Откъс от Втора част „Самоосъзнатост“
Мозъчната карта на тялото
След като му беше открит рак на черния дроб, който щеше да отнеме живота му няколко години по-късно, Стив Джобс изнесе една прочувствена реч пред курс абсолвенти на Станфордския университет. Съветът на Джобс: „Не оставяйте гласа на чуждите мнения да заглуши вътрешния ви глас. И най-важното, имайте смелостта да следвате сърцето и интуицията си. Те вече някак знаят какво искате да станете наистина.“3
Но как да се вслушате във „вътрешния си глас“, в онова, което сърцето и интуицията ви някак вече знаят? Налага се да разчитате на сигналите от тялото си.
Може да сте виждали чудноватата картинка на тяло, изобразено от гледна точка на соматосензорната мозъчна кора – изображението следва усещанията, регистрирани от различните зони по кожата ни и съответно създанието на картинката има миниатюрна главица, но огромни устни и език, малки ръчички, но грамадни пръсти – като всичко това отразява относителната чувствителност на нервите в различните части на тялото.
Подобно наблюдение на вътрешните ни органи се извършва от инсулата, скрита зад челните дялове на мозъка. Инсулата картографира вътрешностите на тялото ни посредством невронни вериги, свързани с червата, сърцето, черния дроб, белите дробове, гениталиите – всеки орган си има специфичното място. Това позволява на инсулата да действа като контролен център за функционирането на органите, изпращайки сигнали към сърцето кога да забави ритъма си, към дробовете – кога да поемат по-дълбоко дъх.
Вниманието, насочено навътре, към някоя част от тялото, усилва чувствителността на инсулата към конкретната зона, която проверяваме. Вслушайте се в сърдечния си ритъм и инсулата ще активира повече неврони от тази верига. Доколко добре хората усещат сърдечния си ритъм всъщност е станало стандартен начин за измерване на самоосъзнатостта им. Колкото по-добри са в това, толкова по-голяма е инсулата им4.
Инсулата ни настройва не само към органите ни; от нея зависи самото ни усещане как се чувстваме5. Хората, които не си дават сметка за емоциите си (и също – показателно, както ще видим, – за това как се чувстват другите), имат по-мудно действаща инсула в сравнение със силната активност, откривана при хора, силно настроени към вътрешния си емоционален живот. Най-крайният случай на дисонанс са хората с алекситимия, които просто не знаят какво чувстват и не могат да си представят какво би могъл да чувства някой друг6.
Нашите „вътрешни чувства“ са послания от инсулата и други функциониращи отдолу нагоре системи, които опростяват житейските ни решения, като насочват вниманието ни към по-практичните варианти. Колкото по-добри сме в разчитането на тези послания, толкова по-добра е интуицията ни.
Да вземем онова натрапчиво вътрешно усещане, което ви обхваща понякога, когато подозирате, че забравяте нещо важно, заминавайки на дълъг път. Бегачка на маратон ми разказа за един случай, когато била тръгнала на състезание и ѝ предстояли 650 км път. Тя усетила онова натрапчиво усещане – но го пренебрегнала. Докато карала по магистралата обаче то не я оставяло на мира. В един момент осъзнала какво я гризяло – била си забравила маратонките!
Отбила и минала през един мол, който вече бил на затваряне, и това спасило положението. Но новите ѝ маратонки не били от марката, която обикновено носела. Както ми каза: „Никога не съм била по-вкисната!“
Соматичен маркер е терминът на невроучения Антонио Дамазио за усещанията в тялото ни, които ни казват кога даден избор изглежда погрешен и кога правилен7. Тези системи отдолу нагоре телеграфират заключенията си посредством усещанията от вътрешностите ни, често пъти дълго преди системите отгоре надолу да стигнат до по-обмислен извод.
Вентромедиалната префронтална зона, ключова част от тази система, ръководи нашите решения, когато сме изправени пред най-сложните житейски избори, като например за кого да се оженим или омъжим, дали да купим къща. Подобни избори не могат да бъдат правени чрез студен рационален анализ. По-добре би било да разиграем варианта как бихме се чувствали, ако изберем А вместо Б. Тази мозъчна зона действа като вътрешно кормило.
Съществуват два основни потока на самосъзнанието: Аз, което изгражда наративи за нашето минало и бъдеще, и „аз“, което ни ни връща в непосредственото настояще. Аз както видяхме, свързва това, което преживяваме във времето. В рязък контраст „аз“, съществува само в суровите преживявания на непосредствения момент.
Нашето най-интимно чувство за себе си – „аз“ отразява откъслечния сбор на нашите сетивни впечатления и особено на телесните ни състояния. То се изгражда от системата на мозъка ни за картографиране на тялото чрез инсулата8.
Тези сигнали отвътре са нашите вътрешни водачи, които ни помагат на много нива – от воденето на живот в съгласие с водещите ни ценности до незабравянето на спортните обувки.
Както ми сподели една изпълнителка от „Сирк дю Солей“, при своите изнурителни тренировки цирковите акробати се стремят към „съвършената практика“, при която законите на физическото движение и правилата на биомеханиката се съчетават в ъгли, скорости и моменти, така че ставаш „по-съвършен през повечето време – никога не си съвършен през цялото време“.
А как акробатите разбират, че се доближават до съвършенството? „Това се усеща. Чувстваш го в ставите си още преди да го разбереш с главата.“
Откъс от "Фокусът"
