Детската истерика: изблици „отгоре” и „отдолу”
Истеричните изблици при децата могат да са едно от най-неприятните преживявания за родителя. Независимо дали се случват у дома или на обществено място, те могат да превърнат нашето обично ангелче, способно само с една усмивка да ни накара да преместим планини, в най-ужасяващото и отблъскващо създание на планетата.
Повечето родители знаят, че има само един добър начин да се реагира на гневния изблик: да се игнорира. В противен случай ще дадете на детето си да разбере, че разполага с мощно оръжие срещу вас и то ще го използва всеки път, когато му хрумне.
Но какво може да ни каже съвременната наука за мозъка относно детските гневни изблици? Поради наличието на „горни” и „долни” етажи на мозъка, съществуват и два вида гневни изблици. Първият вид гневен изблик се дирижира „отгоре” и може да се наблюдава, когато детето на практика реши да се разгневи. В този случай то целенасочено се държи така, че да вбеси някого, да го тероризира, за да постигне целта си. Въпреки целия привиден драматизъм на това поведение и прочувствените молби, които често го съпътстват, детето може във всеки момент да го преустанови, ако му предоставите каквото иска или му кажете, че ще изгуби някоя своя ценна придобивка, ако продължи в същия дух. Причината, поради която детето е способно да преустанови това поведение, е, че в този момент то използва горната част на мозъка си. То в действителност е способно да контролира емоциите си и тялото си, да мисли логично и да взема уместни решения. Докато пищи неистово посред мола, вероятно изглежда така, сякаш е изгубило контрол над себе си („Искам пантофките сегааа!”), но можете да се закълнете, че знае много добре какво прави, че следва своя стратегия и ви манипулира, за да постигне целта си, а именно да зарежете всичко друго и да му купите желаните пантофки.
Родителят, който умее да разпознава този род изблици, може да постъпи по един-единствен начин: да откаже да преговаря с терориста. Подобен тип поведение се нуждае от уточняване на твърди граници и открит разговор за това кое поведение е уместно и кое не. В тази ситуация би било подходящо спокойно да му се обясни: „Разбирам, че много искаш пантофките, но не ми харесва как се държиш. Ако не престанеш още сега, не само че няма да ти ги купя, но и няма да те изведа на детската площадка днес следобед, защото очевидно не можеш да се владееш”. Важно е казаното действително да се спази, ако поведението не бъде прекратено. Поставяйки подобна твърда граница, вие приучавате детето си да предвижда последствията от неприемливото си поведение и да контролира импулсите си. Освен това му давате важния урок, че почтителното отношение, търпението и умението да отлага удоволствието биват възнаграждавани, докато противоположното поведение не се толерира. А това е много важно за един развиващ се мозък.
Ако не се поддавате на преднамерените гневни изблици – независимо на каква възраст е детето ви, – те ще престанат. То просто ще разбере, че тази стратегия е неефективна – и че по-скоро води до обратния резултат, - и няма да я използва повече.
Гневният изблик, който извира „отдолу”, е нещо съвсем различно. При него детето е толкова разстроено, че е неспособно да използва горната част на мозъка си. То например е дотам ядосано, че сте намокрили косата му по време на баня, че започва да пищи, да изхвърля играчките от коритото и да се опитва да ви удари с юмручета. В този случай мозъчните дялове от „долните етажи” – и по-конкретно амигдалата – стават свръхактивни и блокират достъпа до горните етажи. И дума не може да става за интеграция. Големи количества стресови хормони са навлезли в кръвообращението на детето. В резултат на това то е неспособно – поне за известно време – да контролира тялото и емоциите си, както и да използва способността си за мислене от по-висш порядък, като обмисляне на последствията от собственото поведение, разрешаване на проблеми и зачитане на чуждите чувства. Детето ви е „извън себе си”, вратата на стълбището към „горните етажи” е затворена и то не може да използва целия си мозък. (Когато после споделите с някого, че детето ви изцяло си е „изгубило ума”, всъщност ще сте напълно прави от неврологична гледна точка.)
Когато детето е в състояние на дезинтеграция и гневът му „изригва” от примитивните мозъчни структури в „долните етажи”, родителят трябва да предприеме напълно различен подход. Вместо да установява твърди граници, както при първия вид изблици, по-уместно е детето да бъде подкрепено и утешено. Както при техниката „установяване на връзка и пренасочване”, която разгледахме във Втора глава, първото нещо, което родителят трябва да направи, е да се „настрои на емоционалната вълна” на детето и да му помогне да се успокои. Това в много от случаите се постига с нежно докосване и успокояващ тон на гласа. А ако детето е толкова разстроено, че има опасност да нарани себе си или друг или да повреди нечия собственост, можете да го вземете в ръце, да го притиснете към себе си и да го отнесете настрана, говорейки му успокояващо през цялото време.
Можете да експериментирате с различни подходи съобразно темперамента на детето си, но най-важното е да му помогнете да се успокои и да се отдалечи от брега на хаоса. В този случай няма смисъл да му говорите за това какви ще са последствията от поведението му и как би трябвало да се държи. То просто няма да е в състояние да обработи тази информация, тъй като висшите региони на мозъка му не са в състояние да функционират. Затова първата ви задача е да успокоите неговата амигдала, която в момента е блокирала достъпа до „горните етажи” на мозъка.
После, щом мозъчната кора отново се активира, можете да подходите към проблема посредством логиката и здравия разум. („Не ти ли хареса как баща ти ти изми косата? Кажи как искаш да ти измием косата следващия път?”) След като детето стане по-възприемчиво, вече можете да му обясните кое поведение е приемливо, кое – неприемливо, и какви биха били възможните последствия при всяко от тях. („Знам, че се разсърди много, защото намокрихме лицето ти. Но не е хубаво да викаш и да риташ така. Можеш просто да кажеш на татко: „Тате, не ми е приятно да ми мокриш лицето. Моля те, престани!”) Възпитателните мерки ще укрепят авторитета ви – това има ключово значение, – но не забравяйте да подхождате възможно най-информирано и състрадателно. Така вероятността детето да усвои урока, който сте му предали, е най-голяма.
Както всеки опитен родител знае, гневните изблици не са характерни единствено за малките деца. Въпреки че при десетгодишните например те може да изглеждат по съвсем различен начин, децата от всички възрасти (а и възрастните!) са склонни да избухват. Ето защо развиването на осъзнатост за това какво се случва на „горните и долните етажи” може да ни помогне да сме по-ефективни при възпитанието на децата, защото ще си даваме сметка кога е подходящо да поставяме граници и кога с помощта на състраданието можем да ангажираме висшите региони на детския мозък.
Гневните изблици са само един от примерите, които илюстрират практическото значение на познанието за горните и долните етажи на мозъка. Сега нека разгледаме и други начини, посредством които можете да развиете висшите мозъчни региони и да ги интегрирате с по-примитивните структури в детския мозък.
Какво можете да направите:
Подпомагайте развитието на висшите мозъчни региони и интеграцията им с по-примитивните мозъчни структури
Откъс от "Как да развием потенциала на детския мозък"
