Прибирам се в един и петнайсет и влизам в тихия апартамент. Преобличам се в долнище на пижама и суитшърт, после отварям хладилника, изваждам бутилка бяло вино и си сипвам в чаша. Кисело е като лимон. Поглеждам етикета и осъзнавам, че съм го отворила предната нощ и съм забравила да затворя отново бутилката, но си казвам, че не е особено добра идея да се замисля човек за такива неща. Отпускам се на стола с виното.
На полицата над камината има две картички. Едната е от родителите ми, които ми честитят рождения ден. Тези „най-добри пожелания“ от майка ми ме пронизват като с нож. Втората картичка е от сестра ми, която предлага двамата с Томас да ми дойдат на гости през уикенда. Отпреди шест месеца е. Две гласови съобщения на телефона ми, едното – от зъболекаря. Другото – не.
Здрасти, Луиза. Джаред е. Срещнахме се в „Дърти Дак“? Ами, бяхме заедно (приглушен, неловък смях). Беше просто... нали се сещаш... Хареса ми. Мислех си, че може да го повторим? Имаш ми номера...
Когато бутилката вече е празна, се замислям дали да не купя нова, но не ми се излиза отново. Не искам Самир от денонощния магазин да ми подхвърля някоя от шегичките си за безбройните ми бутилки „Пино Гриджо“. Не ми се говори с никого. Внезапно се усещам адски изморена, но с онова изтощение, при което главата ти бучи и ти е ясно, че ако си легнеш, няма да можеш да заспиш. За миг се сещам за Джаред и странно оформените му нокти. Притеснява ли ме странната им форма? Зяпам голите стени във всекидневната и внезапно осъзнавам, че всъщност имам нужда от въздух. Наистина ми трябва въздух. Отварям прозореца в коридора, тромаво се покатервам по пожарната стълба и се озовавам на покрива.
Първия път, когато се качих, преди девет месеца, агентът по недвижими имоти ми показа какво са направили предишните наематели - миниатюрна градина на терасата с няколко метални сандъчета за цветя и малка пейка.
– Официално не е твоя, разбира се – каза ми той, - но само твоят апартамент е с директен достъп до нея. Мисля, че е доста приятна. Можеш да си направиш дори купон тук горе!
Тогава само го изгледах, чудейки се дали приличам на човек, който прави купони.
Цветята отдавна са изсъхнали. Очевидно не ме бива много в грижите за каквото и да било. Сега стоя на покрива, загледана в примигващия мрак на Лондон под краката ми. Около мен има милиони хора, които живеят, дишат, хранят се, спорят. Милиони животи, съвършено различни от моя. Това ме изпълва с някакъв странен покой.
Натриевите лампи по улиците проблясват, докато звуците на града се носят в нощния въздух, двигателите на автомобилите ръмжат, врати се затръшват. От няколко мили на юг се дочува брутално пърпорене на полицейски хеликоптер, чийто лъч осветява мрака в търсене на изчезнал нарушител, скрил се навярно в някой парк. Отнякъде долита вой на сирена. Винаги има сирена. „Много скоро ще се почувствате като у дома“, беше казал агентът по недвижими имоти. За малко да се изсмея. Градът ми е толкова чужд, колкото е бил винаги. Но напоследък се чувствам така навсякъде.
След миг колебание се качвам на парапета, разперила ръце встрани, като леко пиян въжеиграч. Единият крак пред другия, бавно се придвижвам напред по бетона. От ветреца косъмчетата по протегнатите ми ръце настръхват. В началото, когато се нанесох тук и когато ми беше най-тежко, понякога се обзалагах със себе си дали мога да мина от единия край на сградата до другия. Когато стигнех до далечния край, се изсмивах в нощта. Видя ли? Тук съм – жива съм – стоя на ръба. Правя каквото ми каза!
Това се бе превърнало в таен ритуал – само аз, градският хоризонт в нощта, утехата на мрака, анонимността, съзнанието, че тук горе никой не знае коя съм. Вдигам глава, наслаждавам се на нощния бриз, дочувам смях някъде долу, приглушения звън на строшена бутилка, пълзящия трафик, гледам безкрайния червен поток от задните светлини, същински автомобилен кръвен поток. Само часовете между три и пет сутринта са относително спокойни, пияниците вече са се строполили по леглата, главните готвачи в ресторантите са свалили най-сетне белите си престилки, баровете са затворили врати. Тишината в тези часове се нарушава само понякога от нощните птици, от отварянето на еврейската пекарна надолу по улицата, глухото тупване на стоварените от разносните бусове бали с вестници. Познавам и най-дребните детайли от живота на града, защото вече не спя.
Някъде там долу правят полицейска проверка в бара „Уайт Хорс“, в който ходят хипстъри и обитатели на Ийст Енд, двама спорят отвън, а в другия край на града общинската болница събира останалото от болните и ранените, както и онези, които едва са успели да преживеят поредния ден. Тук горе има само въздух, мрак и някъде далеч товарният полет на „ФедЕкс“ от „Хийтроу“ до Пекин, както и безчет пътници като онзи господин с уискито, поели по своя път нанякъде.
– Осемнайсет месеца. Цели осемнайсет месеца. Кога ще бъде достатъчно? – казвам в мрака. И ето го отново – усещам го да се надига в мен, същия неочакван гняв. Правя две крачки, като гледам в краката си. – Защото това не ми прилича на живот. На нищо не прилича.
Две стъпки. Още две. Ще стигна до ъгъла тази вечер.
– Ти не ми даде никакъв проклет живот, нали? Наистина. Просто разби предишното ми съществуване. Направи го на пух и прах. Какво да правя с онова, което ми е останало? Кога ще почувствам... – Протягам ръце встрани, усещам студения нощен въздух по кожата си и осъзнавам, че отново плача. – По дяволите, Уил – прошепвам. – Проклет да си, задето ме остави.
Мъката отново се надига като внезапен прилив, силна, всепоглъщаща. И точно когато усещам как потъвам в нея, някакъв глас от сенките казва:
– Не бива да стоите там.
Понечвам да се обърна и зървам за миг дребно бледо лице на пожарната стълба, огромни тъмни очи. От шока кракът ми се плъзва по парапета и внезапно губя равновесие. Сърцето ми сякаш полита, само частица от секундата, преди и тялото ми да го последва. И после, като в кошмар, усещам безтегловност, летя в пропастта на мрака, краката ми се размахват над главата и чувам вик, може би крещя самата аз...
Хряс.
И после всичко става черно.
Откъс от "Аз след теб"
