След първоначалното оживление по повод наградата „Предизвикателство Земя“ на „Върджин“ на стойност 25 млн. долара инициативата, изглежда, изпада в застой за известно време. Когато журналистите отправят въпроси към лидера на „Върджин“ относно търсенето на чудодейна технология, която да изсмуква големи количества въглероден диоксид от атмосферата, той като че ли едва доловимо сваля очакванията, както и в случая с еко-горивата, но постоянно предупреждава, че е възможно никой да не спечели наградата. През ноември 2010 г. Брансън разкрива, че в състезанието на „Върджин“ са заявили участие около 2500 разработки. Ник Фокс, говорителят на Брансън, обяснява, че много идеи трябвало да отпаднат, защото са твърде рисковани, а на пръв поглед по-безопасните не са „достатъчно разработени, за да бъдат използвани за търговски цели в момента“. Според Брансън „все още няма безспорен победител“.
Фокс също така споменава, че за определянето на приложимостта на някои идеи в глобален мащаб биха били необходими много повече от 25 млн. долара, а именно сума в размер на 2.5 милиарда.
Брансън твърди, че не се е отказал напълно да присъди наградата в определен бъдещ момент, заявявайки: „Надяваме се, че е само въпрос на време да бъде обявен победител.“ Въпреки това той променя ролята си от директен покровител на човек, който прилича по-скоро на съдия на знаменитости в риалитишоу, като дава благословията си на най-обещаващите идеи и им помага да получат съвети от най-високо ниво, инвестиции и други възможности благодарение на асоциирането им с марката „Върджин“.
Новото превъплъщение на „Предизвикателство Земя“ беше направено обществено достояние (и посрещнато със значително по-малко ентусиазъм) през ноември 2011 г. на енергийна конференция в Калгари, Албърта. Във видеовръзка Брансън обяви единайсетте най-обещаващи проекта. Четири машини, които директно изсмукват въглероден диоксид от атмосферата (макар нито една от тях дори приблизително до необходимите количества); три компании, които използват процеса за получаване на биовъглища, който превръща отделящата въглерод растителна маса или тор във въглища и ги заравя в почвата, който е дискусионен в глобален мащаб. Сред разнообразните идеи има една изненадващо нискотехнологична, свързана с възстановяването на пасищата за добитък за стимулиране на потенциала на почвата да поглъща въглероден диоксид.
Според Брансън нито един от тези финалисти не е напълно готов все още да спечели наградата на стойност 25 млн. долара, но дефилират като кралици на красотата на енергийната конференция, за да могат „най-добрите инженери, инвеститори, специалисти по оформяне на общественото мнение, специалисти по определяне на държавната политика да работят заедно по това предизвикателство. Само тогава може да бъде достигнат пълният потенциал. Виждам Калгари като изключително подходящ град, в който да започнем“.
Това определено е показателен избор. Калгари е сърцето на икономиката на бума на катранени пясъци в Канада. Нефтът от тези мръсни залежи е направил града една от най-богатите столици на света, но неговият продължителен просперитет е изцяло зависим от откриването на клиенти за продукта си. И това зависи до голяма степен от спорни тръбопроводи като „Кийстоун ХL“, построени през все по-враждебна територия, както и от разубеждаването на чуждестранни правителства от прокарването на закони, които биха обявили за наказуемо горивото на Албърта заради изключително високото съдържание на диоксид.
Алан Найт е съветник по устойчиво развитие на Брансън и отговаря за „Предизвикателство Земя“. Найт се гордее с факта, че е довереният човек на Брансън по екологичните проблеми, но техните отношения са далече от изключителни. „Шел“ и „Статойл“ (два от най-големите играчи на пазара за катранени пясъци) са сред другите клиенти на консултантските услуги на Найт. Както и, по негови думи, „промишлеността с нефтени пясъци на Калгари и Албърта“, в частност Лидерската инициатива „Управление на нефтените пясъци“, индустриална търговска група, която се състои от „КонокоФилипс“, „Нексен“, „Шел“, „Статойл“, „Сънкор Енърджи“ и „Тотал“. Найт се хвали, че му е предоставен „личен достъп до техните срещи“, и обяснява, че съветва клиентите си от нефтения сектор в Албърта как да разсеят растящото безпокойство по отношение на огромните екологични щети при процеса на извличане, който е три–четири пъти по наситен с парникови газове от традиционния процес за добиване на суров нефт.
Какво е неговото предложение? Да използват „сюжет“ как тяхната „страхотна“ технология може да бъде използвана не само за добиването на тежки петролни продукти, но и за разрешаване на проблемите на околната среда. По негови думи изборът на Калгари за домакин за следващата фаза на „Предизвикателство Земя“ „не е случаен“; действително по този начин той обслужва интересите както на едни от най-големите си клиенти едновременно, гигантите на катранените пясъци, така и на Ричард Брансън. В свое интервю Найт обяснява, че „имате много добри инженери и много добре финансирани компании, които трябва да обърнат внимание на тази технология“.
Но за какво точно би им била полезна тази технология? Не само за изсмукването на емисиите, които изпускат в атмосферата, но също така, както се оказва, за изпускането на още повече въглероден диоксид. В Калгари според Найт „Предизвикателство Земя“ на „Върджин“ е „препроектирано“. Въпреки че първоначално целта е била разработването на технология, способна да премахне големи количества емисии и да ги складира безопасно, Найт започва да се отнася към наградата като „инициатива за разработване на технология, която да рециклира въглеродните емисии директно от въздуха в годни за масова употреба продукти“.
В това има известна логика: премахването на въглеродния диоксид от въздуха е технически възможно от много време. Основните проблеми винаги са били намирането на начини за премахване, които не са възпрепятстващо скъпи, както и съхранение и мащаб. В пазарната икономика това означава намирането на клиенти, заинтересовани от покупката на огромно количество уловен въглероден диоксид. Тъкмо в Калгари започва да придобива очертания решението да се определят единайсетте най-обещаващи предложения. От средата на първото десетилетие на XXI в. нефтената индустрия използва все повече метод, познат като ускорен добив на петрол (EOR) – комплекс от техники, които използват най-вече газ с високо налягане или инжектиране на пара за добиването на повече нефт от съществуващите находища. Най-често кладенците се инжектират с въглероден диоксид и проучванията показват, че тази употреба може да накара доказаните находища в САЩ да се удвоят или дори с новите технологии да се учетворят. Но според Трейси Евънс, бивш президент на тексаската Нефтена и газова компания „Денбъри Ресурсис“, съществува проблем (освен очевидния да сварим планетата): „Единственото, което възпира ускорения добив, е липсата на огромни количества надежден и достъпен въглероден диоксид.“
Имайки това предвид, неколцина от единайсетте финалиста на Брансън се самопредлагат като най-добре позиционираните стартиращи бизнеси, които биха могли да предоставят на нефтената индустрия постоянен поток от въглероден диоксид, от който се нуждае нефтът, за да продължи да тече. Нед Дейвид, президент на „Килиманджаро Енърджи“, един от финалистите на Брансън, твърди, че машини като неговата имат потенциала да освободят големи количества нефт, смятани преди за недостижими, подобно на действието на фракинга при природния газ. Според него това би могло да се превърне във „фонтан от пари“. Той казва на „Форчън“: „Печалбата е почти 100 млрд. барела американски нефт, ако можеш да извлечеш икономично въглеродните емисии от атмосферата. Това са 10 трлн. долара нефт.“
Дейвид Кийт, който се занимава с геоинженерство от двайсет и пет години и изобретява една от машините за улавяне на емисии, която успява да влезе в списъка на Брансън, е малко по-съобразителен. Той обяснява, че ако емисиите, премахнати от въздуха, се използват за добиването на нефт, то „произвеждаш въглеводородно гориво с много кратък жизнен цикъл на въглеродни емисии“. Може би не чак толкова кратък, защото според проучване на Националната енергийнотехнологична лаборатория на Американския департамент по енергетика ускоренодобивните методи са около три пъти по-интензивни по отношение на парниковите газове от обичайните методи на извличане. Нефтът в крайна сметка ще бъде изгорен, допринасяйки по този начин за промените в климата. Въпреки че трябва да бъдат направени още проучвания относно въглеродния отпечатък на ускорения добив на петрол, едно удивително изследване на модели проучва подобно предложение, което би използвало въглеродните емисии, хванати не от въздуха, а директно от въглищните централи. То установява, че ползата за емисиите от изолиране на въглеродния диоксид ще бъде повече от заличена от целия този допълнителен петрол: в рамките на цялата система процесът би могъл да приключи с освобождаването на четири пъти повече СО2, отколкото би спестил.
Освен това голяма част от този нефт в момента се смята за невъзстановим – т.е. дори не се изчислява в рамките на настоящите доказани запаси, които, както знаем, вече са пет пъти повече от това, което бихме могли да изгорим безопасно. Всяка технология, която би могла да увеличи четирикратно доказания резерв само на САЩ, е климатична заплаха, а не решение на проблема с климата. Според Дейвид Хокинс от Съвета за опазване на природните ресурси улавянето от въздуха се „превръща много стремително от технология, чиято цел е да премахне въглеродните емисии, в технология, чиято цел е да произвежда емисии“. А Ричард Брансън замества обещанията си да ни помогне да се отървем от нефта с подкрепата на технологии, чиято цел са добивът и изгарянето на много повече от него. Ама че награда.
Откъс от „Това променя всичко“
