаква част от мозъка действа, търси подходящата дума или изречение, обмисля ходовете на сюжета.
От домашния пример научих, че писането не е слава, хилядни тиражи и многохилядни хонорари. Не е ходене почервени килими и приемане на овации за връчени награди.
То е едно самотно занимание, резултатът от което предварително не е ясен. Може да изпишеш десетки страници, а накрая нищо да не се получи… Но продължаваш нататък, с надеждата следващия път да стане по-добре.
Чувал съм за някой писател да казват: „Докато го разберат, че не може да пише, той вземе, та се научи!“…
Да, ама има и такива, които не се научават цял живот.
Даже да са вземали десетки уроци по творческо писане, да са завършили престижни университети или московския институт „Максим Горки“, в който издават дипломи за професионални писатели.
Как се става писател?
Накратко – не знам, ама по-подробно ще ви го кажа нататък…
В живота имах и втори късмет: да попадна в редакцията на „Стършел“ – още като студент първокурсник публикувах там фейлетон. Тогава не съм и подозирал, че така се свързвам с този вестник за цял живот. Вече 43 години сме заедно – какво сме преживели – да не избързвам сега, ще го прочетете в „Химия на шегата“.
В редакцията на „Стършел“ получих „уроци по творческо писане“ от такива майстори на хумора като Радой Ралин, Георги Друмев, Мирон Иванов, Петър Незнакомов, Дамян Бегунов, Йордан Попов и т.н. Дали нещо съм разбрал – и вие ще разберете. За тези смешни писатели и необикновени хора също ще стане дума в книгата.
Да спомена и за третия късмет в живота, който за китайците е проклятие: живях в интересни времена. Видях краха на една тоталитарна система и взех активно участие(с писане) в разрушаването ѝ. В рушенето ние, сатириците, нямаме равни. Виж в съзиданието хич ни няма… Но и там даваме акъл.
В „Химия на шегата“ искам да разкажа и за това време –когато „се наливаха основите“ на демокрацията.
Освен основите – наливаха се и киселините (стомашните) – от усещането, че „едно го мислехме, то друго стана“…химията на прехода – разказан като химия на шегата и на лъжата.
Най-общо такива са намеренията ми в тази книга.
А какво се е получило – оставям на читателя да прецени.
